За ученика / Теми литература 9 клас / Омир - "Илиада"
ОМИР - "ИЛИАДА"
ОБРАЗИТЕ НА ПАРИС И ЕЛЕНА И ПРОБЛЕМЪТ ЗА РЕДА И СТАБИЛНОСТТА В ЖИВОТА
трета песен
Трета песен е особено интересна от гледна точка на изграждането на образите. Тя ни пренася ту на бойното поле, ту зад стените на Троя, среща ни с почти всички по-важни персонажи. За пръв път са въведени главните виновници за войната - Парис и Елена. Чрез осъществената ретардация се цели засилване на напрежението сред слушателската публика в тази отдалечена епоха. Очакването на появяването им, след като вече е говорено за тях, създава естествен фон за следващите им изяви. Вече са налице последствията от постъпката на Парис, нарушил гостоприемството в дома на Менелай и предизвикал гибелните и за двете войски събития.
Художественото майсторство на Омир не се състои само в това обмислено композиране на епизоди и в умелото и богато изграждане на образите, а и в способността му да свърже това изграждане с поставянето на ключови проблеми на човешкото съществуване. Парис и Елена са нарушители на реда, затова чрез тяхната характеристика подтекстово се говори за последствията от неправомерното действие като ситуация на нестабилност и несигурност.
В цялата Трета песен, а и не само в нея, Парис по-често се назовава Александър поради необходимостта да се подчертае етимологията на името му - победител на мъже. В онази епоха не са рядкост назоваването с две имена на децата на знатните фамилии. А макар и приет със закъснение, той принадлежи към управляващото Троя царско семейство. Името му Парис-Александър пробужда асоциация за смелостта му, когато дръзва да отвлече хубавата Елена. В същото време се създава атмосфера на очакване той да прояви доблест и в този момент, когато трябва да защити делото си, довело до кръвопролития и за двете страни. Парис, въпреки че е нарушител и стои в основата на трагичните събития, сам поставя условията за двубой към загубилия съпругата си Менелай:
Който от нас победител излезе и
бъде по-храбър,
нека жената със тия богатства
да води във къщи.
Това условие се повтаря след това с видимо задоволство от всички участници в сюжетното действие, за да се запомни и осмисли с оглед на последствията от очаквания двубой. Открояването на отделни значими реплики подпомага слушателите да навлязат в темата. Затова се подчертава, че и Менелай осъзнава своята вина спрямо сънародниците си:
Мисля, че време е вече, троянци и ние, ахейци,
мир да постигнем най-сетне,
че много злини претърпяхте,
тях ги създаде вината на Парис и
моята ярост.
Не е случайно изискването, предявено и от двете страни, цар Приам да обоснове становището си и да подкрепи условията за двубоя между противниците. Без да предполага, че именно собственият му син ще прояви страхливост и вероломство, препатилият какво ли не през дългия си живот троянски цар иска клетвена гаранция и от двамата, че ще удържат на думата си.От двубоя между двамата мъже войските очакват мир и справедливо възмездие от боговете за виновника, причинил войната. Повече от очевидно е, че дългогодишната вражда не е нужна на никого и че е дошло време всеки да се върне отново при семейството си.
Парис е по-млад и не би могъл така лесно да се откаже от красивата жена, която вече е довел в палата на баща си, въпреки всички предсказания и предпазни мерки, предшестващи изобразяваната в рамките на поемата „Илиада” конкретна история. Както и в останалите песни на епоса, образите на персонажите в Трета песен са разкрити посредством разгърнати сравнения и постоянни епитети. В случая те са противопоставени антитезно и това дава възможност да се подходи към осмислянето им. Пряко и косвено поетът изгражда представата за тях като за личности, съпоставими, но несъизмерими в нравствено отношение. Така техните качества изпъкват по-ясно и ги поставят наравно или над останалите представители на общността в конкретната изобразявана епоха.
Парис е „божествен”, „горд”, дързък -„дръзко да ходи”. Според най-големия му брат Хектор обаче, който изнася основната тежест на дългата Троянска война, той не е носител на особени добродетели: „Парис нещастен, на вид само хубав, женкар, прелъстител”, „тъй много презиран и мразен от всички страхливец”, „войнствен”. Парис е назован още „Александър (Парис) Приамов”, „прочутия”, „боеоподобен”, „омразен”, „на всички омразен”, докато Менелай е „цар гръмогласен”, силен „като лъв”, „любимец на Арес”, „прочутия цар”, „Атрид Менелай”, „подобен на хищник”, „юначен”. Дори цар Приам признава достойнствата му: „славният цар”, „не беше бъбривец, ни празнословец”, „подобен на прост говорител”. Агамемнон го нарича „русият цар”, а Елена - „смелият цар”, „храбрият”. Единствено за Парис той е „неприятелят”. Явна е симпатията към Менелай, изразена и от страна на неговите противници, които осъзнават мотивите за участието му във военните действия.
Образът на Парис се отклонява от типичния образ на героя в класическия героически епос, без да е негово отрицание. Той е красив, горд, дързък, но в решителния момент проявява малодушие. Укорите на Хектор го връщат към подобаващото поведение, но у читателя остава впечатление за обърканост и непоследователност, за необичайно, макар и временно отклонение от стандартите на героическата етика. Между характера на героя и неправомерното му деяние съществува един вид паралелизъм. Нарушаването на реда носи смут и нестабилност в човешкия живот и това е показано не само в плана на военния сблъсък, но и в плана на индивидуалната съдба. Специфичното в образа на Омировия Парис спомага целият низ от събития и изходът от войната да бъдат осмислени в перспективата на идеята за световна справедливост. В крайна сметка герой като Парис не може да опази Елена, да отстоява избора си.
Образът на Елена е сложен и противоречив и чрез тази сложност се препотвърждава по друг начин внушението, постигнато чрез образа на Парис. Героинята не е показана като лекомислена и себична прелъстителка, както Парис не е просто авантюрист и страхливец. Тя следва правилата за поведение на знатните жени от Омировото общество - пребивава в женското пространство, занимава се с типичната женска работа, проявява сръчност и умение. Отнася се с уважение и привързаност, с „боязън и почит” към Приам, горчиво се укорява за постъпката си. С особена симпатия Омир разкрива равнопоставеността и добронамереността в диалога между цар Приам и доведената в дома му Елена. Много трудно е на новите роднини да укорят хубавицата за бягството й с Парис от дома и от удобствата на родното пространство, защото разбират, че тя не е злодейка, а влюбена и много привлекателна жена. Елена прилича на всички останали представителки на нейното съсловие. Почита Парис и зачита правилата на новия си дом. Хората от онази епоха вярват в съдбата и в протекциите на боговете над избраниците - следователно и нейната вина те приемат като предопределена.
Елена е характеризирана не чрез пряко описание, а чрез отделни авторови ремарки: „белоръка”, „дивната между жените”, „родена от Зевса”, „дългопола”, „жена над жените”. Богинята Афродита, която макар че има определена вина за съдбата й, я смята за „дръзка”. Възхищението пък на троянските старейшини е толкова голямо и неочаквано - след като тя е причината за войната, че още веднъж създава у читателя усещане за неземната й красота:
Нека не съдим троянци и
медноколенни ахейци,
че за такава жена те отдавна
понасят неволи!
Страшно прилича по свойто лице и
снага на богиня!
Елена е характеризирана и чрез нейното поведение и чувства. Бившата съпруга на Менелай страда за родния дом и съзнава вината си.
Интересен е и фактът, че Омир никъде не спестява на красивата Елена дегероизиращата я характеристика: „кучеоката”, „омразната”. Дори в разговора с богинята Афродита, се подчертава недвусмислено, че бегълката съвсем не е убедена в правилността на постъпката си.
Чувствата на Елена са предимно негативни: страдание, страх, вина, разколебаност. Но има и любов, без тя да й пречи да вижда реалистично превъзходството на Менелай над Парис. Напълно откровено Елена си дава сметка, че младият син на цар Приам е красив, жизнен, импулсивен, но не притежава доблестта, смелостта, достойнството и нравствените качества на бившия й съпруг, от когото има и дъщеря, останала в родината й.
Елена е едновременно виновна и невинна. Тя е в плен на стремежа си към лично щастие и на властта на богинята на любовта. В съдбата й се оглежда общата човешка съдба - подвластна на боговете, изпълнена с премеждия и терзания. Въпреки стремежа си да се впише в рамките на общоприетия ред, Елена не може да постигне вътрешно равновесие и хармония с другите и със себе си.
Нееднозначни са оценките за Парис и Елена, които им дават и свои, и чужди. И това е така, защото двамата са противоречиви като личности, макар че липсва психологически мотивирано раздвоение в поведението им и въпреки привидната праволинейност в развитието на сюжетното действие. Жертвите в Троянската война вече са твърде много и за двете страни, за да бъдат оправдани с импулсивното поведение на един влюбен мъж в изключително красива жена. И макар че са заедно - и Парис, и Елена имат своите съмнения и угризения. Следователно, те не постигат истинско щастие в любовта, както са вярвали в началото. Непостижимо е за бегълците някакво удовлетворение в обстановка на недобронамереност, на всеобщи загуби и на непреодолимото им чувство за вина.
Затова в Трета песен на Омировата „Илиада” като централен се налага проблемът за нарушения ред поради бягството от отговорност. Той е свързан с пагубната сила на страстта, Водеща до непоправими щети и загуби. И в древността, и сега възприемателят има достатъчно основания да се замисли върху въпроса за смисъла на битието. В него всеки е свободен само дотолкова, доколкото не обвързва със себе си щастието и нещастието на заобикалящите го.
