Старогръцкият героичен епос, наречен Омиров, е свързан с култа към героя. Възниква при формирането на големи етнически общности на родов, колективен принцип, както и при създаването на ранни държавни обединения, организирани на етничен принцип.
Родовото съзнание обединява етносите в колектив, а създадената човешка общност надскача границите на етноса, формира колективно съзнание на по-високо ниво, което изисква обединение на родовите човешки общности в държава.
Героичният епос е духовната връзка между етносите в рода и племенните обединения в държавата. Разкрива общия първоизвор на техните култури като митологична и фолклорна памет, опазени чрез ритуалите на традицията. А тя говори, пее и танцува в душата и сърцето на всяко поколение. Героят остава един и същ, но попада в различни ритуално-наследствени ситуации. Той е епическото продължение на митологичното повествование за произхода на рода, но и на света. В художественото пространство на епоса героят обединява родовите и племенни митологични сюжети. Той носи и изразява синкретичното съзнание на обединените общности в държавата. Превръща се в еталон на човешкото колективно действие, насочено към бъдещето, но опазило миналото в колективната памет на общността.
Героичният епос на Омир има свой характерен стил.
Създава обща картинна представа за света и не се интересува от задълбочено обяснение психологичния свят на човека. Има циклична структура. Представя поредица от събития, обединени от обща тема с характерни мотиви и герои, чиито действия и съдба възпроизвеждат в художествен вариант живота на отделната личност и на колектива. Личностното става мяра за колективното и обратно - колективът е изразен чрез действията - подвизи на героя. Но понятието личност в дребната епоха на Омировия героичен епос е твърде далеч от съвременния смислов обем, който носи.
Личностното в поведението на героя има външен описателен характер, няма психологична дълбочина и обществено ангажирана мотивация.
Личността на героя в Омировия епос е предопределена, сякаш художествено моделирана предварително от традицията. Героичното съзнание носи преклонение пред миналото, особено уважение, издигнато с ритуален култ към героичната слава на предците, които, почетени чрез ритуалния акт на героичния подвиг, ще увенчаят със слава и Омировия епичен герой. Затова преклонението пред традицията и миналото се демонстрира, показва и разиграва чрез епическото действие.
Словото на епоса има ритуална функция. Всеки сюжетен детайл е от особено значение в мащабното представяне на афишираното преклонение пред традицията, едва ли не изиграно като театрално представление. Затова и всеки детайл има свой сюжет. Превръща се в епично събитие, последователно и подробно описано, разказано и изиграно. Епическият разказ се прекъсва за дълго, за да поднесе героят преклонението си към традицията чрез всеки детайл, епизод и събитие от мащабното епично повествование. Ритъмът на епическото повествование за обяснение, описание и представяне на героичния акт е бавен. Словесното действие чертае широк епичен хоризонт пред взора и въображението на възприемащия епическото слово. Тази дълбочина в художествените послания на епоса очертава хоризонтала с пространствената ориентация на човешкия поглед към миналото. Възстановява се хронологичният ред на случилите се събития, който е отправна точка за съпоставка на минало с настояще. Славата, която трябва да се присъди на епичния герой, е художествено следствие от сравнението между героичността на минало и настояще. Между традиция и действителност застава епичният герой. Той обвързва двете културни епохи чрез епическия хоризонт на поредицата от героични случки и събития.
Сюжетът на епоса живее едновременно в миналото и в настоящето. Героите получават ритуална функция, а героичната им смърт има култово значение. Тя е път към безсмъртния героизъм на миналото, но и култова представа за епичния герой в настоящето. Човешката смърт става поле за епична художествена среща между обикновено и необикновено в действията и поведението на героя. Епосът го дарява със свръхестествена сила и героизъм. Подготвя живот за неговата слава и след човешката му смърт.
Отвъд смъртта е посланието на култовите епични действия на героите от епохата на Омир. Те имат необикновено детство. Потомци са на богове, но не подозират за знатния си произход. Той се проявява по-късно в деянията им. Пътуват много. Опознават пространството. Така се налага традиционният мотив за пътуването, художествено интерпретиран от всички по-късни епохи на човешката култура и цивилизация. Пътува се в реалното пространство, но и в дебрите на мисълта. Непознатото става достъпно и лесно обяснимо.
Героите на епоса пътуват към славата, но намират героичната си смърт. Тя не е цел, а предопределена трагична участ от житейските обстоятелства на земния им път.
Смъртта на героите е винаги изключителна. Някои загиват на война - например пред стените на Троя. Но актът на смъртта е предшестван от красивото единоборство на героя с по-силен физически враг или с родоотстъпник, извършил предателство спрямо традицията и славното минало на предците. Понякога героите загиват от предателство. Агамемнон е погубен от съпругата си Клитемнестра. Много често смъртта е твърде драматична - Орфей е насечен на парчета от тракийките, Херакъл се самоизгаря, Актей е разкъсан от кучета, Асклепий е поразен от мълнията на Зевс, Орест е ухапан от змия.
Голяма част от героите след смъртта си не пътуват за царството на мрачния Хадес, а населяват райските острови на блажените и Елисейските полета. Особеното в смъртта на героите е знак за свръхчовешката им природа.
Мирча Елиаде пише: „Дори и да не са безсмъртни като боговете, героите се различават от хората поради факта, че продължават да действат след смъртта си. Мощите на героите притежават огромни магико-религиозни сили. Техните гробове, реликви, празни гробници продължават да влияят върху живите в продължение на дълги векове. Героите се приближават до положението на богове благодарение на своята смърт: те се радват на неограничено съществуване след смъртта...”
Чрез смъртта епосът дарява със слава героя и в отвъдното. То има различна пространствена изява в митологичните и ритуални представи на отделни етноси, племена и общности. Но винаги е с култов характер и реализира чрез художествения идеал на епоса култа към героя.
