За ученика /Теми литература 12 клас / Антон Страшимиров
АНТОН СТРАШИМИРОВ - „ХОРО”
ПРОБЛЕМЪТ ЗА ЧОВЕШКОТО НАСИЛИЕ И НЕНАВИСТ
Романът „Хоро” на Антон Страшимиров художествено илюстрира драматичните събития през Септември 1923 г. Но той всъщност не носи типичната романова структура и откроено сюжетно-епично начало, а е по-скоро модерна проза - с експресивен стил, лирично интониран, публицистично въздействащ и фрагментаризиран. Зад тази на пръв поглед фабулна накъсаност на творбата изпъкват теми, проблеми и образи, художествено символизиращи трагизма на българската съдба и същевременно отвеждащи към размисли за универсални, вечно тревожещи човека проблеми.
Един от тях е за насилието и ненавистта. Той протича като ток през цялото повествование и се проектира на фона на белите септемврийски нощи - лайтмотивно присъстващи в романа и засилващи трагичното му звучене. Проблемът за ненавистта има два аспекта: ненавистта на властниците към народа и ненавистта на народа към властта. Властимащите са представени от полицейския началник Сотир Иванов, полковник Гнойнишки, кмета Нако, кметицата, помощник-кмета Дечко, полицейския пристав Миндилев, поручика-убиец Рибаров. Образите на тези персонажи са деформирани, носят нещо гротесково-уродливо, отблъскващо-тиранично. И физически, и духовно те символизират жестокия, нравствено деградирал, ограничен и опасен човек, способен на насилие. Сотир Иванов почти навсякъде в романа присъства не с името си, а като „Кривоокия”, чието криво око в напрегнати ситуации се „избелва”; във физическия му портрет са подчертани грубите му ръце („дебелата му длан”, „тежката длан”, „коравата му китка”). Целият му образ излъчва духовна нечистоплътност, уродливост, даже патологичност. Това проличава и в любовта му към Мичето, към която се отнася подло и насилнически. „Той я обичаше, когато тя плаче, когато трепери, когато пищи...” - казва авторът, за да открои неговата морална деформираност. В цялото му поведение доминира желанието за насилие и изявеното чувство на ненавист. Всички знаят, че той се е заканвал „деца в майка да разплаче”.
Не по-малко деформиран и отблъскващ е и образът на полковник Гнойнишки. Самото му име, неслучайно избрано от писателя, внушава отвращение и гнусота. Желанието му за насилие и ненавистта му към хората са част от вътрешната му характеристика. Той нарежда да се срине сенникът на съседите, защото приличал на скривалище. На въпроса: „Но как ще се препитават хората?”, той отговаря: „Да пукат - хората!” Той именно призовава „родоотстъпниците” да бъдат довършени до крак - „смело и непоколебимо”. Полковникът е не само жесток, но и хитър и изобретателен в издевателството си над хората. Той е този, който нарежда жените да играят хоро около окървавените трупове. Страстта му е да унизи, да оскърби, да се надсмее над човека.
Ненавист към хората изпитват и кметът, и помощник-кметът Дечко. Когато прочитат списъка на тези, които трябва да бъдат убити, помощник-кметът заявява: „Аз не трепвам от това, че ще трябва да загинат 300-400 или най-малко 1000 човеци. Ако е нужно даже и собственоръчно бих ги екзекутирал, господа. Но не трябва да се заслепяваме, а-а!”
Пренебрежение, ненавист към хората, незачитане на човешкия живот проявява и поручик Рибаров, чийто външен вид също внушава отвращение. Той е „нисък, съвсем обръснат, с големи татарски скули”. Командва изстрелите към невинния дядо Рад, стария черковен певец, ветеран от Панагюрското въстание.
Насилието и ненавистта постепенно градират в романа „Хоро” и особено силно се открояват Във финалните страници на творбата, когато разстрелват вързаните. жените пищят и си скубят косите, плюят и играят кървавото хоро около труповете.
Но ненавистта в романа е и в обратна посока - към властниците. Мичето ненавижда „кривоокия”си съпруг, изнасилил я и издевателствал над нея. Иско и другарите му - ненавиждат враговете си. Обущарите Капанови - баща и син - не скриват ненавистта си и я показват чрез острия си език, за което заплащат с живота си. Синтезиран израз на цялото народно недоволство е отчаяният танц на Капанката - символ на ненавистта към жестоката власт. Народната ненавист е подчертана с определението „турци”, изразено неколкократно към полицаите. Мичето ги нарича „вампири”. Капанката се държи достойно и се обръща към палача с „куче”.
Успоредно с ненавистта и насилието и като резултат от тях, в романа е застъпен мотивът за смъртта. Сашко Карабельов е убит, умира старата Карабельовица - от мъка по внука си. Убит е приставът Миндиля - кощунствено, откраднал бижутата на умиращата. Убити са още 18 души, между които невинната Марга, дядо Рад и др. Смъртта шества в това време, когато „брат брата коли”, когато „човек за човека е вълк” по думите на кмета Нако.
Смъртта е описана натуралистично, особено в сцените преди и по време на екзекуцията на хората. На двора те са вързани по овощните дръвчета „по двама на дънер, един за друг, приведени, пъшкат като Сизифа”. Над жените е упражнено до крайност психологическо насилие - довеждат ги, за да гледат как ще убиват мъжете им. Хора в куртки въртят бичове, чува се женски писък, лъщят ножовете на кордон войници. Убиват Събчо, обущарския син, който очаква да му се роди дете, убиват и баща му. Убиват и адвоката Кандилов, като предварително издевателстват над него, а после го набучват на ножове „като чучело”. Сменя се тоналността на белите септемврийски нощи: „Бялата нощ почервеня” - казва писателят, а по-късно добавя: „Бялата нощ жълтееше: страшно жълти, с раззинати уста, се издаваха простреляните черепи из грамадата трупове. И кървите миришеха.” жените пищят, скубят си косите и играят апокалиптично хоро на отчаянието. „Българското хоро - пише Светлозар Игов - един изконен фолклорен ритуал, е изведено до символ на някаква мрачна вакханалия, садистичен вихър, който изразява тъмната същност на едно самоизяждащо се национално битие.”
Внушенията на романа „Хоро” са свързани не само с трагичния вопъл на писателя против ненавистта и насилието, жестокостта и омразата, нравствената разруха и оскотяването, но и с хуманистичната му болка за невинните жертви и хората, дръзнали да защитят човешкото си достойнство.
