Старогръцкият героичен епос, наречен Омиров, е свързан с култа към героя. Възниква при формирането на големи етнически общности на родов, колективен принцип, както и при създаването на ранни държавни обединения, организирани на етничен принцип.
Родовото съзнание обединява етносите в колектив, а създадената човешка общност надскача границите на етноса, формира колективно съзнание на по-високо ниво, което изисква обединение на родовите човешки общности в държава.
Героичният епос е духовната връзка между етносите в рода и племенните обединения в държавата. Разкрива общия първоизвор на техните култури като митологична и фолклорна памет, опазени чрез ритуалите на традицията. А тя говори, пее и танцува в душата и сърцето на всяко поколение. Героят остава един и същ, но попада в различни ритуално-наследствени ситуации. Той е епическото продължение на митологичното повествование за произхода на рода, но и на света. В художественото пространство на епоса героят обединява родовите и племенни митологични сюжети. Той носи и изразява синкретичното съзнание на обединените общности в държава. Превръща се в еталон на човешкото колективно действие, насочено към бъдещето, но опазило миналото в колективната памет на общността.
Героичният епос на Омир има свой характерен стил. Създава обща картинна представа за света и не се интересува от задълбочено обяснение на психологичния свят на човека. Има циклична структура. Представя поредица от събития, обединени от обща тема, с характерни герои, чиито действия възпроизвеждат в художествен вариант живота на отделната личност и на колектива. Личностното става мяра за колективното и обратно - колективът е изразен чрез действията - подвизи на героя. Но понятието личност в древната епоха на Омировия героичен епос е твърде далеч от съвременния смислов обем, който носи.
„Личностното” в поведението на героя има външен описателен характер, няма психологична дълбочина и обществено ангажирана мотивация.
Личността на героя в Омировия епос е предопределена, сякаш художествено моделирана предварително от традицията.
Героичното съзнание носи преклонение пред миналото, особено уважение, издигнато в културен ритуал към героичната слава на предците, които, почетени чрез ритуалния акт на героичния подвиг, ще увенчаят със слава и Омировия епичен герой. Затова преклонението пред традицията и миналото се демонстрира, показва и разиграва чрез епическото действие. Словото на епоса има ритуална функция. Всеки сюжетен детайл е от особено значение в мащабното представяне на афишираното преклонение пред традицията, едва ли не изиграно като театрално представление. Затова и всеки детайл има свой сюжет. Превръща се в епично събитие, последователно и подробно описано, разказано и изиграно. Епическият разказ се прекъсва за дълго, за да поднесе героят преклонението си към традицията чрез всеки детайл, епизод и събитие от мащабното епично повествование. Затова и ритъмът за обяснение, описание и представяне на героичния акт е бавен. Словесното действие чертае широк епичен хоризонт пред взора и въображението на възприемащия епическото слово. Тази дълбочина в художествените послания на епоса очертава хоризонтала в пространствената ориентация на човешкия поглед към миналото. Възстановява се хронологичният ред на случилите се събития, което е отправна точка за съпоставка на минало с настояще. Славата, която трябва да се „присъди” на епичния герой, е художествено следствие от сравнението между героичността на минало и настояще. Между традиция и действителност застава епичният герой. Той обвързва двете културни епохи чрез епическия хоризонт на поредицата от героични случки и събития.
Сюжетът на епоса живее едновременно в миналото и в настоящето. Героите получават ритуална функция, а героичната им смърт има култово значение. Тя е път към безсмъртния героизъм на миналото, но и култова представа за епичния герой в настоящето. Човешката смърт става поле за епична художествена среща между обикновено и необикновено в действията и поведението на героя. Епосът го дарява със свръхестествена сила и героизъм. Подготвя живот за неговата слава и след човешката му смърт.
Отвъд смъртта е посланието на култовите епични действия на героите от епохата на Омир. Те имат необикновено детство. Потомци са на богове, но не подозират за знатния си произход. Той се проявява по-късно в деянията им. Пътуват много. Опознават пространството. Така се налага традиционният мотив за пътуването, художествено ин-терпретиран от всички по-късни епохи на човешката култура и цивилизация. Пътува се в реалното пространство, но и в дебрите на мисълта. Непознатото става достъпно и лесно обяснимо.
Героите на епоса пътуват към славата, но намират героичната си смърт. Тя не е цел, а предопределена трагична участ от житейските обстоятелства на земния им път.
Смъртта на героите е винаги изключителна. Някои загиват на война - например пред стените на Троя. Но актът на смъртта е предшестван от красивото единоборство на героя с по-силен физически враг или с родоотстъпник, извършил предателство спрямо традицията и славното минало на предците. Понякога героите загиват от предателство. Агамемнон е погубен от съпругата си Клитемнестра. Много често смъртта е твърде драматична - Орфей е насечен на парчета от тракийките, Херакъл се самоизгаря, Актей е разкъсан от кучета, Асклепий е поразен от мълнията на Зевс, Орест е ухапан от змия.
Голяма част от героите след смъртта си не отиват в мрачния Хадес, а населяват райските острови на блажените и Елисейските полета. Особеното в смъртта на героите е знак за свръхчовешката им природа. Тя ги доближава до боговете. Те не се страхуват от смъртта, а я посрещат с достойнство. Красивата раздяла с живота превръща героите в полубогове, а опазеният спомен за тях ги обезсмъртява. Героичната им смърт се помни, разказва се за нея, сътвореното чрез слово и звук като родова и епическа памет се предава на поколенията.
Като краен извод се налага мнението, че дори и да не са безсмъртни като боговете, героите се различават от хората поради факта, че продължават да „действат” и „живеят” и след смъртта си. Мощите на героите притежават огромна както магическа, така и религиозна сила. Техните гробове, реликви, празни гробници продължават да въздейст-ват върху човешкото съзнание в продължение на векове.
Героите получават „статута” на богове. Пътят между човешкото и божественото, между тленното и безсмъртното е „извървян” от героя. Неговата Красива смърт е ритуалното освещаване на връзката между земно и божествено. Хората вярват, че поне частица от тях и тяхната духовност има божествен произход. И може би един от многото ще бъде изравнен с боговете.
Но за това е нужен героичен подвиг и мъжествена, красива смърт. Тя се постига в голяма епична битка, за която епосът пее и разказва векове. Почетена е паметта на загиналия, подвигът се помни, славата е безкрайна.
Актът на смъртта е художественият повод епосът да дари със слава героя и в отвъдното. Това е особен художествен свят с различна пространствена изява в митологичните и ритуални представи на отделни етноси, племена и общности. Но винаги е с култов характер и реализира чрез художествения идеал на епоса култа към героя. Създаден е класическият героичен епос, наречен Омиров в старогръцката литература.
