За ученика /Теми литература 12 клас / Антон Страшимиров
АНТОН СТРАШИМИРОВ
РОМАНЪТ „ХОРО” - ЗНАК ЗА ОКОНЧАТЕЛНИЯ РАЗПАД НА НАЦИОНАЛНОТО ЕДИНЕНИЕ
Творбата на Антон Страшимиров носи всички белези на постмодерното изкуство. В нея е налице пълно смесване на жанрови и стилови белези както от епическата проза, така и от лириката. Текстът съдържа много семантични нива, които на пръв поглед функционират самостоятелно, но фактически изграждат една единна система, която се подчинява на своя „вътрешна” логика - това е логиката на хаоса. Съобразно нейните закономерности, отделните елементи в системата, отделните фрагменти в цялата творба, се комбинират, сблъскват, разминават почти произволно. Тяхното „обединяване” в единен информационен носител се осъществява от автора не само посредством така наречения поток на съзнанието, чиято единствена „опора” при семантизацията на вложените в текста смисли, е читателският „прочит”, а изгражда и ясно изразена „опорна” конструкция, която се подчинява на други логически редове (синтагми) и йерархии (парадигми). На граматическо ниво това е употребата на глаголи в минало време (предимно несвършени) и изявително наклонение. Визията, разгърната чрез тях, е категорична - действието, което, макар и условно, изгражда сюжетния център на романа, не само е било непосредствено наблюдавано от повествователя, състояло се е в „минал ориентационен момент”, но същевременно това действие продължава и в настоящия ориентационен момент. Така, дори на формално-текстовото равнище, се моделира представата, че процесът не е окончателно завършен, а се намира в някаква фаза от своето развитие. Тя не е локализирана в събитийно, а само в пространствено отношение, което е съчетано с единство на време и действие. Така се изгражда каноничното триединство на класическата трагедийна форма. Целият този континиум, разбира се условен, случаен като отправна точка, относително стабилна, на чиято база могат да се разгърнат системи от представи. Те обаче само наподобяват трагическа колизия, защото по същество са сатирова драма - пародийно „преиграване” на основното действие. Смешното в тази сатирова драма обаче е заменено от гротесковото, от страшното, ужасното, кошмарното. Тези психически състояния пряко се внушават на читателя, който, дори и да не ги осъзнава напълно, изпитва поне на емоционално равнище потреса от тях: По този начин се реализира катарзисът, който е насочен към националната народопсихология и то не като конкретно ограничено, а като максимално обхватно явление. Всъщност, именно това е базисният смислов център в романа. Около него са концентрирани всички пластове - и драматургичният, и епическият, и лирическият, и текстовият и всички контекстуални равнища, т.е. целият дискурс на творбата. Той от своя страна е семантизиран допълнително посредством публицистични похвати. Чрез тях Антон Страшимиров окончателно налага виждането си за актуалното в неговото съвремие явление - разпадът на националното единение на българите, който е достигнал до онзи етап в своето развитие, когато процесите на регрес и в общественото, и в индивидуалното съзнание изглеждат необратими. Връщането назад по „цивилизационната” спирала изцяло е унищожило човешкото в каквато и да е форма и е извело на повърхността животинското, безсъзнателното, дори зверското, което пък се е наложило като своеобразна етическа норма. Почти всички персонажи са подчинени на тази доминанта на изкривяване на тяхната естествена, хуманна същност. При някои - като полковник Гнойнишки, Сотир, Кандилев, Миндилев, а също така и тези, които са причастни към комунистическите идеи, точно това определя същността на техните характери. По сходна схема обаче са изградени и персонификациите на капанците (бащата, майката и синът). В тях деградационният процес не е доведен докрай, но доминира изцяло. Като се изхожда от факта, че точно те, в рамките на творбата, въвеждат представата за народа, за обикновените хора, явно процесът на дехуманизация, от гледна точка на Антон Страшимиров, е обхванал всички, независимо от тяхната социална принадлежност, имуществено състояние, служебно положение, длъжност, звание и политически възгледи. Особено по отношение на политическата ситуация в страната Антон Страшимиров извежда пряко представата за окончателния разпад на националното единение посредством единия от персонажите - кметът Нако, който не само е представител на „управляващия елит”, не само принадлежи към вече остарелите либерал-демократи, които до съвършенство владеят демагогията и популизма като средства за манипулация на общественото съзнание и се стремят да обличат всичко в „законова” форма, но в определени моменти изпълнява и функцията на дистанциран авторов говорител: „Мразя фашизъм без фашисти, революция без революционери - пфе! Иди му хвани края! Самоизяждаме се и толкоз! „. Тази негова констатация разкрива в обобщен и гротесково-синтезиран вид пълната деградация в българския народопсихологически модел. В него остава сякаш само Каиновият комплекс, който тласка всеки и всички към буквално казано братоубийство. Същевременно той е и знакът, сочещ връщането към профанното, към примитивното, към животинското. Като пряко следствие от това произтича насилието и то не онова, което е поне „допустимо” в цивилизованите общества, когато „Властите взаимно се унищожават”, а жестоко, варварско насилие, при което като боен трофей се одира кожата от лицето на убития враг. На този профанен модел се противопоставя сакралното. То е въведено посредством един от сюжетните пластове, който условно доминира в романа - сватбата. Тя също е подчинена на гротесковото, на ужасното, на кошмарното, защото убиецът на Сашко Карабельов се жени за неговата сестра - Мичето Карабельова. Едновременно с това се осъществява и процесът на умиране на старата Карабельовица, както и всички други събитийни елементи в текста. Така се изгражда една сложна семантична фигура, която, посредством репликите на персонажите, публицистичните коментари (някои са и като чисто авторски ремарки), смесването на времевия и пространствения модели, без да се нарушава драматургичното триединство (време, място и действие), обхваща цялата българска национална реалия. Колизиите в нея не просто са трагически, аса се превърнали в един своеобразен капан, от когото няма изход. Този краен песимизъм Антон Страшимиров налага посредством всички равнища на романа. Като се започне от глаголните форми, премине се през името Капанци, през апокалиптичния модел на сватбата, която семантизира не само Деня на страшния съд, но и умъртвяването и се стигне до самото озаглавяване на творбата – „Хоро”. Особено функционален по отношение на представата за националното разединение е именно този „танц”, който още в древнославянската митология, а оттам и в българското митологично пространство е знак за единението, за общността. Както и при всички други образни структури, авторът изкривява представата до онази фаза, в която тя от стабилност преминава в разпад. Затова в края на романа се появява кървавото хоро. То не детерминира само очакваното - потресът от ужасяващото насилие, но и „неочакваното”, онова, което „би могло да се случи” (според виждането на Аристотел) и, от гледна точка на заложените смислови стойности в целия роман - неизбежно ще се случи - целият този кървав хаос ще се повтори отново в национален план, само че местата на участниците в него ще бъдат разменени. Това е сякаш изконната родова вина, която е заложена във всички българи, които са се заловили на страшното „хоро” на собственото си самоунищожение. Една от визиите, които изграждат представата за тази непреодолима безизходност, е насочена към събитията от 1923 г., на чийто фон привидно се разгръща сюжетната схема на романа. Фактически обаче той е ориентиран към актуалната реалност на автора и най-вече към случилото се през 1925 г. по време на управлението на Александър Цанков.
„Хоро”, към момента на своето публикуване - 1926 г., е една зловеща констатация, носеща и историческата дистанция, и публицистичната актуалност на оценките за това, че не само националното разединение е факт, но и за нещо още по-кошмарно - българите не са изживели докрай насилието, братоубийството, безсъзнателното, животинското, профанното, тогава, когато стечението на историческите събития им е „дало” тази възможност - през 1923 г., а го повтарят отново в 1925, а и сякаш ще го повтарят до безкрай. Всички българи, без да се делят на народ и другите - които не са народът, са се „хванали” на кошмарното, кървавото „хоро” на насилие, на бунтове, революции, партизански борби, преврати и въстания. Така то става онзи, „жестокият пръстен”, от който няма изход. На тази база Антон Страшимиров разгръща и преки паралели от една страна с творчеството на Иван Вазов (най-вече с романа „Под игото”), а от друга - с произведенията на Гео Милев (особено със „Септември”)1. Тези два реминисцентни пласта (които не са единствените в творбата) са ориентирани преди всичко към проблема за националното единение и за разединението, като, въпреки свободното боравене с образи и представи, се получава относително ясна хронологизация. Тя не е пряко историческа, а почти изцяло естетическа (художествена), защото се базира на фрагменти от чужди авторови текстове. Това „надграждане” на представите е преднамерено, защото чрез него се цели тяхната реинтерпретация и извеждането им на ново смислово равнище, адекватно на обществената реалност в съвремието на Антон Страшимиров. Тогава сякаш се проявяват в концентриран вид всички деформации в националната народопсихология, всички неизживени, ненадмогнати патогенни комплекси в нея. Единият от тях, разбира се, както констатира още Христо Ботев, е робското съзнание. Именно то поражда и братоубийството, и националното предателство („как брат брата продава” - Хр. Ботев - „До моето първо либе”), а също така и разединението (Хр. Ботев - „Зададе се облак тъмен”). Същевременно, изхождащ от възрожденските модели, пак Христо Ботев генерира представата за възможността преходът несвобода - свобода да се осъществи, но само в психологическите рамки на отделния индивид. Отново в неговите творби се появява и моделът на пиянството („В механата”), и празничното начало („На прощаване” „До моето първо либе”), и апотеозът на героическото, като директен, и субективен преход към безсмъртието, към пълната свобода („Хаджи Димитър”). По-късно Вазов осъществява релацията на този изцяло романтичен модел изкарва го из пределите на отделния индивид и го свързва с цялото, наречено народ. Проблемът за неговото „ставане” е водещ в редица произведения на автора, но по отношение на „Хоро”, особено функционален е паралелът с романа „Под игото”. Налице е пряка смислова, дори формално-събитийна връзка с главата „Новата молитва на Марка”, както и с „Пиянството на един народ” („Под игото”) и целият концептуален модел на Страшимировата творба. От първата глава директно е „зает” фонът на действието - сватбата и хорото, а от втората - идеологемата, придобила стойността дори на национална митологема - гледната точка на Иван Вазов, че преодоляването на несвободата, на робското, на животинското начало и съзнанието на бившата рая се реализира единението на българите. То, от своя страна, се осъществява на базата на приемането на идеала - свобода. Неговият външен белег в „Под игото” е пиянството, лудостта, която обхваща всички, почти без изключение. В главата „Новата молитва на Марка” неин изразител са репликите на пияния Безпортев, който се пуска от сватбарското хоро. Антон Страшимиров явно парадоксализира и уродливо трансформира този епизод в своята творба. От една страна, той го осъществява чрез Капанците - синът и бащата, които са непрекъснато пияни, но не от идеи, а от алкохол, опитвайки се безнадеждно да избягат от своята реалност, от своето ежедневие (моделът е детерминиран по П, К. Яворов и Елин Пелин), а от друга - чрез жеста на Капанката, която увлича полковник Гнойнишки като участник в кървавото хоро. Явно Антон Страшимиров изгражда контрапункт както на „пиянството” на народа като елемент от неговото единение, така и като фаза от преодоляването на робското съзнание в неговата психология. Същевременно се семантизира и моделът на разединението, защото обединението на българите още във Възраждането, а и според романа „Под игото”, се осъществява чрез служенето на идеалите на Отечеството (най-вече борбата и свободата). Дори повтарящата се реплика „Умря Марко” е знак за невъзможността да се формира нов модел в съзнанието на българите, в който, заедно с патриотизма, ще функционира и осъзнатият дълг на гражданина към обществото. По този начин окончателно изчезва възможността за постигане на национално единение, защото, ако то не може да се осъществи на базата на исторически формиралите се ценности (напр.: „Съединението прави силата!” или „България единна, целокупна и неделима!”, а дори и „България над всичко!”) като алтернатива остават ценностите в гражданското, публичното пространство, които могат да бъдат и чисто социални. Когато и те изчезнат, разединението е необратимо. Самостойно отговорите на тази гледна точка на Антон Страшимиров, която търси „опора” в чужди текстове, са репликите на заместник-кмета Дечко: „Понятието народ, господа, не е фикция; планините, горите и полетата са мъртви без хора, Разбира се, не е фикция и идеалът за обществената дисциплина. Девизът един за всички и всички за един...”. Въпреки известните демагогски елементи, които се съдържат в другите части от речта на заместник-кмета, тя разкрива напълно и изцяло една ясно изразена гледна точка на националното единение. То се базира на общността между всички българи, които трябва да се чувстват като едно цяло, наречено народ. Същевременно авторът явно иронизира тази социологическа категория, детерминирайки я в репликите на Дечко с помощта на девиза на тримата мускетари (А. Дюма - „Тримата мускетари”), който е изцяло романтичен. Така отново се изгражда парадоксална представа, насочена към отхвърлянето на елементите на идеализъм в процеса на формиране на националното единение. Същевременно е невъзможно да се постигне това състояние и на основата на гражданското съзнание, защото пак същият персонаж, имайки предвид реално съществуващата ситуация, заявява: „... Аз не трепвам от това, че ще трябва да загинат още 300-400 или най-малко 1000 човеци... Ако е нужно, даже и собственоръчно бих екзекутирал, г-да. Но не бива да се заслепяваме. Ний - с децата и с жените си, - всички все живеем в тази страна, сред този народ, да! Не можем да се преселим на месечината, г-да, не можем...” Това безпардонно поставяне на „обществения интерес”, дори на „интересите на държавата” (той - Дечко, в свързан с местната власт в държавата) нарушава абсолютното право на човека, правото му на живот, и е много опасно за единението в обществен, а оттам и в национален план, защото в една социална формация, в една социална организация (България е национална държава), където не се признава правото на живот на гражданина и още повече - някой си позволява да се разпорежда с това, не само е буквално казано, антихуманна и тоталитарна, а нещо повече, в нея е заложено разделението между индивидите на базата господари и роби. Извън всяко съмнение това е „древен”, варварски, профанен модел на диференциация в обществото, но той несъмнено, съществува в българската реалия. В нея обикновените хора, народът, почти винаги е бил възприеман като стадо, рая, т.е. като една формация, която може да се детерминира с категорията роб. Антон Страшимиров преднамерено не извежда на прякото текстово равнище коментар на това явление, защото то е обществен и дори исторически факт, а и много други автори, още от Възраждането, са го интерпретирали директно. Авторът използва при неговото въвеждане в романа „Хоро” логически парадигми, които се основават на актуалния по онова време политически модел, много добре познат на тогавашния читател, и асоциативни парадигми, които в голямата си част са отправени към творчеството на Гео Милев и най-вече към поемата „Септември” („Септември” от своя страна е синхронно свързана с поемите „Ад”, „Ден на гнева” и фрагмента „Бъди готов”). Сходството и на двата текста се предпоставя от идентичността на събитието, което се разглежда, от похватите за изображение - експресионистични, от основния проблем, подложен на интерпретация - националното разединение и възможността то да бъде преодоляно, да се направи страшната крачка отвъд „страстите български”. Разбира се, между романа „Хоро” и поемата „Септември” съществуват и вътрешни смислови опозиции. Те се основават не само на разликата във времето, от чиято „дистанция” се разглеждат събитията от 1923 г., а и на нещо друго. Гео Милев, въпреки крайните и драстични констатации, които генерира в своята творба за разрушителната стихия на бунта, за насилието, до което довежда непреодоляното робско начало в българите, в народа български и в цялото човечество, въпреки дегероизацията и демитологизацията на цели естетически и нравствено-етически модели, въпреки безкомпромисно, натуралистично моделираната представа за разпада на националното единение в митичен, митологичен, психологически, обществено-политически и дори чисто художествен план, запазва елементи на оптимизъм. Той е свързан с виждането на автора, че след отминалата буря на спонтанната емоция - гневът, след като е даден „кървав на боговете курбан”, може да се преодолее робското начало в човеците въобще и конкретно в народа български и да се постигне нова фаза на единение в световен и в конкретно национален мащаб, която се основава на изконно хуманните категории, на осъзнатото и същевременно, свързана с гражданското, като норма за обществено поведение за всички индивиди. Дори отказът от центъра на национално единение, който е традиционен за българите - отношението към отечеството, поемата „Септември” е логическо следствие не само от обществено-историческите обстоятелства, а и от стремежа на Гео Милев да утвърди на мястото на вече разпадналия се в реалността равновесен център, нова йерархия от ценности, която е подчинена на гражданското начало, на т. нар. гражданско общество, което е не само алтернатива на съществуващите до този момент цивилизационни етапи, но е и форма на ново единение между човеците, вече над нивото на националното.
Антон Страшимиров не е в състояние да заложи в своя роман този позитивизъм, този оптимизъм за развитието не само на цялото човечество, но и на българите, защото събитията от 1923 г. му налагат безкомпромисно не само да бъде „реалист”, а, директно казано - песимист. Затова неговото произведение, озаглавено „Хоро”, не е елементаризирана релация на поемата „Септември”, а нейна своеобразна аналогия, но с обърнат „знак”. Той се базира не само на крайно лаконичните констатации на Страшимиров, че тези, които са повели народа на заколение, са избягали първи, а другите са го клали така, както и „турчин не го е клал”, не само на лапидарността на фразата - „Убиха и брат ми”, а на усещането на гражданина-творец, че народът, обществото, от което се чувства неразделна цялост, не е изживяло своите исторически грешки, не е преминало през своя катарзис, не е стигнало до своето ново единение в национален мащаб и че няма никакви други алтернативи, освен отново и отново да играе своите кървави хора, да прави сватби не за живот, а за смърт, или по-просто речено (по думите на кмета Нако) - да се самоизяжда.
