За ученика / Теми литература 9 клас / Старогръцка лирика


 

СТАРОГРЪЦКА ЛИРИКА

ПОЕЗИЯТА НА АЛКЕЙ И САФО

 

Литературата в древна Гърция, като отражение на човешкия мисловен и духовен свят, има свои етапи на художествено развитие, които са в пряка връзка с формирането на т. нар. литературни родове. След епоса, достигнал своята класическа изява в поемите на Омир („Илиада”, „Одисея”), се появява нов вид литературно творчество в древна Гърция - лириката. Това е вторият литературен род в триадата: епос, лирика и драма. От средата на VII в. (648 г.) до началото на IV в. пр. Хр. старогръцките поети изразяват лични настроения и чувства, но защитават и колективната позиция на определени обществени групи към актуални проблеми, свързани със законността и управлението на старогръцките градове-държави. Така техните произведения се оказват обществено ангажирани, но и с интимно изповедно съдържание. Изпълнението на стихотворните творби е предимно песенно, при съпровод на музикален инструмент. Най-често това е лира. Оттук идва и историческият произход (етимологията) на наименованието: лирика, т. е. произведения, в които текст, музика и не на последно място - танц, са в художествено единство. Красивото звучене на стиха в съчетание с подходяща мелодия и ритмична танцова стъпка е оказвало силно въздействие върху слушателите. Неслучайно старогръцката лирика е предназначена за по-тесен кръг ценители на изящното слово. Изпълнявана е по повод на различни семейни и приятелски тържества. Не са били редки случаите старогръцки поети да рецитират свои творби на народни празници. Това е причината за появата на т. нар. декламативна лирика. При нея музикален съпровод липсва. Но там, където музиката е неразделна част от звучащия Като песен стих, лириката е определяна като песенна. Тя се изпълнява от хор или самостоятелно, т. е. соло, от един певец. Затова и песенната лирика се дели на хорова и солова.
Песенната дарба на поетите в древна Гърция се приема за божествена. Сякаш чрез техните лирични текстове „пеят” самите богове. Затова и всеки творец, изявил се като майстор на лирическата песен, е съотнасян към определен олимпийски бог.
Особено място в старогръцката лирика заема песенното творчество на Алкей и Сафо. Те създават солова песенна лирика. Твърде малка част от техните произведения достига до наши дни. Но и това, което наследяват поколенията, е красноречиво доказателство за висок художествен принос в развитието на поетичното изкуство.
Алкей и Сафо са съвременници. Родени са на остров Лесбос и творят през първата половина на VI в. пр. Хр. Принадлежат към аристократичното съсловие. Голям интерес предизвиква лириката на Сафо - първата жена поетеса в древна Гърция. За нея самият Алкей пише стихове, в които възпява духовното очарование от женско творческо присъствие в свят, който по традиция принадлежи на мъжа. Поетът е очарован от „теменугокосата, чистата, медено усмихната Сафо”. Макар и само щрихиран, духовният портрет на древната поетеса е ясно очертан. За Алкей любовта е красиво чувство, което идва направо от душата. Там прозвучават първите звуци на песента. Тя е бликнал ручей от хармонични тонове, които определят мелодичността на стиха. Поетичният ритъм е винаги б синхрон с музикалното настроение на чувството, което е лирично преживяно и озвучено. А това всъщност е и песенното звучене на лириката, постигнато в творбите на Алкей. Дори когато обект на поетичен възторг е природата, въздействието на стиха е изцяло лирично. Алкей не описва видяното, а изживява в поетични образи срещата на душата си с красивото в природата. Такова е стихотворението „На река Хебър”:

О, Еброс, Еброс,
най-красивата река си ти... ...тебе честват
и многобройните момичета:       
и с нежните ръце
те като в благовонно миро
измиват в твоите води
бедрата си красиви.

Човешка и природна красота пантеистично се сливат. Митологичните корени на поетичните образи се открояват в лиричното настроение на преживяното. Човекът е част от природата и се стреми към нея, но обвързването е духовно. Водите на река Хебър са като „благовонно миро”. Те напомнят за божественото в човешката природа, което е художествена проекция на красотата в поезията на Алкей.
Духовна красота излъчват и лиричните песни на Сафо. Поетесата внимателно наблюдава природата. Във всяко нейно „дихание” тя открива отзвук от своите чувства. Те получават външен израз, а преживяното от душата става зримо:

...Дъждът прохладен
шушне в клоните на ябълката.
А от листата, нежно тръпнещи,
полека сън дълбок се стича...

Естествена е връзката между духовните нагласи на поетичното чувство и скрития „живот” на природата. Дъждът „шушне”, сякаш „разговаря” с „клоните на ябълката”, доверява тайните си. Лиричното настроение създава интимен уют за докосналите се духовни светове на човек и природа. Отново, както и при Алкей, срещата им е пантеистична. Дъждът е одухотворен образ на човешко преживяване. Духовно пречистена е вътрешната земна сила на водната стихия. Изразява съкровения трепет на породило се чувство, усетено от човек и природа. То е така красиво, че листата нежно тръпнат. Полъх от невидим духовен свят излъчва лиричният унес на душата. Тя „потъва” В „сън дълбок”. Сънува своето любовно щастие. В неговото ефирно пространство е отразен красивият свят на преживяното чувство:

Звездите край блестящата луна
отново крият своя светъл образ,
когато тя изгрява пълнолика
и лее сребърен светлик върху земята.

С картината на космогонното сътворение на земята, позната от древните митове, поетесата създава лиричен образ на любовта. Тя е вечна като божествените сили на природата, създали и самия човек. Не пряко, а индиректно разкрива вълненията на човешката душа:

...подобно буря
разтърсва любовта душата ми:
тъй вятърът планински
събаря дъбове...

Силата на интимната емоция предизвиква буря в душата. Усетен е разрушителният порив на любовта. Той е като „вятър планински”, който бушува и събаря прегради по пътя си. Любовта е духовна проява на природните, земни сили у човека. Всеки трепет на човешката душа има своя първообраз в естествения живот на природата. Когато лю-бовното чувство е споделено, всичко в заобикалящия свят „ликува"в съзвучие с поетичното настроение:
Тогава чистата роса блести
и розите разтворени ухаят,
и кичестите цветове в полето.
Росата „блести”, розите „ухаят”. Любовното чувство „говори” за себе си с блясъка и аромата на природата. Отново дух и материя се сливат. Пантеизмът в песенната лирика на Сафо е художествено средство за разкриване красивата вселена на човешката душа, докоснала се до вечната и неизповедима тайна на любовното чувство.
Поезията на Алкей и Сафо лирично озвучава индивидуални творчески светове, еднакво изкушени от духовната красота на човека.