За ученика / Теми литература 9 клас / Софокъл - "Антигона"
СОФОКЪЛ - "АНТИГОНА"
ЧОВЕКЪТ И МЯРАТА В ДРАМАТУРГИЯТА НА СОФОКЪЛ
АНТИГОНА - ИСМЕНА
Устремът на древногръцките герои към по-висока нравственост, роден не от божествената, а от човешката представа за грозно и прекрасно, определя мярата за красиво страдание на хора и богове в драматургията на Софокъл. Проблемът е интерпретиран като трагично освобождаване на душата от митологичните окови на принудителната родова вина.
Носител на такъв духовен бунт, според човешката мяра за добро и зло, е Антигона от едноименната трагедия на Софокъл.
Човешкото достойнство и неговото опазване чрез свободен личен избор е най-стойностният критерий за високата духовна мяра, с която оценява човека и света Антигона. Тя поставя първо себе си и своя родов морал на изпитание в трудната кризисна ситуация да бъдеш човек в общество, чиято нравствена мяра не приема красивия духовен свят на жената.
За да бъдеш жена с личностно присъствие в древна Елада, е необходима висока мяра за хармоничния нравствен избор на човека, застанал между земно и небесно, между волята на Олимп и на човека-властник.
Еднакво грозно, неуютно е за душата на Антигона, подчинила се на безсмъртните от Олимп и приела тяхната предопределена мяра за божествено наказание, така и сред бездуховния свят на Креон.
Безсмъртните търсят радост в човешката болка и страдание - радост от обезсмъртената сила на волята си, насочена срещу красивите пориви на човешкия дух. Те определят грозното и прекрасното в душата на Антигона според своята божествена мяра за наследена родова вина. Определят трагиката на живота и съдбата й. Божествената мяра за човека е антихуманна. Тя властва над духа му и отнема правото за личен ценностен критерий, съграждащ нова мяра за света, чиято същност е духовният бунт на избора.
Антигона се бунтува срещу насилието на богове и властник, срещу остарялата мяра за добро и прекрасно на родни богове и славни героични предци. Свободният избор на свободната личност е новата мяра за красиво, трагично страдание на избралата себе си и своята смърт - прекрасна личност на Антигона. Тя остава горда в живота и смъртта.
Красивото страдание на трагично позналата съдбата си човешка душа е най-високата духовна мяра за силата на човешката воля, осъзнала нравствените неписани закони на човешката гордост и достойнство:
...Знаех - смърт. Защо пък не?
...Облага е
за мене да издъхна предивременно.
...от туй, че ме улучи зла съдба
не ме боли. Но истински бих страдала,
ако трупа на брат си бях оставила
без гроб...
Антигона сама избира страданието си. Сама определя мярата за красива болка, която я прави достоен човек, надмогнал злата сила на предопределената си съдба. Антигона сама, по собствена човешка воля и избор, се бори за красивото потъпкано добро в душата на човека, чиято най-страшна трагична цена е човешкият живот. А смъртта е нравствената мяра за достойно преживян живот в света на смъртните, но и за вечното безсмъртно битие на гордия красив човешки дух:
Ала какво ще прослави повече
от туй, че в гроб съм
брата си положила?
Но храня твърда вяра, че отивам там
любима на баща, на тебе, майчице,
така любима и на тебе, братко мой!
Бащин град на тиванската родна земя,
и вий, богове на дедите,
аз понасям такава беда за това,
че изпълних дълга благочестен!
Съдбата на двете сестри - Антигона и Исмена, е еднакво предопределена от боговете, като чеда на Едип. Но поради различната си човешка природа, те по различен начин носят и въплъщават наследената трагична вина на Едиповия род. По различен начин и страдат.
Двете сестри се различават по вътрешната свобода на духа, определящ личностните критерии за съдбовност на общата им родова участ.
Те се разделят в страданието, макар че поделят съдбата на рода си.
Още в пролога на трагедията двете героини контрастно очертават противоположните мотиви за избор, определящи позицията им в спора с божествен и човешки морал.
Антигона не приема трагичната предопределеност на личната си съдба. Спори с божествения разум и неговата справедливост. Затова с цялата сила на човешката си природа, тоест с морала на личността си, тя застава над божественото предопределение и над волята на властника, търсейки свободните личностни граници на съдбата си в страданието за другите, но и за себе си.
За Исмена волята на богове и властник доминира над съдбата й, подчинява човешката й природа, но определя и страданието й. Тя няма критерий за индивидуално проявление на човешка природа, съдба и страдание. Не е личност и не търси свободата на личния избор. Душата й страда, но болката потъва в тъмното мълчание на родовото чувство за наследена трагична вина. Исмена се изпълва с безразличие, за да остане вярна на божествена и властническа воля:
Ала не съм ни скръбна, нито радостна.
Какво бих променила аз, ...
със своя труд и своето мълчание?
Исмена подчинява човешката си природа на божествената повеля за предопределеност на съдбата си.
Исмена избира мълчанието, страдайки от несправедливата заповед на Креон и от незаслужената трагична вина на рода си, чиято висока нравствена цена трябва да плати тя с драматизма на човешкото си унижение, признавайки своето поражение и слабост.
Антигона избира спора с богове и властник. Подчинявайки човешката си природа на своя свободен, но трагичен избор, който донася страдание за душата й, но свобода за духа й:
Мисли каквото искаш, ала него аз
ще погреба и ще загина радостна.
Антигона има силата да търси радост в страданието, в смъртта. Но пътя на страдащата душа определя тя, а не чуждата воля на боговете от Олимп или на Креон.
В страданието на Антигона има радост от силата на човешката воля, характер и природа.
Антигона сама кове съдбата си и е нейно трагично въплъщение.
Исмена не притежава своята човешка съдба. Не е нейно въплъщение, а само израз на чужда воля.
Съдбата за Исмена е възмездие за трагичната й, слаба човешка природа. Наказана е със страданието на всички, загинали от Едиповия род.
Антигона и Исмена са трагично противопоставени от Софокъл в големия спор за човека, неговата съдба и природа, но обединени в художествената мяра за човешка мъка и страдание
