За ученика / Теми литература 9 клас / Софокъл - "Едип цар"
СОФОКЪЛ - „ЕДИП ЦАР”
ПРОБЛЕМЪТ ЗА ЕТИЧЕСКОТО
В древноелинското общество драматургичните творби имат точно определена социална функция. Тя най-често е ориентирана към въвеждането и утвърждаването на ясно изразени нравствени ценности и особено на етически норми, които са предназначени да гарантират хармонията в общността. Към това е насочена и трагедията на Софокъл, озаглавена „Едип цар”. В нея е подложен на интерпретация митът за Едип - царя на Тива. В древногръцкия театър сюжетът не е от значение. Той е добре познат на зрителите. По-важни са етическите представи, които се формират и внушават посредством творбата и най-вече посредством централното действащо лице, централния герой - Едип цар.
Една от най-разпространените интерпретации на този образ следва виждането на Аристотел („Поетика”). Според него, Едип е идеалният трагически герой. Тази му същност се определя от това, че той е поставен между крайните проявления на човешките характери и техните етически, поведенчески модели. Така по същество творбата, използвайки като посредник трагическото в образа на Едип, съчетано с мита, разкрива пред зрителя преди всичко страшните последствия от неспазването на етическите норми. Най-важната от тях е стремежът Към добродетелност, към ненарушаване нито на неписаните, нито на писаните закони. По-значими за съхраняване на хармонията в обществото са онези, които са дадени от боговете, а не под някакви форми регламентирани от хората. Но престъпването на забраната за инцест (кръвосмешение) е само стимул за развитието на трагическото в образа на Едип. При неговото изграждане Софокъл се стреми да спазва вече утвърдената традиция. Заради това персонажът не се отличава нито с изключителна добродетелност, нито е докрай справедлив. Той често нарушава етичността, но не е престъпник, поне по отношение на своята ценностна мотивация. Сходен е със зрителя, за да може, посредством това сходство, да предизвика катарзис. В този процес на „пречистване”, осъществяващ се чрез острото, кризисното положение, в което е поставен героят, решаващо значение има преходът му от щастие към нещастие. Той е следствие от нарушаването на етически норми, което е свързано с усложненост, заплетеност на сюжета и на емоционалните състояния. Двигател на задълбочаващия се конфликт са грешките, допуснати от Едип. Те определят трагическото В образа му, но са насочени и към зрителското възприятие. То също трябва да бъде „заблудено”, да допусне същата грешка или грешки. Техният източник, от една страна, е т. нар. хюбрис (дързост), но от друга - човешката гордост, прекалената самоувереност. По същество това вече определено преминава в сферата на етическото. На тази база, дори трагическият герой - Едип, може да бъде определен като етически. Същевременно проблемът за етическото, за поведенческия модел, който всеки трябва да следва, за да бъде осигурена хармоничността в обществото, неговата подреденост, има определена „форма”. Тя е пряко свързана с щастието (евдемонията). Такова е виждането и на Аристотел в неговото съчинение „Никомахова етика”. От негова гледна точка - щастието е върховното благо, към което е насочена човешката дейност въобще. То е смисъл и цел на съществуването, на самата човешка природа. Евдемонизмът предполага, че доброто е обект на човешките желания и цел на личностното поведение и действие. Като етически акт, стремежът към щастие е начин на живот в неговите съвършени форми за реализиране. То изразява субективната позиция на свободния човек. Значението на етичността се определя от виждането на Аристотел за добродетелите като следствие от стремежа към „доброправене”. А справедливостта съдържа всички други добродетели, тя е „съвършена добродетел" („Никомахова етика”), защото като етически акт е проява на стремеж към доброто. Отново, според Аристотел, това се отнася преди всичко за управляващия. Държавата, като форма на организация на човешкото съобщество, единствена може да гарантира щастието. Нейна цел е „добрият живот” (Аристотел - „Поетика”). Отговорност за всеобщ „щастлив и почтен живот” носи владетелят, царят. Негова етическа мяра е справедливостта. Така проблемът за етическото е пряко свързан с него - с царя, в рамките на творбата - с Едип. Той трябва да се стреми, посредством своите действия, да допринася за щастието на общността (държавата), но и на всеки неин отделен член.
От тази гледна точка, образът на Владетеля на Тива излиза извън тесните рамки на трагическия герой и е преди всичко персонаж, следващ система от етически представи. Те са отправени към зрителите, които трябва да осмислят, да възприемат, от една страна, държавата като ценност, а от друга - добродетелността. Още в пролога към трагедията Едип се обръща към събраните пред двореца му тиванци, които са дошли да го молят да помогне за спасяването им, за спасяването на града, с думите: „Без сърце ще съм, но не трепна пред това събрание.” Тази негова реплика е насочена пряко Към представата за дълга на владетеля - да полага грижа за всички. Царят на Тива не може и не трябва да остане безразличен, бездеен, когато държавата е застрашена. Към това го зове жрецът (в Пролог): „И тъй, вдигни и закрепи държавата! С добри поличби ти ни даде щастие - такъв, какъвто бе преди, и днес бъди!" В тази реплика, от една страна, е въведена молбата - Едип да спаси „къщата на Кадъм” от „огненосния страхотен Мор”, а от друга - тя го зове отново да бъде добродетелен. Дори не точно като цар, а като Едип - този, който, преди да стане владетел, е избавил града от сфинкса1.
С това свое действие Едип е постигнал справедливост, постигнал е, открил е истината (разгадавайки загадката). Ситуацията, в която е поставен, вече като цар, сякаш наподобява предходната (оставаща извън сюжета на трагедията) и като че ли отново е подложена на изпитание неговата способност да открива правдата. А само чрез нея той може да действа правилно, да бъде добродетелен. Всъщност точно от това ниво - етическото - започва завръзката на трагедията. В нейната основа е поставено дублирането на обстоятелствата. Този път обаче „загадката” е свързана с разрешаване на въпроса кой е нарушил етическите норми и по този начин е предизвикал страшния Мор - знак за божествения гняв. Едип трябва да открие извършителя на престъплението, но най-напред е нужно да узнае какво точно е то. Разследването дава външен тласък на сюжетното действие, но неговата цел не е разкриването на тайната (зрителят много добре знае мита за Едип), а нещо друго. Да изгради представата за етическото, за добродетелността в частност - на царя, която цели евдемонията (щастието) за всички, за държавата. Едип се стреми точно към това. Той изпълнява своя дълг - да възстанови щастието, хармонията, нарушени от страшното бедствие. Нещо повече, героят категорично заявява своята искрена, лична причастност към страданието на тиванците: „Аз знам, че страдате. Но никой между Вас не страда с моите страдания...” Неговата болка е много по-голяма, защото е не само индивидуална, а и обществена. Това определя и действията, които той вече е предприел, много преди момента, когато тиванците идват при него с молба за спасение. След като не е успял сам да разгадае истината и чрез нея да бъде справедлив в делата си, с които да премахне бедствието, той е изпратил Креон и Тирезий (слепият пророк), за да потърсят истината. Да се допитат до боговете - в случая - до Аполон. Самият факт, че Едип изпраща други, а не отива самият той, е знак за неговата етичност, за добродетелността му. Целта му е една - истината каквато и да е тя. Щом се отнася до всички, до цялата държава, в никакъв случай тя не трябва да остане скрита, дори и да засяга самия Едип или щастието на неговия дом (той не е засегнат от Мора). Това негово желание - да бъде етичен - определя развитието му като трагически герой. Той става „жертва” за своя непоколебим стремеж да действа така, както трябва да действа владетелят - да бъде справедлив (да узнае, да признае правдата) и добродетелен в делата си. Те, от своя страна, не са предназначени за никого другиго, освен за всички тиванци, за спасението на държавата.
Едип не е удовлетворен от факта, че братът на Йокаста разкрива причината за Мора - гневът на боговете, породен от „едно неизлечимо престъпление” - отдавна случилото се убийство на цар Лай. Това трагично събитие, останало неразкрито и непоследвано от акта на отмъщението, съдържа проблема за етическото. Справедливостта изисква да бъде възстановена нарушената чрез престъплението хармония. Едип се обявява в нейна защита, като се застъпва за мъртвия Лай. Отмъщението, справедливото възмездие, е стремеж едновременно и към възстановяване на равновесието, на Космос, на излизане от хаос (маркиран с Мор), но и акт на добродетелност. Към нея, чрез прорицанията, зо-ват и боговете. В това свое все още предстоящо действие Едип влага и стремеж към защита на самия себе си, но по същество - на царската власт. От гледна точка на Софокъл, както и на неговите съвременници в Атина, това е необходимо заради обществото. Наличието на тази власт е гаранция за предотвратяването на хаоса. Защитата на властта, както и на държавността, е етическа норма. Причината е точно определена - царят е идентифициран с всички, с целия народ, чиято съдба е неотделима от участта на владетеля. Заради това Едип заявява: „... Слушайте! Ще сторя всичко! Ще Живеем в щастие или ще паднем - все по воля божия!” Той продължава да търси истината заради справедливостта. Това, от етическа гледна точка, е стремежът към добродетелност, но в съчетание с прекалена гордост и самоувереност героят допуска грешка. Тя е пряко ориентирана Към проблема за етическото. Неслучайно проклятието на Едип се връща върху самия него. Всъщност, героят, воден от искрен стремеж към правдата, несъзнателно извършва грешката. Нарушава етическото и това довежда до трагическото.
По този начин проблемът за етическото придобива своеобразно разрешение. Извън общоприетата норма за почит и уважение към боговете, остава възможността човекът да избира и да действа сам, воден от своя ум, от стремежа към ценността добродетел, от желанието за щастие, макар да знае, че неговото земно съществуване може да бъде само низ от страдания.
По-точно - тиванският сфинкс - дъщеря на Тифон и Ехидна. Чудовище с тяло на крилата лъвица и с глава на девойка. То стояло пред портата на Тива и задавало своята загадка: Кое е това същество, което сутрин ходи на четири крака, по пладне - на два, а вечер си служи с три крака? Който не успява да отговори - загивал. Едип разгадава загадката, давайки верния отговор (човекът). Като награда, заради това, че е спасил Тива от сфинкса, топ получава от Креон (управител след смъртта на Лай) царевата власт, както и съпругата на мъртвия цар.
