За ученика / Теми литература 12 клас / Никола Вапцаров
НИКОЛА ВАПЦАРОВ - „ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА”
ДИАЛОГЪТ - ХУДОЖЕСТВЕНО СРЕДСТВО НА ПОЕТИЧНИЯ СПОР
Вапцаровата поезия е един широко отворен диалог със света на човека и човешкото в него. Откриването на хуманното зърно във вътрешния свят на лирическия герой е първопричината за поява на диалогичност при изява на поетичното действие.
Лирическият АЗ живее и разкрива себе си и своята човешка същност в динамиката на променящия се свят, на бързо протичащото време. Човекът и бремето стават константни величини за изява на Вапцаровата представа за света „вътре” в човека, т.е. отразен в неговата душевност, и света „вън” от човека като екзистенциално битие на неговия живот.
Тези две художествени проекции - светът „вътре” и светът „вън” от човека - влизат в поетична дискусия за смисъла на човешкия живот, т.е. за неговата екзистенция. Диалогът става основно художествено средство за поетичен изказ, а самата Вапцарова поезия е определена от българската критика като екзистенциална. Спорят човек и време, поет и герой, лирик и епоха. Динамиката на променящата се действителност влиза във вътрешния обем на поетичното действие. Става негов двигател и художествена същност. Пулсът на времето и епохата отмерва поетичния ритъм на лирическия диалог. В неговото драматично пространство лирическият АЗ, представен от лирически персонаж, участник в спора - „дамата сопната.... / тропа, нервира се, /даже проплаква...”, и лирическият говорител на Вапцаровата поезия спорят за човека и неговото място в живота, за човека и неговата екзистенция в историческата рамка на времето.
Оформя се голямата поетична тема на Вапцаровата лирика: човекът и времето. За нея дискутират лирическата героиня („дамата сопната... ”) и лирическият говорител в „Песен за човека”. Тя има своя художествена конкретизация: „Човекът във новото време”.
Проблемът за новото и модерното, което за Вапцаров е синоним на прогресивно и хуманно, тревожи поета. И той пише:
Ние спориме
двама със дама
на тема: „ Човекът във новото време.”
Търсенето на човешкото у човека сред грозните екзистенциални реалности на живота е не само тематично ядро на творбата, но и път към новото, което се ражда у човека при сблъсък с действителността. Реалностите на времето са грозни и отблъскващи. Затова грозотата в света „вън” от човека ражда грозота и „вътре” в него. Тя ескалира, залива душата му с омраза и убива хуманното в него. Човекът става братоубиец и отцеубиец. Тръгва срещу себе си и своята човешка природа. Със стореното сам обвинява себе си. Той въплъщава настръхналото от омраза време, изправило се срещу човека и погълнало го в най-тъмната преизподня на социалния Ад. Човекът е самото „тъмно” и „зло” време. Той излъчва омраза. Затова и лирическата героиня, усетила грозотата в човешката душа, реагира естествено на омразата с омраза:
- Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека. Не струва топ вашта защита.
Лирическата героиня отрича, а лирическият говорител защитава човека. Вапцаров вариативно присъства и в двете дискусионни тези. Той инсценира художествено спора, за да проследи пътя на търсене на човешкото у човека сред грозота и омраза, пътя на раждането на новото у човека. Това е всъщност и поетическото „преобръщане” на грозното в прекрасно, на омразата 6 любов, а на примитива - братоубиец и отцеубиец - в човек.
Процесът на трансформация започва от неизвестния човешки индивид - „някой”:
Аз четох как някой
насякъл с секира насякъл сам брат си, човека.
Продължава в общата неопределена родова връзка между баща и син:
Бащата бил скътал
пари. Синът ги подушил,
вземал ги насила и после баща си затрил.
Библейската тема за престъпената хуманност в Божията заповед: „Не убивай!”, присъства активно в сюжетното повествование.
Престъплението е сторено. Следва наказанието. Класическата теза: „Престъпление и наказание”, е интерпретирана контрастно от двете полярни позиции на лирическата героиня и лирическия говорител.
Човекът е обект на престъпния акт, средство на престъплението и цел на наказанието. Убиец и жертва се изправят един срещу друг. Те живеят едновременно в душата на човека. Имат общо екзистенциално и нравствено-битие. Между тях застава животът - със своето грозно и прекрасно лице. Само грозните реалности на човешкия делник, отразени в ниските престъпни деяния на братоубиеца, вижда лирическата героиня. Грозното лице на живота се изправя пред нея и омразата изпълва душата й. Причинилият смърт се наказва със смърт.
Лирическата героиня обвинява човека, отрича хуманното в него, пледира за смъртно наказание:
Аз мразя човека. Не струва той вашта защита.
Лирическият говорител на Вапцаров заема противоположната позиция. Ако „дамата” мрази човека, то той вярва в него. Приема ролята на защитник. Отново актът на убийството е налице:
Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.
Независимо че е извършено непростимо престъпление и човекът е станал отцеубиец, поет и лирически говорител внимателно проследяват етапите на „преобръщане”, на ставане, на вътрешна еволюция, които извеждат нравствено престъпилия законите на хуманността и библейската етика в началото на пътя, водещ, към човешкото в него:
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.
Отвели тогава злодея
злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора и станал човек.
Посоката на поетическото действие се преобръща: отвън - навътре. От разказаната случка за стореното от „злодея злосторен” Вапцаров насочва вниманието на читателя към невидимите психологични пространства на душата и мисълта, т.е. към това „затворено” пространство, където става превръщането на „злодея злосторен” в човек. Търсенето на хуманното, на човека в себе си поетът разгръща в затвореното материално пространство на затвора, изолирал престъпния субект от грозната реалност на заобикалящия го свят.
Светът извън лирическия субект е адекватен на грозотата в неговата душа. Свят и човек са съизмерими с грозното си антихуманно лице. Те са еднакво отречени от лирическия говорител на Вапцаров. Отделянето от другите и света е единственото спасение за искрата хуманност в престъпилата, извършила отцеубийство, човешка душа. Обърната към себе си, тя ще съзре прекрасния лик на живота.
Това е и защитната теза на Вапцаровия лирически говорител:
Не зная с каква е
закваса заквасен, не зная и как е
замесен, но своята участ
от книга по-ясна му станала с някаква песен.
Новото, непознато лице на живота идва с вярата във възможностите за промяна на човешките духовни сетива. Те се изпълвате песен. Непознатата красота на доброто и хуманното обгръща духа и той „чува” гласа на новата човешка същност. „Някаква” песен зазвучава, обгръща душата и тя разпознава злото в себе си. Отделя го и остава светлият прекрасен лик на доброто. Неизвестният човешки индивид: „...някой насякъл с секира ...”, тръгва след гласа на „някаква” неизвестна песен и открива непознатото хуманно зърно на човешкото в себе си. Открива страданието, мъката от загубеното добро:
но своята участ
от книга по-ясна му станала с някаква песен.
И после разправял:
„Брей, как се обърках и ето ти тебе
бесило. Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило ... ”
Поетическият диспут за човека и човешкото в него Вапцаров пренася в условното пространство на мисловния размисъл на духовно прогледналия човек. Той вижда отразения лик на душата си в грозните реалности на света „отвън" и новата духовна същност на живота „вътре" в него. Грозно и прекрасно се сливат. Те са контрастната мяра за човека и света, в който живее. Противоречиво е лицето на действителността, противоречив е и човешкият свят. Лирическият субект е раздвоен между света „вън" от него и света „вътре" в неговата душа:
„... И чакаш така като скот
в скотобойна, въртиш се, в очите ти -
ножа. Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен! А може, по-иначе може... ”
За втори път Вапцаров отрича грозните реалности на човека и света, но сега присъдата е произнесена от самия лирически субект, от човека - жертва на престъпната грозота - в творчеството на поета. И отново спасението за покълналото хуманно зърно в душата е песента:
Тогава запявал той своята песен,
запявал я бавно и тихо.
Пред него живота
изплаввал чудесен -и после
заспивал
усмихнат...
Нов свят - красив и прекрасен - реди душата с гласа на песента. Тя звучи, оглася съзнанието на човека, родил се отново за красивото в себе си. Песента отнася Вапцаровия лирически субект в приказния чудесен свят на доброто. Библейско смирение и нравствена хармония струят и изпълват с вътрешно равновесие и мисловен покой съзнанието на личностния човешки АЗ, „покълнал” в погазената от злото душа. Познала себе си, тя се унася в „здрачни сънища”, както пише Вапцаров в стихотворението „Пролет”, за ново светло бъдеще.
Но живот в света на доброто за погазилата човешката хуманност душа няма. Неумолимо е наказанието и тежка е съдбата на изкушения от злото, престъпил закона на хуманността. Идва мигът на равносметка. Мярата е отново животът. Но този път човекът е осъден с цялата красота на хуманното добро, което „пее” в духа и съзнанието, но то не му принадлежи. Остава далечно и непостижимо. Светът „отвън” е неумолим. Присъдата е категорична. Предстои „среща” със смъртта:
Но в коридора
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил -
Хора. Зад тях часовой.
Всичко в поезията на Вапцаров е пронизано от голямата хуманна идея за вярата в човека и неговата нравствена сила. Дори и срещата със смъртта е изпитание за човешките ценности на жертва и палачи. Осъденият на смърт и изпълнителите на смъртната присъда застават на двата „бряга” на живота. Разделя ги антихуманният акт - отнемането на човешки живот, но болката им е обща. Тя е потопена в художественото пространство на „предсмъртната” тишина, в минутата живот, разделяща злото от доброто. Вътрешният покой е разкъсан от тревожния вик на съзнанието. Осъденият на смърт търси неистово живота, а осъдилите го напразно търсят в напрегнатата тишина милост за душите си, осъдени на вечно терзание и чувство за вина. Те губят личностния си облик. Превръщат се в група палачи. Драматизмът на изживяването се задълбочава. Хуманното е в криза. Човешките ценностни устои са разколебани. Настъпва тишина. Започва страшната драма за човека - осъден на смърт, и за хората - изпълнители на присъдата. Всичко е призрачно и зловещо:
Някой полека вратата отворил -
Някой от групата, плахо и глухо, казал му:
„Хайде, стани”
Срещата със смъртта е еднакво по сила нравствено изпитание и за престъпилия закона, и за изпълняващите неумолимата му присъда. Всички са жертва на погазената и омърсена хуманност:
Гледали хората
тъпо и кухо сивите, влажни стени.
Вапцаров съзира ранената хуманност в човешките души. Макар и неназовани, всички са хора, всички еднакво тръпнат при раздялата с живота. Безименна е болката, но общо е чувството за вина:
Онзи в леглото разбрал,
че живота е свършен за него,
и в миг скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед на бик.
Всички устои се рушат. Личността е в криза. Животът е минало, а смъртта - единствено възможно бъдеще. Остава срещата на човека с красивата хуманност, покълнала в неговата душа при раздялата с живота, когато индивидът -неизвестният неназован „някой" - избира достойнството на човека и се превръща в личност, посрещнала спокойно смъртта:
Но лека-полека човека се сетил -страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му станало светло. - Да тръгнем? - казал.
-Добре.
Човекът, осъден на смърт, тръгва към човека, разделящ се достойно със своя живот. Той е просветлен. Вярва в хуманната сила на доброто. Защитена е и Вапцаровата вяра в човека, поставен в трудната ситуация на избор между живота и смъртта. Това е „човекът във новото време" - силен и пред лицето на смъртта:
Той тръгнал. След него
те тръгнали също и чувствали някакъв хлад.
Урок по хуманизъм дава човекът в лириката на Вапцаров. Има овладяна тъга и дълбоко потисната мъка в душата на осъдения. Но той приема своята „жестока / безока съдба”, приема достойно трагичната си човешка участ. Страда, но остава човек. Себеуважението у осъдения на смърт извиква уважение и у безименния войник, изпълнител на тежката неумолима присъда, към достойно посрещащия смъртта:
Войникът си казал:
„Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат. ”
В страшните мъчителни минути на дългия път към смъртта тишината обгръща човешките души. Всички се изравняват. Стават хора. Човешкото у тях говори. Но идва раздялата. Осъденият на смърт извисява духовния си ръст:
Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи. Слезнали после на двора,
а горе
вече зората блести.
Художественото пространство е вертикално разсечено от започналия духовен полет на човешкото. Сякаш смъртникът - разделящият се с живота - извисява исполински ръст, надскача мярата за реална съизмеримост между човек и свят, и баладично - като в красива песенна легенда - се изравнява със звездите, със заблестялата вече зора. Оформят се две поетични нива: „долу” -пространството на двора, на смъртта; и „горе” - небесният безкраен свод, духовният безкрай на хуманната вселена, на новия свят в душата на човека. Сякаш започва нов живот за духа му и той съзира своята звезда в необятния свят на Вечната хуманност. Пространството на смъртта - „долу” в двора - отстъпва пред звездния исполински ръст на човека:
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда ...
Родила се е голямата Вапцарова вяра в човека и вярата на самия човек в себе си:
Тя - моята - свърши ...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден ...
Вапцаровата вяра в хуманното и вярата на самия човек в него се носи от песента. Тя е в душата и съзнанието на всеки индивид, превърнал се в личност, познала красивия прекрасен лик на живота. Но според неписаната традиция на приемствеността, всяко следващо поколение открива на ново, още по-високо равнище хуманните стойности на живота, който „ще дойде по-хубав /от песен. ”
Духовният полет на хуманното в човешката душа има вертикална скала на развитие. Погледът е устремен към зората:
Човекът погледнал зората...
Нов свят, по-красив от настоящия, се отразява в обречената вече душа. Песента „запява” във вътрешния взор на осъдения. Той полита с нейния глас. Издига се над жестоката своя „безока съдба” и вижда безкрая на човешкия духовен хоризонт, очертал се пред него:
В очите му пламът цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и
светло,
отдръпнал се, после запял.
Неземно извисен е духовният ръст на човека. Сякаш целият свят - променен, обновен, нов и млад - се събира в душата му. Нов е и погледът, нови са усетите и възприятията. Необятната вселена на духовното разширява личностните граници на човека, напускащ с усмивка грозните реалности на действителността. Светът „вътре” в човешката душа се устремява към баладната висина на необозримо хуманното с една усмивка и с една песен. Човекът се е изравнил със света на хуманното добро, на вечно човешкото, но е останал в непреодолимо противоречие с грозната екзистенциална същност на действителността, на света „отвън” неговата нова душевност. Той се дистанцира от недуховното социално зло. То е чуждо за него и неговата нова песен:
...отдръпнал се, после запял...
Песента го прави различен. Отделя го от познатото и антихуманното. Времето и лирическата героиня - „дамата сопната”, опонент в поетичния диспут за „Човекът във новото време"- нямат критерий за възприятие и оценка на нетипичното, нетрадиционното в поведението на лирическия субект - престъпника-отцеубиец. Той излиза от традиционната рамка. Превръща се в изключение.
Вапцаров провокира. Търси еднозначен, категоричен отговор за новото в поведението на човека от всички, които не вярват в него и отричат светлата му хуманна кауза:
Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Но самият поет отнема правото на своя опонент за обвинение на човека и дискредитация на хуманното в него:
Мислете тъй, както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес.
„Днес” - сега, в настоящия миг „човекът във новото време” е друг, непознат и нов. Той пее, той изповядва душата си:
Човекът спокойно, тъй - дума
след дума
твърдо редил песента.
За Вапцаров това е кулминационният момент, когато човекът - неговият лирически субект - чрез песента създава човешкото в себе си и пее за него. В полето на неговото променено съзнание като песен се ражда мисъл за хуманното. Тя „потича” със звуковата гама на нова „Песен за човека”, за „Човекът във новото време”. Песента идва от духовната глъб на неизмеримо хуманното, идва от света „отвътре”. Пронизва с нови хуманни стойности грозната екзистенция на действителността и се устремява към един по-висок и по-модерен свят, „извън” човека и неговата „жестока, безока съдба”.
Но човекът е субективен носител и изразител на песента. Той полита заедно с нея към нови, непознати звездни висоти. Отделя се от грозния свят на „другите”. Става изключителен. Затова и Вапцаров пише:
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
В противоречивата оценка на съзерцаващите, макар и стоящи близо до новото човешко изключение, се крие сила и слабост, възхищение и ужас от изключителната сила на хуманното и вярата в него. Оказва се, че в жестокия противоречив свят на Вапцаровата поезия - хуманното зърно, „покълнало” след дълбоко страдание в човешката душа, е изключение. Художествено се приема за неадекватно, нереално отклонение в поведението на съвременника, ръководен в личния си избор и в действията си от нова непозната мяра за човешко. То не е част от мисленето и съзнанието на Вапцаровия съвременник Той е част от една „епоха на дива жестокост,/ препускаща лудо напред”, застанала като „озъбено свирепо куче” срещу човека и неговата хуманност.
Чутовен, митологично извисен е духовният ръст чрез хуманното на Вапцаровия лирически субект - Човека. Той буди уважение, но и страх със своята изключителност.
Хиперболизацията е не само по линия на митологичното извисяване на човека, но и по отношение на персонализацията, одухотворяването на материалното художествено пространство - затвора, което ограничава и отнема, убива възможностите на Вапцаровия лирически субект:
Дори и затвора треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Всички субективни носители на грозното и антихуманното са отхвърлени и дискредитирани - „затвора” и ,,килията”. В центъра на художественото пространство Остава Човекът: единствен, изключителен и сам.
За миг поетичното действие сякаш спира и остава безкрайната „усмивка” на звездния простор, към който се е устремил песенният хуманен дух на човека:
Усмихнати чули звездите отгоре и викнали:
„Браво, човек! ”
По стара фолклорно-песенна традиция както при Ботев, така и при Вапцаров духовното различие на лирическия персонаж се баладизира. Отделя се от земно-материалното, извисява се, за да впише духа български в безкрайната звездна на българския национален митологичен Космос. Към него се устремява и духът на човека от Вапцаровата поезия, запял песента за новото - хуманното в душата си и сам - превърнал се в песен.
Песен за песента на човешката душа - това е Вапцаровата защита на тезата „Човекът във новото време” от поемата „Песен за човека”:
Той пеел човека. -Това е прекрасно, нали?
