За ученика / Теми литература 9 клас / Софокъл - "Едип цар"
СОФОКЪЛ - „ЕДИП ЦАР”
ТРАГИЧНАТА ВИНА И СЪДБОВНАТА ПРЕДОПРЕДЕЛЕНОСТ
В „ЕДИП ЦАР” НА СОФОКЪЛ
Вярата, че човешкият живот е предопределен и подвластен на една велика сила, наречена съдба, е определяща за нравствения свят на героите в драматургията на Софокъл. Но срещу тази „сляпа” сила на съдбата човек винаги се съпротивлява, желаейки да промени живота си и неговата нравствена посока. Невинаги обаче успява. Понякога индивидуалната му воля търпи крушение. Но самото желание да прекроиш съдбата си е изпитание за характера и нравствените сили на човека. Ярък пример за това е трагедията „Едип цар” на Софокъл.
В нея главният герой - Едип, изживява своята лична драма. Станал жертва на съдбовна обреченост, той е извършил страшно престъпление, за което дори не подозира. Въпреки ориста си, тиванският цар упорито върви към предначертаната от самия него съдба, която носи и собствената му трагична вина. Тя обаче не трябва да се търси в отцеубийството или в инцеста (кръвосмесителния брак с майка му), а в собственото му поведение, в гневливостта му, в хюбриса (неконтролируемия честолюбив гняв, стигащ до безразсъдство), в който изпада. Тъй като съдбата му е предопределена от характера, от избора на действие, тази избухливост боди до личната му човешка трагика.
Още в началото на творбата става ясно, че невъздържаният гняв е само елемент в характера на иначе добродетелен човек с благ нрав. Разрешавайки загадката на Сфинкса, Едип става спасител на Тива, а след това за награда и неин цар. Той изпълнява добросъвестно задълженията си към своя народ. Разтревожен от опасността, надвиснала над града, от неочакваните беди, изсипали се над злочестите тиванци, царят страда заедно с тях, оплаква ориста им и всячески се опитва да намери разрешение на проблема:
...Аз зная, че всички вие страдате... И вече грижа обхваща ме, с дни меря времето.
Едип се проявява като мъдър държавник, загрижен за благото на града си, по-скоро като баща за тиванците, отколкото като властник. Чувства се задължен да прикрива слабостта си, да бъде силен, да е опора за народа си, който разчита на него да намери спасителен изход, да прекрати страданията. Разбирайки от делфийския оракул, че единственият начин градът да бъде спасен е да се разкрие убиецът на Лай, Едип е твърдо решен да положи всички възможни усилия за разрешаването на проблема:
... и вий ще ме видите смел ваш съратник, отмъстител за страната и за бога.
Неподозирайки собствената си вина за това престъпление, Едип изрича страшни клетви и призовава божествения гняв да се излее върху главата на убиеца:
Проклинам скрития убиец, бил той един или мнозина: в нищета живота си да мине той, злодеят.
Без да съзнава, с всяка стъпка, която прави към разкриване истината за извършеното престъпление, тиванският цар върби към своето собствено разобличаване. Така той усложнява и задълбочава съществуващия конфликт.
Опитал се да избяга от съдбата си още преди време, разбирайки, че му е предречено да убие баща си и да се ожени за майка си, Едип напуска всъщност не истинските си родители и земята, на която е отгледан. Така той прави своята най-голяма грешка и съответно получава заслуженото наказание. Вместо да избегне предначертаното, той се приближава все повече към неговото изпълнение, ускорява последвалите събития. Въпреки това, дори и тази негова постъпка говори за добродетелност. Едип бяга, защото се страхува да не нарани хората, които обича. Предпочита да страда далеч от тях, но да не им причини болка. Всичко, което прави, е от добро сърце и с добри намерения. Това го оправдава, но... донякъде. Чрез личния си избор (да избяга, а не да застане открито срещу съдбата), той сам предопределя трагичния си край.
Освен личния избор, определяща роля за съдбата на Едип изиграва неговото поведение - яростта и гневът, на които се поддава. Тези отрицателни черти от характера му се проявяват при сблъсъка му с Креон - шурей и вуйчо едновременно, както и със слепия гадател Тирезий. Обвинявайки ги в предателство, в организиране на държавен преврат без абсолютно никакви доказателства, готов да ги прати на смърт единствено В името на собствените си подозрения, Едип постъпва несправедливо. Отъждествявайки се със самата държава, царят се проявява като властолюбив държавник и тиранин. Освен това Едип прави нещо недопустимо от гледна точка на етичните и нравствени норми в света на дребните елини - присмива се над божествените побели. Изцяло убеден в личните си способности, той не зачита боговете, поставя себе си над божественото, над съдбовното. След като получава вестта за естествената смърт на предполагаемия си баща, това чувство на превъзходство се засилва още повече. В своята наглост тиванският цар дори си позволява да се присмее над вътрешно озарения гадател Тирезий, без да знае колко сляп е самият той - видимо зрящият, без да осъзнава, че истината моЖе да бъде прозряна единствено от човек, сляп за изкушенията:
...Сляп си ти с ушите, и с душата, и с очите.
В това всъщност е неговата трагическа вина, родена от горделивост и презрение към мъдростта на духовните прозрения. Тази комбинация се оказва взривоопасна и води до жестоки последици.
Научавайки, че самият той е убиецът, Едип разбира своята досегашна слепота и огромната си вина:
Уви, уви! Сега е всичко ясно! Злочестий аз! Де по земята да ида сега? ...Изведете далече от тая земя мене пролетия, мене греховния...
Едип презира прехваления си разум, ослепява ненужните си очи, които не виждат и не прозират истината. Понасяйки тежкия си кръст, той скита до края на дните си, без да може да изкупи вината си.
Тежка и изпълнена с трагика е съдбата на Едип цар от едноименната трагедия на Софокъл, но той сам има заслуга за нея. Ставайки подвластен на разразилите се в душата му стихии, тиванският цар предопределя собствената си участ. Неговата съдба се превръща в ярък пример за обвързаността между личен избор, трагична вина и съдбовна предопределеност.
Олимпиада по БЕЛ, 2003 г.
