Всички български политически спорове могат да бъдат характеризирани с вица: „Ама те защо бият негрите в Америка?“ За поколенията след 40 години той е разбираем и така. За по-младите е нужно пояснение. Някъде в края на 50-те и в началото на 60-те години на ХХ век вече можеше и по-свободно да се говори за „недостатъчета“ на тоталитаризма (в зависимост от смелостта и от аудиторията, разбира се). Та на неудобните въпроси фанатиците и агитаторите отговаряха с контравъпроси, сполучливо обобщени с „Ама те защо бият негрите в Америка?“

Не искам да се замерваме с негрите от Америка. Противно и на нечии мечти (иронизирани в песента) не искам и да съм негър в Алабама. Простичкото ми желание е да съм българин в България и да мога да диалогизирам с опоненти и с привърженици. И в диалозите да си служим с факти, с аргументи, с документи, без да изключваме и пристрастеността си. Въобще не си мисля за победи в споровете. Страстите ни са тъй накалени, че почти винаги разделите след разгорещените разговори служат за възстановяване на изходните позиции. Основната част от хората се движат сред свои и там, със самонавиването си, преустройват старите два фронта. Надеждите били в младите. Но те, като им омръзна всичко това и хукнаха навън (я, отде се взе Вапцаров израз), се самоизразиха по повод устно-поведенческата българска безкрайна война. И потърсиха мир и благоденствие навън. Ще има да ги чакаме.

Много го усуквам и по това може да се разбере, че предстои да се напъхам в някое от тресавищата на тази война. За мене, всъщност, не е тресавище и затова, че вървя две десетилетия към своите тези. Закъснението се дължи и на факта, че едва сега имам достъп до всички (е, до почти всички) запазени документи. И че, ако все още не се чуваме, то поне наостряме уши, когато някой заговори. А документите ще ми служат само за потвърждение на мъчително изграждани хипотези от мъничките зрънца недоскрити истини.

Та става дума за Вапцаров - една от териториите на несвършващите сражения на нашата безкрайна война. Там има две „истини“- за прекрасния комунист и за гнусния терорист. И никакви условия за изграждане на мост, за единно национално мнение. Е, сред терористофилите от време на време се откъртва снизхождението - ама той бил поет. Да бе, поет-терорист, нова стока Made in Bulgaria. Тя и предишната беше хубавичка - поет-огняр. Развалената версия на неговата си дума огняроинтелигентско. Къде, къде е по-добър словотворец и от доброжелателите си, и от терористофилите.

И понеже вече отрекох метода на битите негри, защо да не задам въпроса: „Ама вие защо биете Вапцаров?“ Защо първо него? Защо не се захванахте със Сергей Румянцев, бодигард на този, как да го наречем този Стамболийски? Мутра (това за Румянцев). Пък и поет. При това бдителен, верен и предупреждаващ в стихове: „Всеки ден те мамят твойте близки. Пази се, президенте, пази се, Стамболйски.“ Как да не го утрепеш?! Или защо не се започна с Христо Ясенов, член на военната комисия на БКП в оная 1925 г., по времето на атентата в църквата „Света Неделя“? Идеален отвсякъде за отричане. Но какво да отречеш у Румянцев и у Ясенов? Шепа талантливи стихове и пародии. А Вапцаров къде е?! Част от една система, всичко предвидил, всичко познал. Огън по системата, огън по идеята! П,ли! И какво остана от литературата, от културата, от историята на една държава. Огън! П,ли! Де е Ботев (пък и де е Караджата), де е Вапцаров, де е конформистът Вазов, де е и Гео Милев? Де си, вярна дружино? В нозете на ловната дружинка, чийто прицел е равен на таланта й. Всъщност само по идеологията ли се целеха авджиите на ранната демокрация? Или прицелът, както винаги по Българското, беше талантът, улучван и все недоулучен, убиван и винаги възкръсващ.

При повече предвзетост можех да кръстя тези си страници „Демократически Великден“ или „Великден по време на чумата“. Но аз, като всички смъртни, нямам силите на Спасителя, за да възкресявам. Пък и няма мъртвец - разстрелваният е от порода, за която няма бронебойни патрони за забрава. Всъщност мъртъвците са тези, които стрелят по великите и по Величието, но тях и при възможност не бих искал да възкресявам.

Моята цел е да разкажа с безпристрастната помощ на документи, доказани факти, собствени (на Вапцаров) текстове и думи случилото се с него, властта и историята в края на живота му. Това вече неведнъж е правено. И винаги със съучастието на предвзети тези. За да ги има, се беше погрижило Вапцаровознанието. Фокусът беше такъв. Само на избрани хора се предоставяха документи. Ала това беше за тяхно лично знание. За да могат да се измъчват заради мълчанието или пък да се радват на тайното си познание. Общо взето да станат част от се-крет-енизма на обществото ни преди, който и днес не е много променен. Върховна негова проява тук става кой знае кому хрумналата идея историкът Николай Белоусов да публикува избрани страници (допустимите според някой Х) от Вапцаровите писмени показания в полицията, но като разказ на незнаен свидетел. Велика мистификация, изградена с нелепи литературни упражнения, даваща достъп до част от тайната и на непосветени. Но да не прекалявам - може и с добри намерения да го е правил човекът. Ала естествено в тези операции истината оставаше в ръкавите на фокусника, автентичният Вапцаров се превърна в колаж, слеп�н от неизвестни автори. Допълван от нови юнаци, които пък произволно и манипулативно тълкуваха и предаваха съдържанието на документите.

Шестдесет години българските изследователи (с и без кавички) не можаха да изградят от документите истинската, вярната версия за Вапцаров в последните една и половина-две години от живота му. Оценката на този факт оставам на читателя. Грехът не произлиза единствено от предвзетостта и идеологизмизацията. А и от липсата на професионална подготовка за работа с документи. И от вечната българска прибързаност да си реализираш намеренията, без да си влязъл изцяло в темата, да си я изпълнил докрай със знанието за другото и със своето присъствие. Грехът никак не е малък, защото едва ли има по-добре документиран период от живота на някой значим български писател, както са последните години на Вапцаров. Причината - нека да я спомена още сега - е двубоят на поета с държавата, която старателно си е водела записки по случая. Двубой, завършил с нейната физическа победа и с десетилетия любов (последното не може да я угаси), която може да приемем и като оценка на тази победа. Десетки документи и стотици страници почти сами могат да възстановят двубоя без преднамереност. Те са истината, те са запечатали автентичния глас на поета във върховно-изпитателни мигове. И какво по-ценно от това? Единствено умението да ги представим, да обясним тяхното значение, за да ги оставим да говорят с пълната сила на техния глас, е равнозначно на самия документ.

При документите всичко изглежда ясно - публикуват се всичките (или поне основополагащите) и ги тълкуваш в контекста на личността, събитията и историята. Друга е ситуацията със спомените за поета. Те поне в моите очи - са компроментирани като сериозен източник на информация за личността Вапцаров. По няколко причини. И тук не включвам проблемите с човешката памет. Истинността на спомена, а и неговата значимост, е резултата от интелектуалното съотношение между автора и неговия обект. Тъжното е, че в повечето случаи Вапцаров е загадка за спомнящите си. В безсилието си те компенсаторно измислят и повтарят други или несръчно изграждат идеализирания (идеологизирания) образ на монолитния герой. Ще дам пример със спомена за поета, който неизличимо ме преследва от мига на прочитането му. Работник-колега на Вапцаров пише как тяхната партийна група (разбирай Работническата партия) се събирала да обсъжда Вапцаровата книга „Моторни песни“. Поетът им чел стихотворенията си подред, те слушали и давали препоръки по отделните творби и за мястото им в книгата. Схемата е блестяща за мита за гениалната Партия и за нейния скромен и предан войн. Та значи (това подтекстово) Партията поръчва стихове на своя талантлив поет. Той ги пише. И в съгласие с хармонията с партията - Вапцаров се отчита, а тя бди и контролира, съчиненията се проверяват откъм идейна чистота и майсторлък. Тук и там Партията подсилва идейността и художествеността. И накрая демократично дава зелена улица - с гласуване (и това го има в текста!) работниците одобряват отделните стихотворения и книгата. Вярно е, че Вапцаровото житейско поведение е мост между всички хора и съсловия, любов и уважение към другите. Но и пък е знаел кой и доколко разбира от поезия и от стъкмяване на книга.

Най-много доверие будят спомените, събрани от М. Шишкова и публикувани в издателство „Български писател“ през 1988 г. Но те са късни, събирани след повече от 40 години от гибелта на поета. Там и времето, и авторитетът на написаното преди това, и идеологическото покривало (наистина вече поизтъняло) силно са повлияли на истинността. Впрочем, нека текстът ми не се превръща в тирада срещу мемоара въобще. Спомените трябва да се знаят, те могат да поведат изследователя към най-неочаквани документи и факти. Аз имах грях към едни хора които не само ме известиха за непозната страница от Вапцаровия живот. Верен на тезата си, която изложих тук (какво значи самочувствието на догматика - вярвам, такъв само в случая) аз просто подминах разказа и доказателствата. След това разбрах, че има запазена Вапцарова анотация-реклама на съветски филм, прожектиран в кино „Капитол“. И се оказа вярно, че той е писал такива текстове в продължение на месеци през 1940-41 г., когато се е опитвал да скъса с двойнствения си бит на техник и писател, за да почне да припечелва само с литературен труд. Та споменът не следва да е опора на биографа на Вапцаров, но може да го води към документи и факти. И там вече в съчетание с тях, да се окаже и полезен.

В монографиите за Вапцаров до 1989 г. авторите уж си поставяха литературоведски задачи, а все кривваха към биографията. Беше лесно да величаеш героя, оказва се без да знаеш истински важни неща или пък - при посветени - отказвайки се от тях. В написаното след тази дата нещата пак се въртят около биографията. А стиховете, там където могат да се напипат неидеологически опущения, сега илюстрират лошата биография. Аз пък мисля, че трябва да се избере простичката ученическа истина - личност и поезия следва да са единство. Но простичката истина не трябва да се защитава по прост начин. Според мене между Вапцаров в последните две години от живота му и историята има такова привличане, че нищо не е могло да ги разлъчи. Желанието за това само на единия не е щяло да бъде достатъчно. Привличането като че ли е било по-силно от личността или пък личността е и това. Упоена от сложността на героиката и кръвта в историята, страстно устремена към разгадаването им и към порива да ни ги каже. Стихотворения като „История“, „Борбата е безмилостно жестока“, „Прощално“ (пък и не само те) не се пишат как да е. За тях се плаща. В случая - с живота, с най-високата цена. И ако някой не може да проумее, че големите неща се вършат от големи хора и с големи рискове и големи жертви, си е за него.

Е ето - документи, спомени, поезия. Проста работа - командваш марш по местата и готово. За какво тресавище става дума. За българското - отговарям. В което досега последователно се разказваха две приказки. Едната започваше така. Имало едно време една много лоша държава, управлявана от лоши и жестоки хора. Но там живеела и една Партия, която знаела как да прогони лошите и да се заеме да прави добри работи. В името на народа. Затова и най-естествено се родил неин баш юнак - Вапцаров. Той знаел какво ще прави Партията (която още не знаела това) и го предрекъл в стихове. После лошите го убили, защото не искали да се правят добри неща. Затова Партията го славила, славила, славила. Другата приказка е: Имало едно време една много добра държава, в която голям герой бил баш полицаят Гешев. Така било, защото той знаел лошите, всичко им знаел, даже знаел кога ще започнат да правят лошите работи (докато те още не го знаели). Лошите били Партията, на която всичко й поръчвала Москва. А той и другите добри искали всичко да им се поръчва от Берлин. Гешев ги разбирал тия работи, защото едното му ухо било в Берлин, другото в Москва, третото в Лондон, а останалите в София, Пловдив, Варна и т.н. По едно време чул, че се задава лош юнак-поет - Вапцаров. И той го предупредил: „Недей. Ще те трепам, ако продължаваш.“ Оня не го послушал и добрият Гешев го заловил и дал да го утрепат. В името на народа. После лошите взели властта, трепали добрите и какво ли не друго лошо правили. С името на Вапцаров на уста и както и той би го правил. Затова този човек е от лош по-лош.

А който не иска да слуша и да разказва тия две приказки? Логично - в името на народа той е по-лош от лошите в приказките. Той е аномалия народна, дефект някакъв. Не ще да разбира, че в името на народа властта трябва да е жестока със своя народ. И най-вече с неговите аномалии.

Не знам защо, но си мисля, че в името на народа трябва да казваш на народа истината, и то така, че хората да не се зареждат с омраза. Да, но какво е истината за миналото и за историята. За един изследователски труд навярно е в последователното разглеждане на доказани факти, в съизмерването с приети общочовешки и обществени норми, в представяне на реалния човешки принос, в способността да прозреш закономерностите. И когато правиш нещото, да се държиш като създател, а не като единствен притежател и разпоредител с истината, т. е. като неин собственик от епохата на късния социализъм или на ранната демокрация. Впрочем и това са излишни приказки. Единствената възможна защита на истината за Вапцаров е направена от самия Вапцаров. За останалите той е оставил мъничкия шанс да посочат и на другите истината.

© Йордан Каменов
Електронна публикация
=================================================
© сп. "Пламък" брой 5-6, 01.05.2002