Трагедията на Едип цар резонира в личната съдба на неговите потомци. Греховен плод от брака му с Йокаста (майка и съпруга на Едип) са синовете - Полиник и Етеокьл, и дъщерите - Антигона и Исмена. Те са предопределени, според дребния мит, да понесат нови страдания и човешки нещастия, но да изкупят вината на родителите си. Трагичната ирония на съдбата преследва и наследниците на Едип.

Проблемът за родовата вина тематично обвързва трагедията „Антигона” с Тиванския митологичен цикъл. Така драматургът остава верен на митологичния сюжет, но има творческа свобода да представи своя интерпретация на проблема за човека и неговата лична съдба. Според Софокъл, той заслужава по-голямо внимание. Наследената вина на съгрешилите предци обременява човешкото съзнание, но не тя е причина за личното нещастие на главната героиня Антигона. Срещу трагичните обстоятелства на живота се „изправя” човешкият характер. Той определя пътя към личната трагедия на героинята. Готова да отдаде нужната почит към мъртвия си брат Полиник, обявен за враг на родната Тива и лишен от погребален ритуал със заповед на владетеля Креон (родственик на Едиповите наследници), тя избира своята нещастна съдба. Антигона не търси съвет и помощ от никого, не се уповава и на божествена подкрепа, а самостоятелно взема решение. Тя е водена от човешкото в себе си и се подчинява на неговата нравственост. Това е най-достойният избор за личността и нейната съвест. Единствен съдник, определящ вината и наказанието за престъпената боля на владетеля, е моралът. За Антигона той стои по-високо от законите на Креон. Владетелят на Тива е субективен изразител на волята на родовото общество, а Антигона - на човешката етика и повелята на сърцето. Личността застава срещу общоприетото, близа в конфликт с божествената воля и правото на владетеля. Антигона погребва брат си Полиник и сама променя хода на съдбата си, но остава вярна на човешката си същност. Още в пролога на трагедията, с твърдо взетото решение тя сама определя себе си като личност с висок нравствен облик: „Не моля вече, не желая твоето съдействие, дори да би го давала. Мисли каквото искаш, ала него аз ще погреба и ще загина радостна. Ще легна мила редом с него милия, изпълнила свещен завет. По-дълъг срок ще трябва да се нравя на подземните. Сред тях наведи ще лежа. А светото за боговете, ако щеш, презирай ти! Между живот, изпълнен с мисъл за неизпълнен дълг към ближния, и трагична гибел Антигона избира достойния път към смъртта. Страданието е нравствената сила на личността й. То я води към разкриване на характер, несъвместим с представата на древните за слабата женска природа. Неслучайно самият Креон смята, че нарушаването на заповедта му е дело на дързък мъж. Той не допуска, че жена би имала смелостта да се изправи срещу неговата воля. Узнал истината, Креон има вече личен мотив за действие срещу Антигона. Така неговото поведение изразява характерното в цялостния му човешки облик. В края на трагедията Креон е наказан не от боговете, а от самия себе си.

Чрез поведението на всички герои, Софокъл доказва тезата, че характерът и постъпките на човека определят неговата съдба, а не предначертаното от боговете. Художествените доказателства не са еднозначни, дадени наготово, поднесени като крайни изводи. Драматургът сблъсква героите, очертава принципно различните им позиции, с което провокира зрителите, респективно читателите. Те следят с внимание развитието на драматургичното действие, търсят причините за поведението на всеки един от героите както в конфликтните сцени помежду им, така и в рамките на големия конфликт - човека и неговата съдба. Това обуславя и различните позиции, защото Софокъл не бърза да обвини до край нито един от драматургичните си герои. В определени моменти всеки от тях е прав, макар и конфронтирал се с останалите. Така характерите се изграждат последователно с цялата психологична мотивация на действията - следствие на човешките решения. И действително в конфликтния сблъсък между Креон и Антигона зрителят е провокиран от основателния въпрос - кой ще победи и кой е прав?

Прологът внушава, че Антигона въплъщава истината. Но следва появата в първи епизод на Креон, който аргументира действията си така убедително, че Хорът на тиванските старци без колебание застава на негова страна: „За мене, ако този, който властва, не се държи за най-добрите правила и ако страх е вцепенил езика му, негоден е, така съм смятал винаги. И онзи, който слага над родината приятеля си, е за мен нищожество. Не ще приемам за приятел никога врага на своя град, защото зная аз, че той, градът, спасява и че плува ли щастливо той, намираме приятели. И ще въздигна Тива с тези правила.” За Креон врагът на родния град е Полиник. Той е пожелал нещастие за всички, за целия народ, обсадил с войските си Тива. А това е най-красноречивото доказателство, според Креон, че заповедта му да не бъде погребан Полиник е справедлива. Царят на Тива защитава от вражеско посегателство независимостта на родния град и достойнството на своите съграждани. На преден план излиза владетелският дълг към народ и държава. От позицията на Креон издадената заповед е справедливо възмездие за посегналия върху родни: „Сега, във връзва с туй издадох заповед за Етеокъл, който, защитавайки града, умря, прославен с ловко копие, да се положи в гроб със всички почести, които получават най-достойните. Но брат му, който дойде от изгнание - за Полиник говоря, който бащин край и родни богове на огън искаше да предаде, да се напие с братска кръв и да зароби своите съграждани, за него, казвам, обявих навред в града - ни гроб, нито оплакване от някого! Така реших. Не ще въздам на лошия честта. Която има най-достойният. А който люби своя град, и приживе, и след смъртта си той ще има почести.”

Над всичко, според думите на Креон, е градът и неговото право на държавна независимост и щастие. А градът - това са хората, народът. Креон провокира нова конфликтна ситуация - Антигона срещу народа на Тива. Ако дъщерята на Едип наруши неговата заповед, естествено се налага изводът, че тя скверни не само родовата чест, но не проявява нужното уважение и към съгражданите си. Нравственият конфликт между Креон и Антигона получава измеренията на изпълнен или неизпълнен дълг към родния град и тиванския народ.

Във втори епизод Софокъл „разплита” част от завързания драматургичен „възел”. Креон разделя и противопоставя двамата братя. Единият е защитник на родния град, другият - враг. Антигона не ги дели. Обича ги еднакво. Смъртта ги прави още по-близки и скъпи. Общата им трагична участ ги обединява. Сърцето й прелива от скръб и към защитника, и към врага на Тива. За нея те са родни братя, които обича, и в смъртта не може да ги раздели. Всеки от тях заслужава почит и уважение. Антигона е водена в действията си от нравствения дълг към паметта на мъртвите. Подчинява се на законите за човешката етика и хуманност. Креон признава единствено безпристрастните закони на владетелското право.

Две различни представи за дълг - човешки и владетелски - се сблъскват:

Антигона
Не роб е този, който падна - брат ми е.

Креон
Рушител на града! Защитник - другият!

Антигона
Но Хадес иска равенство за мъртвите!

Креон
Добрият няма равен жребий с лошия!

Антигона
Дали пък долу правят тази разлика ?

Креон
Врагът не е приятел и в гроба си!

Всеки един от героите изповядва своята истина и я защитава. Никой не приема аргументите на другия. Остават верни на характера си и на своята човешка същност. Антигона няма да враждува с братята си, а винаги ще ги обича: „Не за вражда - за обич съм създадена!”

С тези думи още веднъж героинята доказва, че решението й е неизменно и никой не може да я отклони от пътя й. Креон също е непреклонен в избора си, макар че вече ясно прозира личният мотив за действие в поведението му: „За обич ли? Отивай в ада - там люби!/Жена не ще ме води през живота ми!”

Антигона избира смъртта, Креон - гибелта на най-близките си. Исмена, водена не от родова, а от човешка вина, изживява личностна криза и променя решението си. Готова е да подкрепи сестра си, като сподели трагичната й съдба: „Да, щом сестра ми се признава, сторих го, /участвах и нося от вината й.”

При разкриване характера на Исмена, макар че тя има епизодично участие в действието, също се наблюдава вътрешно развитие. Образът не е статичен, а вътрешно озвучен от противоречиви човешки изживявания. Това го прави жив и психологически раздвижен. Неслучайно Софокъл е всепризнат майстор при изграждане на пълнокръвни драматургични образи и характери.
Антигона приема за свой нравствен дълг да избере не само своята съдба, но и тази на сестра си Исмена. Доказва, че „не за вражда”, а „за обич” е родена. Поне един от наследниците на Едип трябва да живее, да продължи рода. А това е Исмена, която има силата да сподели чуждата вина, без самата тя да е извършила „престъпно” деяние, с което да нарушава законите на Тива и заповедта на Креон. По нравствено достойнство двете сестри се изравняват, макар и да носят различни по сила човешки характери. Антигона разпознава в Исмена не само своята любима сестра, но и достойната дъщеря на Едип. Водена от обич, Антигона избира за сестра си живот, а за себе си - смърт:

Исмена
Не ми отказвай, сестро, нека с теб да умра,
и да изпълня своя дълг към мъртвия!

Антигона
О, с мене - не! Това, което с пръст не си
докосвала, не искай! Стига мойта смърт!
Спаси се! Не завиждам на живота ти!
Ти пожела живот, а аз - смърт избрах.

Синът на Креон - Хемон, е герой с висока човешка нравственост. Той обича Антигона, но уважава бащината воля и правото на владетеля да определя обществените правила и съдбините на народа. Не поставя любовта си над общото благо и мъдрото управление на държавата. В неговото съзнание личното не взема връх над общото. Ръководи се от нравствените критерии за справедливост. Готов е винаги да посочи грешките и недалновидността в управлението на владетеля, както и човешките слабости в действията и поведението на бащата. Не се страхува да защити различно мнение и позиция: „Мой дълг е преди теб да виждам винаги какво говорят, вършат, хулят хората. От страх пред теб не казва никой поданик това, което не настройва радостно. Но аз дочувам как сред мрака целият народ на Тива жали днес девойката, че днес в града погива най-невинната за най-прекрасно дело с най-позорна смърт. От всичките блага за мене, татко мой, най-свидно е родителското щастие. За син - какво по-славно от щастлив баща, какво по-славно за баща от щастие на син? ” В думите на Хемон ясно е подчертан приоритетът на бащата над владетеля. Родителското щастие е нравствено човешко удовлетворение за сина. Но и обратната зависимост: щастлив син - щастлив баща, е част от нравствения закон за равнопоставеност на човешките права при съдбовен избор. Зачитайки бащиното право, Хемон изисква уважение и към себе си, и към своя личен избор. Това би изравнило баща и син в общото им щастие. Хемон се стреми към личностна изява на човешката си същност. Той е мъдър и справедлив в съжденията си. Едноличните решения винаги носят трагични необратими последствия, което е твърде присъщо за Креон, и синовната обич кара Хемон да посочи този недостатък в характера на баща си: „... Ала не смятай, че единствено това, което мислиш ти, е правилно. Защото, който смята, че единствен той е с мисъл, със сърце, с език и никой друг, излиза кух, разгледан по-внимателно. Смекчи гнева си, отмени присъдата!”

Креон е обсебен от съзнание за непогрешимост. Воден е и от лично отношение към Антигона и любовта й с Хемон. Не може да разбере логиката в действията на другите, както и да приеме за нравствено обоснован техния избор. Затова греши, обзет от гняв и скрито желание за отмъщение: „На моите години от младежа ли да уча как се разсъждава правилно?”
Според древните, делата на човека говорят за мъдростта му, а не годините. Това мнение споделя и Хемон: „Ако греша, недей. Младеж съм, истина. Но не възрастта, делата нека гледаме.”

Открито изказаното несъгласие с волята на владетеля, окачествена като недостатъчно мъдро дело, провокира активна изява на негативното в характера на Креон. Той разкрива истинските си намерения - следствие от недостатъците на човешката си природа:

Креон
Да, дело е да тачиш беззакония!

Хемон
Народът в Тива не говори същото.

Креон
Градът ли ще диктува мойта заповед?

Противоречието между казаното в първи епизод пред Хора на таванските старци и изреченото в трети епизод: „Градът ли ще диктува мойта заповед?”, е ясно доказателство, посочено от Софокъл за нравствено несъответствие между лично и общо в намеренията, целите и делата на Креон. В първи епизод той поставя интересите на града над личното благо, в трети - отхвърля общественото право, оказало се удобно прикритие до този момент за лични действия и цели. В гнева си Креон разкрива истината за себе си. За него личното винаги стои по-високо от общото. А това е достатъчно за доказване на нравствената му вина, за която делата му ще го накажат. Личното щастие не съществува без грижа и мисъл за другите. Той обижда и наранява незаслужено сина си:

Креон
Не трябва ли тук аз да бъда Властникът?

Хемон
Не може град да бъде на един човек!

Креон
Ти жива няма да я вземеш никога!

Хемон
Тя ще умре, но ще погуби някого.

Креон
Дошъл си да заплашваш мен, безсрамнико!
Ще има да се каеш, празноглавецо!
Хей, робе, стига с твойто бръщолевене!

Обидните обръщения: „безсрамнико”, „празноглавецо”, „робе”, доказват нравственото безсилие на Креон пред истината. Той застава срещу съдбата си и единствено разумът би могъл да предотврати трагичния му край. Но за Креон това е невъзможно. Обсебен от гняв и разрушително желание за отмъщение, той отива докрай. Причинява смъртта на Антигона, Хемон и на съпругата си Евридика. Делата му определят хода на трагичните събития, оказали се съдбовни както за него, така и за най-близките му. Пожелал смъртта на Антигона, заплаща висока цена със смъртта на Хемон и Евридика. Всъщност той ги осъжда на смърт, като наказва себе си. Умъртвява душата си. Отнема щастието на другите, за да живее във вечно страдание. Трагичната ирония на съдбата е плод на човешките дела. Всеки заслужава съдбата си. Тя е следствие от неговия разум. Това е и посланието на Софокъл в трагедията „Антигона”, изречено чрез финалната реплика на Хора: „За да бъде щастлив тоя земен живот, първо мъдри да бъдем! Да не грешим пред небето! Заплащат с големи беди горделивците своите дръзки слова и така те се учат на старост да бъдат разумни! ”