За ученика / Теми литература 8 клас / Елисавета Багряна - "Потомка"


 

ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА - "ПОТОМКА"

АНАЛИЗ

В поезията на Елисавета Багряна потомственият родов корен е духовна стойност на лирическите образи на „Вечната и святата”, на Женското начало в българската поезия през 20-те години на XX век.

Младостта на духа, като вечен полет на творческото въображение, създава вътрешната метафорична същност на образите и внушенията. Кипналата като вино трескава метежност и неудовлетвореност в духа на поетесата носи лирическата копнежност в стихосбирката „Вечната и святата”, излязла през 1927 година.

Изящната орнаменталност и художествена пластика на поетично слово и лирически образи създава свободния полет на мисъл и въображение. Чувствата са пронизани от земни, витални страсти. Библейско и легендарно изплитат образа-представа за родовото начало и духовните корени на човека.

В лирическите послания има романтична извисеност и езическа, земна чувственост. Много живот, волност и сила струят от стиховете на Багряна. Тя вае дъхави български слова, разплита тайната на душата, домогва се до премълчаните истини за жената и греховните изкушения на „вечната и свята” жажда на човека да зачева и да дава живот.

Греховност и святост се срещат. В техния нравствен и духовен контраст застава „вечната” женска душевност на лирическите героини от поезията на Багряна.

Творческите сетива на поетесата се сливат с духовното битие на лирическите героини. Тя става една от тях и изповядва в монологична АЗ-форма тревогата на душата, застанала на кръстопът между минало и настояще.

Раздвоена от пулса на бремето е и лирическата героиня на Багряна от стихотворението „Потомка”, публикувано за първи път през 1925 г. 6 списание „Златорог”.

Земните страсти на родовото минало възкръсват като поетичен спомен в душата на героинята. Лирическият размисъл следва импулсите на потомствения дух, оживял в кръвта. Тя пулсира с трескавия ритъм на поетичното настояще. Стихът на Багряна настойчиво търси дирята на родовото минало в съвременния пулс на житейското битие:

Няма прародителски портрети, ни фамилна книга в моя род и не знам аз техните завети, техните лица, души, живот.

Размиват се реалните контури на спомена, но усещането за родова духовна близост е силно. От него лъха живот, който е част от земното и духовно битие на героинята. Родовата кръв напомня за себе си. Споменът изчезва като прекъснат сън и Багряна, чрез изповедната АЗ-лирическа форма, влиза в диалог с разбунената си душа.

Действието става стремително. Динамично се сменят усети и настроения.

Емоционалната багра на разкъсания от зова на кръвта духовен свят на лирическото АЗ на Багряна изпълва поетичните й усети с реално чувство за сетивен досег до родовото минало:

Но усещам, че в мене бие древна, скитническа, непокорна кръв. Тя от сън ме буди нощем гневно, тя ме води към греха ни пръв.
Пулсът на времето отеква в художественото съзнание на лирическата героиня. Греховната съблазън да сътвори живот в неясното предчувствие за идващите, като далечен прилив, образи на родното подчинява душата и поетичното съзнание разтваря тайника на паметта. Потичат образи. Застигат се. Отначало неясни, но все по-плътно очертаващи се с пулса и дъха на времето, от което изплуват:

Може би прабаба тъмноока, в свилени шалвари и тюрбан, е избягала в среднощ дълбока с някой чуждестранен, светъл хан.
Романтичният филтър изсветлява образа. Нощта става дълбока и светла. Поривът на душата и земната страст на чувството създават усещане за светла - свята любов. Тъмната греховност на желанието е потопена в светлината на изплувалия спомен за пълнокръвието на отминал живот. Душата ликува. „Взира” се в разтворилата се тайна на сърцето, чийто „глас” кънти със среднощния конски тропот на уловена романтична изповед:

Конски тропот може би кънтял е из крайдунавските равнини спасил е двама от кинжала вятъра, следите изравнил.
Вятърът приласкава спомена. Вдъхва му живот, който, блеснал като магнетично видение в съня на лирическия унес, „изтича” обратно, назад в миналото. Любовта със своя сърдечен плам винаги е бълнуващо романтично приключение за духа. Нейните „следи” остават в спомена. Той идва и си отива като милувката на вятъра, любим метафоричен образ в поезията на Багряна, свързващ незримо с тайната на любовта минало и настояще.

В дългото „пътуване” на времето към интимната тайна на сърцето поетесата вписва пробудени лирически усети, дошли от миналото и населили изповедта на незримата „вечна и свята” жена - поетическото АЗ на Багряна:

Затова аз може би обичам необхватните с око поля, конски бяг под плясъка на бича, волен глас, по вятъра разлян.

Любовта за лирическата героиня е волна и свободна, витална стихия на духа, облъхваща  сетивата  с  горещата страст на споделеното чувство. То има своя условна художествена среда за действие: „необхватните с око паля”, свой ритъм и динамика: „конски бяг под плясъка на бича”, но и глас за изповед на обичта: „волен глас, по вятъра разлян. ”

Поривът на сърцето бие с пулса на радостта, но и на дълбокото съмнение, раздвоило душата от осъзнатата греховност на чувството.
В „среднощ дълбока” идва споменът за любовта, но и в същата тайна доба на приказно любовно щастие се разпада съмнението за вечната сила и постоянство на чувството.

Може би съм, грешна и коварна, може би сред път ще се сломя - аз съм само щерка твоя вярна, моя кръвна майчице-земя. За Багряна любовта е светлият грях на душата, запалил в кръвта огнената страст на живота. Земна, истинска и силна е болката от раздялата с любовта в лирическата изповед на поетичното АЗ. Тя не сломява волния дух на героинята. Любовта, като наследствен родов закон, разпалва „жаравата” на интимната споделена ласка на обичта в душата на потомката, която е „само щерка - вярна”  на сътворяващата живот „майчица”-„земя”.

Това е „вечната и святата" жена -„грешна и коварна" в поезията на Елисавета Багряна.