Митът, възникнал в предписмения период на човешката словесност, носи магическия знак на красиво необяснимото. Обяснява и „назовава” свещения глас на древността. Звукът и ритъмът организират пространствения „рисунък” на митичното словесно действие, изиграващо чрез ритуалния танц неписаната, но предавана устно, дребна история на племето. Но звукът и жестът „умират” с прекъсване акта на изпълнение. В паметта на поколенията остава споменът за свещения глас на миналото, често извикван в настоящето чрез ритуалния танц. Пластиката на човешкото тяло материализира чрез хореографския рисунък на танца митологичното слово вече като преразказан, в случая изигран, древен сюжет пред публика - човешката общност на племето или рода.
Митът получава публичност. Митологичното съдържание има обществен резонанс. Поколенията помнят, вярват в разказаното и допълват хронологията на митологичния разказ със събития от своя живот. Оформят се „тематични” блокове, цикли от митове. Действащите лица - носители на митологично съдържание - от странни митични същества, трудно различими от необяснимия природен свят, се превръщат в герои, запазили свещените жречески функции на първооткривателите на света и респективно създатели на племето; но същевременно стоят близо и до реалния земен живот на човека. Митологичният герой, чрез сюжета на разказаната древна история на племето и рода, свързва свещеното време на мита с реалното съществуване на човека в настоящето, т.е. митологично и профанно време едновременно битуват в съзнанието му. Това не води до раздвоение, а до синкретизъм на художествена форма и митологично съдържание.
Героят на мита, колкото божествен - толкова и човешки земен, става участник в поредица от героични подвизи. Появява се епичност в действията му, водещи като героична хронология към създаване на първични форми за държавно обединение на човешките общности. Митът и епосът живеят синкретично в устното сказание или епичната песен, разказващи за митичната сила на героите от свещения митологичен първоизвор на времето.
Художественият изпълнител на митологичния разказ се превъплъщава не само в героя на мита - полубог-получовек, но и потъва в сакралното време на предците. Така реално става „пренасянето” на минало в настояще. Епохите се сливат. Божествено и човешко взаимно се допълват. Появява се връзка между света на боговете - герои и земния свят на човека. Център на света става не организираният митологичен хаос, превърнат в приказен космос, а съзнателно избран от човека божествен свят, в който живеят героите на древното му родово минало. Човешкото съзнание има „родствена” връзка с божественото в този неземен свят, съхранил красивия първообраз на родовото „зачатие”. Богове и хора влизат в диалог. Всеки има свой свят, свое пространство и място за действие. Хората - в реалиите на земния живот, а боговете - издигнати високо над него. Така се появява вертикалната структура в композиционния строеж на различни митологични системи.
Митологията е първата художествена форма, изразяваща духовността на човечеството. Митологията на древна Гърция организира човешкия и божествен свят в две духовни културни пространства - света на Олимп - вертикалната проекция за художествено отражение - и пространствения хоризонт на земната житейска хронология от човешкия бит.
Двете художествени среди се отразяват една в друга и божествените представители на Олимп все по-често „слизат” при хората.
Появява се сливане на земно и божествено.
Сакралното време на мита в профанната среда на настоящия миг действителност, в която живеят хората, създава представа за извънземна сила и мощ на героите, извършили подвизи в защита на племето, рода или обединилите се родови общности. Действията им стават митични. Човешката им съдба е смъртна, но героизмът на подвизите е белязан със знака на безсмъртието. Раждат се синкретичните герои на старогръцката митология - полубогове-полухора.
Фолклорната памет на поколенията съхранява спомена за чутовния подвиг на героя. Прославя го като Бог, приписва му божествен произход, сила и възможности. Създава сюжет, хронологично проследяващ божествените знамения в земния живот на героя, вещаещи велики подвизи и слава, Той е божествено предопределен за велик герой на племето, но не от сакралния свят на Олимп, а от човешкото съзнание, което художествено проектира бъдещето на рода. Изживява го в танц, песен или слово. Създава се епичен разказ за митологичните подвизи на племенния герой.
В устните форми на човешката словесност фолклорното съзнание извайва и художествено обработва първообразите на най-ранния старогръцки епос - митологичния. Раждането на боговете и хармоничното уреждане на света е художествено отразено в „Теогония” на Хезиод.
Следва появата на героичния епос, създал връзката между богове и хора. Формират се принципите на героичната етика. Те хармонизират отношенията между племенните обединения, но и между земен и божествен свят. Променя се естетическият критерий на древните. Боговете от митологичния Олимп слизат при хората на земята не само по време на междуродови конфликти и войни, но и в търсене на красота в контакта си с тях. Появява се любовната хармония между земно и божествено. Теогоничният акт на божествено зачеване се пренася на земята. Човешкото се изпълва с божествено. Сакралността става художествена функция на епическия герой.
Най-висок художествен израз старогръцкият героичен епос има в творчеството на Омир и най-вече в „Илиада”.
Героичният епос формира култ към героя, който е предопределен чрез смърт или особено - по божествено повеление - оцеляване да създаде първите форми на държавност и поведе.родовото обединение към национална идентификация.
Пътя във времето на рода към нацията изпяват героичните епоси.
Един от най-значителните е Омировият. Неговата „Илиада” оставя дълбока следа в културната памет на човечеството с високата художествена мяра за епична героичност на човешкото действие, превърнато от Омир в духовен акт на времето и епохата.
