За ученика / Теми литература 9 клас / Митология - Фолклор - Литература
ЖАНРОВИ ФОРМИ НА УСТНАТА СЛОВЕСНОСТ
МИТ - ПРИКАЗКА - СКАЗАНИЕ
В устния период от развитието на човешката словесност митът и приказката изразяват общите и появилите се порено битово конкретни представи за заобикалящия човека свят. Митът и приказката са жанрови форми на устното слово. Отразяват фантазното и творческото начало на митологичното и фолклорно мислене на човека. Устното творчество е художествената среда, в която „се срещат” митът и приказката, „разпознават” общото в себе си и „се разминават”. Устната словесност е средство за осъществяване на прилики и разлики. Митологичният и приказният начин на мислене определят различни интерпретативни „пътища” към философската категория време. То има своя художествена функция в устното народно творчество. Времето е задължителен елемент в обредната ритуалност на мита и в широката „публична” изява на приказката. Митът внася в съдържанието на обреда и ритуала сакралния елемент на времето, а приказката - неговата стародавна, поетична неопределеност („някога - някъде”).
Времето присъства в народностното съзнание като митологично-изначално и приказно-поетично. Моделите за интерпретация на случилото се някога са два -митологичен и приказен.
Митологичният модел търси вечното в представите за света. За да внуши изначална истинност и достоверност, митологията превръща времето в сакрално (свещено). То е свещен извор на изконни, веднъж завинаги формирани представи за произхода на света, който е сътворен от предците, подреден в разумен космос от техните подвизи. Именно те-зи героични действия са превърнали изначалния хаос в космос, който, отразен в живота и бита на хората, ражда формите на колективно организирано човешко съжителство. Създава се племенната, родова и социална подреденост на взаимоотношенията между човек и време, като в тази връзка средищно място заема обществото. То е форма за изява на подредените, т.е. космизирани отношения между човек и време. Хаосът е преодолян. Племето, родът или родовообщинната общност имат своята митология, своето митологично обяснение за произхода на света.
Но митологичната подреденост в картината на света, обясняваща произхода на нещата в него, получава приказната неопределеност на случилото се, на билото. Сакралността на времето се разколебава. Митологичните герои от общ еквивалент на човешко присъствие във времедействието получават конкретно измерение. Започва да действа приказният модел за обяснение на ставащото във времето и света.
Човекът разказва за случилото се във времето и пространството преди него, като привнесеното от собствената му творческа фантазия насочва вниманието на слушателската аудитория от колективната съдба на рода, племето или общността към индивидуалното в човешките преживявания. Разказът се изпълва с поетичната приказност на измислицата. Героите от митологични стават обикновени, живеещи сякаш редом с разказвач и слушатели. Времето на действие е неопределено, но някак близко, а не вечно, изначално-далечно и свещено, неизменно - веднъж-завинаги дадено. То се изменя според приказния вариант на интерпретиране. Мястото на действие в приказката също не е фиксирано. То позволява преместване в пространството, като всяка приказна среда има своите конкретни очертания - според измисленото и реално-зримото, предадено от разказвача.
В устните форми на приказката започва да битува литературната „художественост”.
Митът предхожда приказката, но и двете са рожба на човешката мисъл. Разликата между митологично и приказно мислене ясно е изразена в устните форма на тяхната словесна изява. Те са етапи в развитието на човешката словесност.
В полето на митологическата мисъл функционира неразграниченост на човека от природата. Липсва диференциация между логика и емоция. Произходът на нещата подменя тяхната същност, отхвърля причинно-следствената логика, обясняваща същностното развитие на явления и процеси. Митът е безразличен към същественото, към същностната разлика между човек и природа. Търси тъждество между тях чрез външни, вторични, сетивни белези. Човешкото навлиза в природния свят и той се одухотворява, оживява. Проявленията на природата придобиват човешки облик и характер. Необяснимото се свежда до познато човешкото и всичко става просто и ясно. Борави се с познавателните сетивни усети на човека. Представите за света се изпълват с човешката емоционална сетивност. Странните природни стихии са очовечени, укротени. Тяхната същност остава непозната, но те са вече близки до усетите и възприятията на човека. В представите за света природата и човекът съжителстват, живеят в синкретично единство. Това, от своя страна, доказва генетичната връзка на мита с ранната „синкретична” фаза в историята на човешката мисловна култура.
Митът определя отправната си точка за обяснение произхода на света като „начало” на времето, в което единно възникват човекът и природата, без да подозират за симбиозното си съществуване. По-късно сетивно откриват външната близост помежду си, обявена за тъждество, в което се крие началото не само на митологичния синкретизъм, но и на митологичната метафоричност. Тя създава образите на фантастична „висша реалност”, възприети като първоизточник на идеалните представи за картината на света. Разказвана е чрез праобразите на предците, а по-късно - чрез подвизите на митологичните герои. Сюжетното действие в митологичните разкази винаги се стреми назад към ми-налото, към „началото” на времето. В това идеално, високо пространство на изначалното ставане „се връщат" събитията, протичащи в мига на реалния земен живот на племето, рода или общността. Митологичният разказ е пронизан със сакралното време на предците, а образът на света става идеален, пред-начален, отвъд „зачатието" на човешкото мислене.
Митът успява да реализира една своеобразна праекзистенция на слово и мисъл. Но именно от този свят - отвъд знанието за словото и мисълта - приказката формира своя художествен код за изначалната неопределеност на времето.
Нейният творчески генезис води началото си от мита. скъсването на непосредствената връзка с ритуалния живот на племето е важна предпоставка за превръщането на мита в приказка. Преодоляването на магнетизма и фетишизма на словото в митологичния разказ, както и допускането на „непосветени” сред кръга слушатели дава възможност да се появи „художествената” измислица. Която постепенно въвежда развлекателен елемент в приказното повествование. Извършва се десакрализация на времето и словото.
Митът се превръща в приказка. Това е само началото, но пътят към нови форми на устна словесност е открит.
В класическата европейска вълшебна приказка фантастичното, приказното е откъснато от племенните вярвания. Създава се условност на времето и действието чрез особената поетичност на приказката, в която като далечно „ехо” звучи „гласът” на мита. Той се усеща в приказния сюжет и невероятните приключения на приказните герои. Но именно сюжетът и героите изискват демитологизация на времето и замяната на ми-тологичния творчески акт при създаване вечната картина на света с неопределеното „приказно време”.
Мястото на действие, макар и неназовано, нефиксирано, става реално зримо. Има екзистенциалната багра и релеф на обикновения земен човешки живот.
Приказката съпътства човека и разказва за неговата индивидуална съдба. Митологичният космос е събран във „вълшебството” на обикновения човешки живот. Земното става критерий за поетично, приказно превъзмогване на болката от необяснимото и непостижимото. Обществено-социалното влиза в приказното пространство, разделя го на добро и зло, а човешката фантазия води вечна битка със силите на мрака, за да победи светлото добро, но не в отвъдния митологичен свят на праотците, а в човека и в неговия обикновен, твърде често нерадостен живот.
За тази истинска победа на човека над грозната картина на света най-голяма заслуга има приказката, родена от мита, но и запазила частица от него в своята повествователна словесна същност.
Друга жанрова форма на устната словесност е сказанието. То е разказ за исторически лица и събития, като проследяването на историческата истина не е задължителен елемент на повествованието.
Сказанието има общи, жанрово-типологични прилики с мита и историческата хроника, но притежава своя конкретна художествена индивидуалност. Отразява историческите събития чрез художествения филтър на митологичното и приказното време. То е едновременно вечно, красиво със своята свещена ритуалност, но й неопределено приказно, т.е. обикновено човешко, близко до бита и начина на живот на хората. Героите са реално съществували, не са плод на художествена измислица, но съчетават в себе си черти от различни исторически лица и често губят художествена връзка с първообраза и историческия прототип. Превръщат се в художествен синтез на най-доброто и хуманното, което са притежавали приживе различни исторически личности, превърнали се в герои на своето време. Затова и художественият герой на сказанието е обобщен колективен образ - еталон за героично поведение.
Сказанието не отразява обективно историческата реалност. Целенасочено избира конкретни моменти от историческото минало и пренарежда хронологичния ред на случилото се. Понякога събития от различни епохи и времена се оказват „приказно” подредени едно до друго в нова, твърде странна художествена „последователност”. Сказанието се ражда от реалния устен разказ на участник в случилото се или на очевидец. При следващите устни преразкази, вече не от реално присъствали или преживели събитието интерпретатори, първоначалният сюжетен вариант, който е най-близо до историческата истина, се променя. Появяват се нови сюжетни разновидности на първоначалния исторически разказ. В него има лично отношение на всеки пореден разказвач към събитието и художествена измислица. Човешкото въображение допълва картината на отдалечилото се във времето историческо събитие. Жанровите форми на сказанието са предание, легенда и сага.
