За ученика / Теми литература 9 клас / Софокъл - "Антигона"
СОФОКЪЛ - "АНТИГОНА"
ЧОВЕКЪТ И СЪДБАТА - ТРАГИЧЕН КОНФЛИКТ В ДРАМАТУРГИЯТА НА СОФОКЪЛ
В драматургията на Софокъл човекът заема особено място. Той има свобода, на действията, които все пак са ограничени. Над героя властва знамение, извънземна сила или предопределение на съдбата му. Човекът предполага, но не знае предначертаната истина за бъдещето си. Висшата божествена воля се проявява в изменчивостта и непостоянството на живота, в кратколетието и капризната променливост на човешкото щастие. Героят е зависим от волята на боговете. Пренебрежението към законите на божественото носи несполука и страдание.
Дързостта на трагическия герой, надвишаваща етичната мяра, както и крайностите в поведението му, наречени „хюбрис", са извор на човешкото нещастие.
Обществено проявление на вътрешния бунт, от който е обладан героят, т.е. своебразна форма на „хюбрис", е отхвърлянето на нравствените норми на традиционния морал.
Софокъл не приема негативните крайности в човешкото поведение, насилието и диктата в държавното управление, както и крайния индивидуализъм като защитена жизнена позиция на човека.
В драмите на Софокъл участват трима актьори и Хор от петнадесет души. Третият актьор, наречен тритагонист, разнообразява действието. Конфликтът става многозначен чрез новите аспекти в поведението на третия актьор.
Отделните трагедии в трилогиите на Софокъл са самостоятелни завършени драматургични творби. Връзката им с общото композиционно и тематично цяло на трилогията е формална.
Драматургичният интерес на автора е насочен към отделния човек. Неговата участ се разкрива като завършена трагичност. Затова отделните трагедии в трилогиите не са обвързани в един сюжет, а са независими една от друга.
Драмите на Софокъл представят трагедията на личността в рамките на общността. Героят стига до катастрофа поради лична вина. Мотивът за проклятието е приглушен. Остава на заден план. Героите действат самостоятелно и сами определят поведението си по отношение на другите. Образите са по-земни, по-близо до обикновената човешка природа, до естествения порядък в изживяването на нещастието. Но това ги прави духовно по-богати, с разнообразен спектър в изявата на характера.
Софокъл взема сюжети от епичните поеми, тематично обединени около Троянския и Тиванския митологичен цикъл. Намира свой художествен ракурс за интерпретация на познати теми и универсални нравствени проблеми, разгърнати в ге-роичната епика на поемите.
В трагедиите от ранния творчески период на Софокъл е опазена традицията на Есхил творбите да са обединени в трилогия, макар и формално. Следват събитийната последователност на мита. Някои трагедии имат условно вътрешно делене надве части, както в „Антигона” действието разкрива първо подвига на героинята, последван във втората част от трагедията на Креон.
Трагедиите от зрелия период на Софокъл, сред които най-представителна е „Едип цар”, имат строго единство на действието. То се определя не от външни събития, а от вътрешните мотиви за поведение на героя, които изразяват особеното, типичното за характера му.
„Заплетеното действие", според термина на Аристотел, е основна характеристика на Софокловата трагедия. Разкриването на истината за героя, твърде често идентична с неговата вина, следва хода на драматургичното действие. Трагическата ирония допълнително задълбочава конфликта и „заплита" действието чрез създаване на перипетия за разкриване на истината.
Композицията на трагедиите е ясна, стегната и художествено мотивирана.
Трагическият герой на Софокъл се отличава с постоянство в поведението и човешките реакции, разкриващи характера. Произхожда от царски род. Благороден е. Отстоява във всяка ситуация нравствени принципи, които са част от неговата природа. Като следствие се явява неговата човешка самота и неразбиране дори и от най-близ-ките. Постъпките на героя се приемат за безумни. Определят се като плод на непростима дързост. Желанието на героя да бъде разбран, да внуши почит и уважение към действията си се приема с насмешка, а понякога и с нескрито негодувание. В трудната ситуация на избор винаги, без колебание, тръгва към смъртта. Избира своята човешка кончина, за да не подчини личностното си съзнание на чужда воля и решение. Да отстъпи - означава да се откаже.
Героите на Софокъл сами разкриват себе си чрез т.нар. „състезание с речи". Контрастното противопоставяне на позиции разгръща многозначно дискутирания проблем, мотивира поведението на героите в конкретна конфликтна ситуация.
Появяват се женски драматургични образи.
Човекът и духовният свят на неговата нравственост са основна художествена цел в търсенията на старогръцката литература.
Дълъг е пътят, който изминава древна Елада при формиране на естетически и литературен критерий за съотношение, връзка и перспектива за развитие на категориите трагическа вина и човешка съдба. Те са вътрешното съдържание на нравствената мяра на древногръцките герои за божествено и човешко, за божествена воля и човешки избор.
До Софокъл и неговия художествен модел за трагичното в света на човека, духът на смъртния тленен човешки индивид е подчинен изцяло на божествената воля и възмездие. Но героите на Софокъл откриват свободата на своя дух, който -макар и белязан с трагическа предопределеност според волята на Олимп - може да определя трагическите граници на своята съдба, избирайки в трудна кризисна ситуация с цялата свобода на своя дух и разум.
Трагическата предопределеност на човешкия живот остава като наследена чужда, оказала се родова, но не и лична човешка вина.
Родовата вина на колектива, трагично предопределила индивидуалната лична съдба на човека-герой на драма от Софокъл, ражда бунт в душата на драматургичните герои.
Те влизат в битка със себе си, за да изберат свободно свободата на своя дух и да очертаят нови, индивидуални граници на трагичната си човешка съдба, обременена от наследената като дълг към боговете родова вина на колектива.
Героите остават подвластни на смъртта като тежък възмезден жребий, определен от боговете, но винаги носен като родово проклятие и лична прокоба от най-силната и най-красива в нравствено отношение личност - гордост за родовата памет и чест.
Такава съдба има и Антигона от едноименната трагедия на Софокъл.
За нея бягство от смъртта няма. С достойнство и гордост носи проклятието на Едиповия род като наследена родова трагическа вина, която предопределя пътя й към смъртта. Но този път към отвъдното за всеки член от Едиповия род има различни индивидуални граници. Антигона властно очертава личностните граници на своята съдба чрез свободата на човешкия си избор, конфликтно противопоставил я на богове и властник.
Но със силата на личния си избор, тя сама избира и определя пътя към смъртта, а не боговете и властникът Креон. Антигона сама определя трагиката на съдбата си, не чака божествено наказание за вината на рода си.
Поела като осъзнат избор на човешката воля пътя към смъртта, Антигона издига високо трагичната участ на съдбата си над волята на боговете и над дребнавото отмъщение на властника. Тя става личност. Сама изковава в страданието на душата си личността, която дава индивидуален облик на родовия грях и колективно страдание.
Наследила греха и родовото страдание на предците си, тя показва личната драма на индивида, който, страдайки чрез вината на други, намира своя път към родовото, но и към своето лично човешко страдание. Но определяйки границите на личната си драма сред родовото пространство на колективна вина и страдание, Антигона сама създава първата личност в рода си, наказана с тежкия жребий на възмездната смърт, пожелана от боговете за всеки, роден в рода на Едип.
Антигона, създала себе си като личност, сама избира и определя и съдбата си. Сама избира и пътя към смъртта, за да слее трагиката на своя живот с трагичните, виновни според волята на боговете, съдби на своите предци.
Но този избор - пътят към родовата трагическа памет, минаващ неизбежно през смъртта - е избор на човека, на личността, на свободния дух на Антигона, която с осъзнато чувство за родова вина определя индивидуалните граници на личната си трагична съдба.
