За ученика / Теми литература 8 клас / Валери Петров - "Тавански спомен"


 

ВАЛЕРИ ПЕТРОВ

„ТАВАНСКИ СПОМЕН”

 

Валери Петров е един от най-обичаните и популярните съвременни поети и драматурзи. Стиховете му са сюжетни, изпълнени с конкретни детайли и със завладяваща артистична атмосфера. Необикновено наблюдателен е. Умее да разкрива любопитните неща от живота и да споделя с читателя необичайните си и неочаквани заключения. Той успява винаги да заинтригува, да увлече възприемателите си, да ги откъсне от скуката на ежедневието. Изключителен майстор е на играта и на шегата, чрез които най-ненадейно и необяснимо провокира тъга. В изобразително представените картини и ситуации от ежедневието влага шеговитост. Значителните му философски и психологически идеи са свързани с любовта, младостта, изкуството, познанието, старостта, смисъла на човешката екзистенция... Силно впечатление прави неговата неизменна и странна усмивка на мъдрец, който гледа на света с насмешка и остава нещо недоизказано и загадъчно. Целта му е да ни остави сами да разтълкуваме и сами да прочетем и оценим казаното от неговия лирически герой. Валери Петров е ненадминат майстор на пародията, на игрословицата, на изящния и елегантен стих, на хапливата ирония, на артистично поднесената поетическа фраза. Той ни разказва за най-обикновени неща и случки по най-необикновен начин, запалвайки любопитството ни със своята вечна загадъчност. Той владее в съвършенство българската лирическа реч, виртуозно си играе с думите, притежава искрящо чувство за хумор. Надсмивайки се над героите си и над себе си, Валери Петров деликатно и неусетно се отстранява и отчуждава от фабулния си разказ, за да може в стиховете си да превърне дори и трагичното в своеобразна игра (както сам казва: „Сякаш игра е”) и успява дори от собственото си страдание да изобрети остроумна шега. Той се самоиронизира и когато говори сериозни неща за любовта (например в поемата: „Тавански спомен", или в пиесата „Когато розите танцуват”).

Хрумванията на поета са винаги забавни, остроумието му - непостижимо, а поетическото му слово-съвършено в простотата и яснотата си. Много често в блестящата игра на думи звучат сериозно неговите откровени пародии:

Какво си любов, ах, какво си, кажи!
Защо са тъй сладки твоите лъжи?
Защо веднъж страдал, човек е готов
отново да страда със тебе, любов?

Това четиристишие от известната пиеса на Валери Петров „Когато розите танцуват” е един от многото случаи на поетическа игра с думите и с настроенията. Поетът се шегува със сериозни неща, оставайки напълно сериозен. Игра и сериозност, пародия и истина винаги странно съжителстват в творчеството на този безспорен виртуоз на римуваното художествено слово.

Погледът на Валери Петров към сюжетно изобразените случки и преживявания е най-често деликатно ироничен и самокритичен, а мъдрите му изводи и обобщения са поднесени с грациозна и лека насмешка и безмилостна самоирония. Той успява да остане замислен, когато говори за любовта и младостта, за емоционалния свят на личността, за тъгата на остаряването и за умората от живота. Най-често шегите му са придружавани с горчивина и страдание. Той сам се оплаква, че има в окото си стъкълце от криво огледало (като героя на Андерсен от приказката „Снежната царица”) и затова всичко около него му изглежда разкривено и грозно. В подобни случаи словесните му закачки, игри и пародии прерастват в сатири - безпощадни, отправени към обществените нрави и пороци.

Валери Петров е интелектуален поет. Той нарочно смесва комичното с възвишеното, остроумието с тъгата, усмивката с гримасата на страданието, за да ни увлече и удиви, да ни забавлява и наскърбява едновременно. Неговите тънки иронични подмятания и сдържаните му тъжни смехове са уникално явление в българската поезия. Валери Петров е неповторим, няма предшественици и все още достойни последователи.

Стиховете му разкриват преживявания, породени от живота в модерния град. Те носят особена съкровеност и нежност, жизнерадостно светоусещане и дълбока житейска мъдрост. Поетичните му внушения създават нов смисъл на познати образи от света на природата и човека като катеричка на прозореца, стрък тинтява, танцуващо есенно листо, дете, чиято душа е отворена за добротата и благородството.

Всеки път, когато се връщаме към стиховете на Валери Петров, ние, читателите му, отново и отново преживяваме възторга от красотата, музикалността и съвършенството на неговия игрив и мъдър стих, разкриващ красотата на живота. Неговото искрено споделено с нас откритие за ценността на живота ни звучи като наше собствено откритие:
Един билет, една случайна книга, един предлог за тръгване на път-във същност, колко мъничко ни стига, да стане съвсем инакъв светът!

В поемата „Тавански спомен” Валери Петров разкрива психологическите си наблюдения и философските си мисли в делничен любовен сюжет. Поемата е написана през 1939 г. с първоначално заглавие „Далечен джаз”. Тук любовната история се разказва с тъжен смях. Става дума за раздялата на двама влюбени. За тази своя поема поетът споделя следното: „Кога и как се е писала поемата - не помня. Макар да се говори за раздяла, тя е свързана с момичето, което после ми стана жена... Странно е, че повечето ми неща на интимна тема говорят не за радостта от любовта, а за тъгата от разделите.”
В „Тавански спомен” лирическият герой е още ученик и любовта, за която разказва, е вероятно първата му любов, но това не му пречи да бъде насмешлив и ироничен към самия себе си. И тук Валери Петров сякаш пародира патетичните излияния на много разпространената любовна лирика. Той не понася патетичността, както и пряко поднесените драматичност и трагичност на ежедневието.

И тази негова творба е сюжетна както много други. Изградена е от случки, ситуации и картини, представящи двамата млади герои - без гръмки фрази и абстрактни символи, без дълбокомислени анализи. Лирическият герой си спомня подробности от своята младежка любов, когато чувствата му вече са изкристализирали в спомени; когато са се отдалечили от неговото настояще. А в поемата споменът възкресява времето, през което сърцето на лирическия герой е биело „гръмко в гърдите” от силна любов; когато е пишел любовни писма „с хиляди целувки върху всеки лист”, и когато с розови очила е възприемал целия свят. Той се обръща към момичето, което тогава е обичал, за да си припомнят заедно времето на щастливата си влюбеност:

Помниш как поскърцваха стълбичките
дървени?
Помниш как мечтите ни тихо се намериха в малката ми стаичка,
цялата във прах?

Лирическият герой възкресява в „таванския си спомен” процеса на охлаждане на пламенните чувства, процеса на омръзване между двамата млади влюбени; възкресява и техните еднообразни делници, които с баналността и скуката постепенно похабяват любовта. Възторгът на чувствата изчезва от всекидневното повторение на срещите между двамата, „усещащи един от друг умора”. Лирическият герой подробно обяснява защо срещите им стават празни и скучни; алеите, по които вървят, им изглеждат глупави, а таванската им стая - хладна и неприветлива. Те двамата сякаш вече всичко са си казали и нищо повече не им е интересно и вълнуващо, когато са заедно:

И тръгнахме по улиците стари, по пролетните сухи тротоари, извити без начало и без край. Вървяхме все по същите маршрути със същи спирки, в същи брой минути като квартален остарял трамвай.

В спомена на лирическия герой подробно е нарисуван пътят, по който двамата минават мълчаливо край малката градинка, край железаря, край киното, край въглищния склад... И колкото по-конкретни са спомените, толкова по-мъчително е еднообразието между двамата влюбени, които познават мислите и думите си, „шапките и парфюмите си”. У тях се засилва тъгата от изчерпаната им любов.

Ежедневните преживявания на героите в поемата „Тавански спомен" са пресъздадени в спомена на натъжения лирически герой, който възкресява миналото на фона на бедния и скучен градски пейзаж. Влюбените тук се движат заедно по едни и същи неинтересни места, гледат повторно едни и същи глупави и банални филми. Дори пастите в сладкарницата започват да им нагарчат... Те си омръзват помежду си, защото животът им е скучен, защото нямат нови, обогатяващи ги впечатления, а и защото са твърде млади и еднообразието бързо им омръзва.

В тази поема има автобиографизъм. Валери Петров е преживял подобна раздяла с момичето, в което е бил влюбен, и много лични свои настроения претворява чрез героите си в поемата. Лирическият герой тук се чувства уморен и остарял преждевременно от баналностите на своя живот.

Двамата с момичето вървят „тъжни и посърнали” в празничния ден, който им изглежда безсмислен. Предчувствайки наближаващата раздяла, героите изпитват мъка, но не са в състояние да възстановят загубеното си щастие на влюбеност и радост. Душевното състояние на лирическия герой след раздялата остава тъжно, а споменът от миналата любов, вместо да избледнява, става все по-осезателен. Героят започва да разбира, че няма да може да забрави тази своя любов и това момиче, което истински е обичал. Колебанията му се обясняват с младежката му неопитност и несигурност. Времето след окончателната раздяла му носи изненади: предчувствие, че е станала грешка, че между тях връзката е била силна и затова той не може да я забрави. Дори напротив, той все по-често се пита: „Но дали наистина туй беше края? ” И в мигове на мълчаливи колебания поетът намира игриви начини да изрази настроенията на своя герой:

Нещо ме ядосва, но какво — не зная. Може би балтона?Може би бонбона, който тъй е сладък, че почти горчи. Старият балтон, намерен на тавана, останалия в джоба бонбон от времето на „изчерпаната” любов, са конкретните детайли, които превръщат в игра тъжната ситуация на преждевременно разделилите се влюбени:

Ах, защо ни трябваше да се разделяме! Аз тогаз си мислех, че ще те забравя, но сега си мисля, че съм бил глупак. И усещам, нещо зъб един боли ме, и ако не мине, трябва да го правя, и как мислиш, може да се срещнем пак? Това е финалът на поемата „Тавански спомен”. В него остава недоизказана мисъл, невзето твърдо решение. И тук Валери Петров остава верен на убеждението си, че възприемателят трябва да се остави свободно да тълкува художествените му текстове, да разкрие неговите естетически възгледи на модерен поет, който дълбоко вярва във въздействащата сила на изкуството.