За ученика / Теми литература 9 клас / Софокъл - "Антигона"


 

СОФОКЪЛ - "АНТИГОНА"

РОДОВА ВИНА И ЧОВЕШКИ ХАРАКТЕР

 

Античната драма открива трагичните дълбочини на човешката духовност чрез творчеството на Софокъл. На сцената застават герои, раздвоени между божествената предопределеност на съдбата си и желанието да я променят сами. Носител на конфликта е самият човек. Проблемът за родовата вина и възмездието в драматургията на Софокъл получава нова интерпретация. Не родовата съдба и божественото проклятие над нея, а начинът, по който се съпротивлява и противодейства отделната личност срещу предопределената съдба на рода става цел на драматургичното действие. Героят е активен, взема решения, влизащи в дълбоко противоречие с установените представи за обществен и божествен ред. Неговата действена природа влиза в конфликт с общоприетото. Нарушава порядъка, създава напрежение. В контекста на митологичното мислене на древните Космосът, въплъщаващ хармонията между човешки и божествен свят, е пред срив. Сякаш отново Хаосът ще възтържествува. Разколебани са стойностите на мита. Човекът ще организира по нов начин Хаоса и тогава личността ще определя хода на съдбата си, а не абстрактната, неназована Божествена воля. Всеки ще отговаря за делата си, без да носи незаслужена вина за греховете на предците си. Това е представата за новия художествен Космос, т.е. организиран Хаос, който гради драматургията на Софокъл. Красноречиво доказателство за новата роля на личността в този свят на високи митологични представи и силни човешки характери е трагедията му „Антигона”.

Според Аристотел, героите на Софокъл имат строго определена цел, знаят към какво се стремят, какво ще постигнат, но и какво ще заплатят за постигане на целта. Независимо от всичко, те се стремят към крайната цел всеотдайно и страстно. Такава последователност на мисъл, чувство и действие се наблюдава и у Антигона.

Софокъл предопределя индивидуална, лична съдба за героинята си. Тя се прев-ръща в нейна цел. За да я постигне, трябва да изяви себе си, да покаже характер.

Антигона загива не като наследница на съгрешили предци, а като човек, произхождащ от греховния род на Лабдакидите, но намерил смъртта си при пос-тигане на своята лична съдба. За нея тя е високо осъзната морална цел.

Над митологичното предопределение на съдбата застава човекът със своя характер. Това е типична, характерна особеност за трагедиите на Софокъл. Различни са човешките характери на двете му героини - Антигона и Исмена.

Много дързост и сила има в признанието на Антигона: „Признавам, не отричам нищо - сторих го. ” Героинята изявява характера си, независимо от предопределеността на съдбата. Нейният трагичен край, отдавна предвещан, не обрича Антигона на бездействие. Тя защитава достойнството на личността си, а оттам - и честта на рода:

Ни Зевс ми повели това, ни Правдата, ... Знаех - смърт. Защо пък не? Дори без твоята заповед. Облага е за мен да издъхна предивременно... от това, че ме улучи зла съдба, не ме боли. Но истински бих страдала, ако трупа на брат си бях оставила без гроб. От всичко туй сега не ме боли.

Силата на човешкия характер надмогва нещастието. Не е случайна репликата на Хора:

Личи си, с твърд характер е девойката, от твърд баща. Не трепва пред нещастие.

Човешката съдба е следствие от родовата трагическа вина, но човешкият характер е индивидуално проявление на опазената нравствена сила на рода.

Трагична е иронията на съдбата. Тя обрича човека на смърт, но в зависимост от характера всеки от наследниците на Едип умира различно. Родовата вина не може да се изкупи със слабост и страх в поведението и действията на отделния човешки индивид. Единствено силата на човешкото достойнство успява да противостои на трагично предопределеното бъдеще на рода. Според Софокъл, достойният човек приема смъртта със силата на разума. Това е избор на човека, следствие от неговия ха-рактер, а не на трагичната родова съдба. Затова и Антигона защитава достойнството на рода, приемайки смъртта като единствена алтернатива на личния й избор. Тя защитава неписаното човешко право сама да избира съдбата си. Това я прави различна от всички представители на Едиповия род.

Пред смъртта единствено равни са хората с достойнство, защото приемат трагичния си край със силата на своя човешки характер. Над родовата вражда и над родовата вина се извисява духът на Антигона:

Не за вражда - за обич съм създадена.

Приема смъртта Като свой трагичен избор. Тя отново създава емоционален уют в душата на Исмена. Сестрата на Антигона разпознава светлата радост от почувстваното и опазено достойнство на рода. Тя приема избора на Антигона. Готова е да сподели съдбата й:

Да, щом сестра ми се признава, сторих го. Участвах и нося от вината й.

Обичта, емоционалното съчувствие изравняват по нравственост двете сестри. Срещнали за миг душите си, разпознали общата родова участ като съдбовно възмездие, те трябва да се разделят. Всяка от тях поема по своя човешки път. Антигона тръгва към смъртта. Това е нейният път, избран по собствена воля и желание. Тя ще го извърви сама:

Не, правдата не ще ти позволи това! Ни ти жела, ни аз те взех със себе си!

Болката от раздялата с живота не лишава Антигона от великодушие. Тя е родена за обич, а това най-светло чувство дарява другите със сили за Живот. Антигона настоява, изисква от сестра си Исмена да надскочи болката и да живее:

Спаси се! Не завиждам на живота ти!

Всяка избира според характера си. Антигона има сили да не приеме родовата вина за своя, но да защити неписания закон на сърцето, погребвайки брат си. Това е неин личен избор. Затова и смъртта й е резултат от нейните действия, а не следствие от божествено наказание.

Душата на Исмена търси пътя към живота, макар че е готова да подели наказанието със сестра си. Това я прави още по-достойна както за избора на Антигона, така и за избрания от самата нея път към живота. Софокъл защитава достойнството на своите героини чрез силата и слабостта на характерите им. Доказателствен пример са словата на Антигона:

Ти пожела живот, а аз - смъртта избрах.

Възстановен е нравственият порядък в човешкия психокосмос.