Епосът като един от основните литературни родове, отразява художествено и обективно реалния свят. Отдава изключително значение на събитийността, Писателят-епик се стреми към разгадаване на вътрешната логика на събитията. Поведението на героите се обуславя от обстоятелствата.

Върхово постижение на старогръцката литература - поемата „Илиада”, съхранява основния принцип на ранния епически стил - надмощието на общото над личното, съчетавайки го с характерни черти на късния епически стил - повишена чувствителност, драматизъм, комизъм, сентенциозност.

Успоредно с проследените събития от историята на древните елини - Троянската война битки, победи, смърти, Омир въвежда в VI песен темата за мирния живот, продължена в XVIII песен. Представяща срещата между Хектор и Андромаха, VI песен звучи като химн на съпружеска вярност. Но щастието на двамата съпрузи не е резултат от тяхната вярност, безгрижност, любов и разбирателство. Животът им е свързан с настоящето и бъдещето на родината. И двамата стигат до мисълта, че не може да съществува семейно щастие без мир в родината. Каквато съдба има Троя, такава ще имат и те, нейните жители. Не е лесно вземането на това решение - да отдадеш живота си на борбата за защита на родната страна, изоставяйки жена и дете. Като всяка друга жена от онова време, Андромаха има обща участ със своя съпруг. Тя става личност чрез него, чрез неговото достойнство. Съпружеската й обич е не само лична привързаност към любимия човек, но и връзка на живот и смърт. Аналогично поставяне и разрешаване на проблема за дълга пред родината и за готовността за саможертва в името на свободата откриваме в българската литература, а именно в образа на Ботевия бунтовник от „На прощаване” и „До моето първо либе”. Но докато Ботевите творби са лирически изповеди пред майката и любимата, то Омир описва срещата между двамата съпрузи, намерила външен израз в диалога между тях. В тази така вълнуваща и радостна среща Хектор и Андромаха представят своето разбиране за радостта, щастието и ценностите в живота. Като любяща съпруга и майка, Андромаха желае да задържи Хектор при себе си не само заради сигурността, която ще й осигури, но и заради любовта си към него. Загубила своите близки - татко, майка, брат, тя търси защита от съпруга си:„Хекторе, ти си ми всичко: и татко, и майка почтена, ти си ми брат и съпруг неразделен във възраст цветуща!

Смисълът на щастието за Андромаха се крие в желанието й да спаси от приближаващата гибел съпруга си, да го запали за морална опора на сина си и за негов пример. Дълго време умолява тя Хектор:

Хайде смили се сега, не
напущай високата кула,
да не оставиш жена си вдовица,
детето - сираче.

Макар и подчинена на своите чувства и притеснения героинята осъзнава своята отговорност за съдбата на града като първа жена на Троя, съпруга на Хектор. Ето за-що, въпреки че с цялото си сърце иска да задържи своя спътник в живота до себе си и при семейството му, не омаловажава воина у него, щади и воинското му достойнство:

Хайде войската задръж при
смокинята дива, където
Троя е най-уязвима, стената
най-леснодостъпна.

Молбата й е само да бъде внимателен и по-предпазлив. Разкъсвана от несигурност и страдание, Андромаха е нещастна. Нейното щастие, носено от сина й Скамандър, е непълно в отсъствието на съпруга й. Хектор е не по-малко разтревожен, от една страна за своята родина, от друга страна за семейството си, което трябва да изостави, изпълнявайки гражданския си и воински дълг. Чувството за чест и достойнство не му позволяват да избяга от битката. Славата му го задължава да бъде пръв сред троянците. В това отношение Хектор е типичен епически герой. Той е единствен защитник на Троя, първороден царски син:

Мен ми не дава сърцето,
понеже съм свикнал да бъда
винаги доблестен, пръв със троянци да влизам във боя,
за да печеля най-хубава слава за мене и татко.

Победите му са победи на всички троянци. За него страхът е непознат и недостоен. Готовността му за саможертва е логично следствие от неговата смелост и отговорност пред родината и е път към постигане на пълно щастие. Такъв е смисълът на живота и според Ботевия герой, чието „сърце, майко, не трае да гледа турчин, че бесней над бащино огнище”. Щастието за героите-патриоти преминава през мисълта за свободата на родината. Ако Троя е свободна, ако победи в двубоя с ахейците, ще има мир, спокойствие и любов както в родината, така и в семейството на Хектор. За него изборът е само един - да умре достойно. Но могъщият троянски вожд не може да защити съпругата си, не ще може да осигури бъдещето на своето семейство. Неговото нещастие се състои 6 безпомощността му пред бъдещите мъки, Които ще изтърпят съпругата и сина му, ако Троя падне:

Толкова мен ме не плаши
троянската бъдеща мъка,
колкото твоята участ,
когато незнаен ахеец
плачеща ще те откара, отнел свободата ти скъпа.

Трагизмът на Хектор се засилва не от мисълта за смъртта, а за невъзможността да спаси съпругата си, която ще бъде робиня при поробителите.

Нито славата, нито героизмът ще могат да му послужат тогава. Пред робското безсилие той предпочита смъртта.
Единствено в сина си и двамата родители обединяват представите си за щастие. Най-голяма радост за Хектор е този роден в обсадената Троя син - Скамандър - „чедо обично на Хектор”, подобно най-ярка звездица. Той е надеждата за бъдещето. Наричан от всички троянци – Астианакс - цар награда. На Скамандър по право се пада царската корона след Приам и Хектор и на троянците им се иска да вярват, че ще доживеят неговото царуване над същата Троя. С голяма любов и радост протяга Хектор ръце към своя син, за да го вземе от дойката, но детето се разплаква изплашено. Хектор разбира, че го плашат бойните му доспехи и ги сваля. Воинът отстъпва място на бащата, който целува детето си. Невинният жест на детето сякаш символизира желанието на мир, за прекратяване на войните. Един друг символ открива проф. Б. Богданов в тази сцена на високо издигнатото дете от баща си: „Хектор вижда в сина си бъдещия цар на Троя, онзи, който ще изрази в своята личност достойнството и силата на града, той обича в своето дете народа си. Тази сцена става народен символ. ”

С гореща молба се обръща Хектор към боговете, от които иска те да дарят сина му с мощ, сила и храброст, по-големи от неговите. За миг забравил войната, Хектор се връща към действителността, улавяйки усмивката през сълзи на Андромаха. Усмихвайки се, тя дарява с любов и ласки своите две свидни същества, но не може да скрие мъката си. Обзет от жал, той я погалва. Жестът му, необичаен за античността, издава възвишена съпружеска любов. Жестовете и думите на двамата съпрузи недвусмислено говорят за силата и дълбочината на чувството, което изпитват взаимно. Щастливи в своята любов един към друг и към своя син, но нещастни от наложената от войната раздяла и несигурност, двамата герои са дълбоко трагични личности. .
Духовното единство на героите, необичайно за античността, привлекателната си-ла на мирния живот доказват дълбокия хуманизъм на Омир, намерил изражение в VI и XVIII песни от „Илиада”.