Развитието на човешкото общество е в синхрон с етапите на формиращата се устна словесност. Тя отразява пътя не само на човешкото мислене, но и на организираните форми на колективен начин на живот. Племето диференцира от своята цялост отделните родове. По-късно родовите общества откриват първите, архаични форми на държавната цялост. Племето, родовите общности и родово-племенните обединения са естествен преход към държавата. На всеки етап от своето обществено развитие човекът е създавал и съответните жанрови форми на своята устна словесност. Словото е начин не само за обществен и социален контакт, но и средство за защита на мнение и позиция. Човекът търси същностно обяснение на нещата от живота както в сферата на бита, на интимно личното, така и на явления и процеси в заобикалящата го социална среда, формите на устната словесност за причинно-следствено обяснение на връзката между човек, общество и време стават различни. Те имат своята художествена и творческа самостоятелност. Изпълняват различни функции като своеобразни „информационни” послания. Запазват своята жанрова идентичност, но във вътрешната структура на цялото, организиращо словесното съдържание, се откриват следи от отминали етапи в развитието на човешката мисловност. Влиянието на мита и на митологичния начин на мислене се открива навсякъде. Неговите следи в жанровите форми на човешката словесност са дълбоки и трайни.
Митът, като универсален и най-адекватен образ-знак на общото и цялото, не може да изрази новото място на човека в обществения живот, организиран твърде различно от примитивните представи за света на древните. Започва преход от митологичното „начало” на времето към ново „начало”, нов етап в развитието на човешката мисъл, обясняваща по нов начин картината на света. Тя е по-конкретна, макар че в основата си остава митологично изначална, свързана е с новите форми на обществено съзнание и художествено е представена от жанровите форми на епоса.
Човешкият колектив открива индивидуалния уют на семейството, а родовата и племенна общност - силата и независимостта на държавната консолидация. Жанровите форми на човешката словесност имат две пространствени среди за изява - семейството и формиращите се държави. В реален исторически план този процес е твърде древен, изначален и първичен. Развива се под знака на архаичността, което, от своя страна, му придава известен нюанс на недостоверност и неопределеност на фактите и събитията. По този начин създаденото от устната словесност в емоционалната и обществена среда на семейството и древната архаична държава носи елементи от митологичния начин на мислене. Историческото време, с неговата събитийна и устно документирана фактологичност, сякаш е „част” от митологичното. Реалността на историческия „къс” време функционира като „следствие” от вечното изначално движение на митологичното време, но и като неотделим - съществен „детайл" от космогоничната йерархизация на подредения хаос.
Появява се динамиката във взаимоотношенията между „част” и „цяло”, между мит и история. Времето застава между тях. То има различно обяснение, по различен начин „разказват” за него митът и историята. Но двете различно разказани представи за „картината” на времето създават усещане за дистанция между човек и далечни праисторически предци. Митът и историята също „осъзнават” дистанцията на времето помежду си. Тя им носи различие. Превръща ги в различни етапи от развитието на човешката словесност. Но между митологичното „начало” на времето и историческия разказ за превръщането на племето и рода в архаична държава застава приказката. Тя се „вглежда” в стойностите на времето, но само в битовите рамки на семейството.
Две проявления на „единичното” - приказното и историческото време - влизат във взаимодействие с митологичната „цялост” на вечното, праекзистенциално време.
Приказният разказ за обикновения човек, воюващ със силите на злото за по-добър живот на себе си и семейството, прераства в разказа за героя, повел племето в битка за отвоюване на независимо териториално пространство. Този акт, от своя страна, е път към организираните форми на държавата. Земното, обикновеното в поведението на приказния герой е „митологично” извисено от подвига на героя, отвоювал територия и създал държава. Той е новият творец, първосъздател и „демиург”. Разказът за него е колкото исторически достоверен, толкова и митологически „изначален”, т.е. всяко съмнение в произхода на събитията се отхвърля, независимо от факта, че историческите прототипи започват да губят своята конкретност и да изчезват в неопределеността на времето.
Родил се е епосът. Създала се е епическата дистанция на времето в разказа за държавната консолидация на племенните групи, обединения и общности.
Времето губи своята сакралност, но епическото слово запазва магнетизма и „жреческата” сила на митологичния духовен устрем към космогонната картина на човека и света. Земно и духовно, знайно и незнайно,реално и приказно създават контрастната гледна точка на епическия разказвач. Като древните шамани и прорицатели, авторът-интерпретатор на епични сюжети едновременно извиква „духа” на епическото „начало” на времето и живее в мига на разказването. Той е „свидетел” на събитията, макар и станали преди векове, „участва” в тях и е техен вече художествен хронист и документалист. Сякаш от духовния космос на мита, издигнат високо над земно-реалното, епическият разказвач наблюдава ставащото. Но „слязъл" по този духовен митологичен вертикал, с епическото разгръщане на действието, той се озовава в полето на реалната битка. Времето става не само зримо, т.е. разказвано, а в момента пулсиращо като живо в съзнанието на разказвача. То има свой ритъм, свое дихание. Ражда слова, в които духовният вертикал на митологичния мисловен полет се слива с епическия хоризонт на преживяната отново история за героичния сблъсък на човека с времето, а то е едновременно митологично-изначално и човешко-земно. Духовният вертикал и земният екзистенциален хоризонтал пресичат своите проекции в творческото съзнание на епическия разказвач. Тази особена среща на митологичния космос с неподредения земен човешки свят ражда ритъма и музиката на епическото слово. Разказвачът-интерпретатор чува космическия резонанс на епичната битка, времето на историческия миг изтича като песен и човекът запява.
Епическото слово обикновено е песенно, а интерпретаторите-създатели на епически текстове са аеди и рапсоди, т.е. певци. Те изпяват и творчески ритуално изживяват историческите събития, сложили епическото „начало” на времето. Разказват чрез песен и слово за мига, когато от митологичния космос „слиза” като в приказките предтечата на рода, предопределен да сътвори чрез героичните подвизи на наследилите го синове първата в историята на племето, рода, и общността - държава.
Епосът има две художествени проявления - архаичен и класически. Тези два типа епос отразяват особеностите в развитието на човешкото общество. Архаичният епос, известен още и като митологичен, възниква при оформянето на племенните общности. Поради устната форма на неговото създаване и разпространение първообразите губят своята художествена автентичност. За тях може да се съди единствено по влиянието, което са оказали върху образите, и сюжетното развитие на действието в класическия героичен епос.
Доброто и злото в архаичния епос оформят опозицията: свое - чуждо. Доброто или „своето” е свързано с човешкото, а злото е представено от чуждите враждебни сили, свързани най-често с подземния свят. Те са врагове на човека и се наричат хтонични - демонски, подземни, носещи болести и смърт. С тях непрекъснато воюват и отделният човек, и племето.
Класическият епос, определен и като героически, е повече свързан с конкретната историческа събитийност на времето. Той възниква на етапа на ранното държавно обособяване. Конфликтът между племена или етноси, воюващи за територии, е водещ в художествената структура на класическия епос.
Епосът художествено синтезира духовния вертикал на митологично-приказното и земния хоризонтал на героично-историческото в развитието на човешкото битие и творческото преосмисляне на света и неговата същност.
