За ученика /Теми литература 12 клас / Антон Страшимиров
АНТОН СТРАШИМИРОВ - „ХОРО”
ХУДОЖЕСТВЕНА ЕКСПРЕСИЯ НА ПСИХОКОМПЛЕКСА ЗА ВИНА
Повествователното експресивно действие на Страшимировия роман „Хоро” разкриба дълбоката психодепресия, обхванала националното съзнание след Септемврийското въстание през 1923 г. Чрез принципа на асоциативно-образната фрагментарност авторът художествено изследва първопричината за вътрешния „взрив”, „разкъсал” душевното равновесие на българина. „Оголва” се в чисто условен, художествен план „раненото” подсъзнание на човешкия индивид, но и на колективния народопсихологичен български АЗ. Картината на психодепресивния ужас, разкъсал покоя и тишината, извайва напрегнатият, задъхан ритъм на повествователното действие. Сред отломъците на „раненото” народностно съзнание, сред тъмния „апокалиптичен” мрак на душата се открояват ниските инстинкти на разрушението и агресията, водещи към ново, трагично самопознание на човека. Страшимиров изтръгва най-тъмните, мрачни акорди от погазената душа и оскверненото съзнание, за да ги материализира в експресивната психодинамика на пространствения и времеви хаос, който доминира в условния художествен свят на романа „Хоро”.
Потресеното творческо съзнание на автора открива особения художествен ракурс - странната гледна точка на погазения, насилен и омърсен човек към погрома и посичането на духа през Септември '23 година. Художественото действие тръгва от условно „ниското” - погромното - като художествено ниво на изображение. Сякаш останалите живи, притиснали плътно тела към земята, търсят спасение от мрачните земни недра, от света на мъртвите - на скъпите покойници. Традиционният български празник- сватбата- ритуален знак-послание към бъдещето, порив и желание за живот - е посечен и разкъсан.
Празничният ритуал на сватбата свързва миналото с красиво обещание за бъдещето. Но празничността на ритуалното послание се изпълва със зловещото присъствие на смъртта. Иконите в сакралното пространство на божия храм леденеят, гледат „тихо и мъртво”. Пустотата трайно се настанява в човешката душа. Няма минало и няма бъдеще. Има само страшно, братоубийствено, апокалиптично „днес”, в което пулсира диханието на бунта и ужасът от погрома през Септември '23 година.
Оголеното, разрушено човешко съзнание и „бялата” светлина на обезродената душа очертават художествено пространство на експресивно разкъсани връзки между поколенията. Страшимировите герои от романа „Хоро” са трагично „привързани” към кървавото всебългарско „хоро” в предателската „бяла” септемврийска нощ.
Хаосът, трагично преобърнатите стойности в реалния човешки свят са доказани и Въведени като пространствена и емоционалнопсихологична художествена среда чрез търсената съзнателно подмяна на традиционния черен символен цвят със зловещата „бяла” светлина. За Страшимиров тя е пароксичен експресивен израз на нажежените до бяло страсти и на неадекватното, сякаш мъртво, т.е. „бяло”, лишено от разум, човешко съзнание. В особено психосъстояние, близко до лудостта, се намира човекът в художественото пространство на романа „Хоро”. Пространствената среда е подчинена на това експресивно усещане.
Нощта става „бяла” - предателска и зловеща. Човешкото съзнание, подложено на нечовешки страсти и психологическо натоварване, губи своята идентичност. Появяват се „белите” полета на патологично накъсаната родова памет. И в тези тъмни отрязъци на отприщени от механизма на подсъзнанието, отрицателни енергии на демоничното зло, се изявява тъмната страст, заложена у човека, към насилие, смърт и убийство.
В тъмните фрагменти на накъсаното, оголено подсъзнание се появява експресивната Страшимирова „бяла” светлина на първозданната духовна рана, ослепила болезнено - до патологичен срив - съзнанието на човека. Именно тя - „бялата” светлина на болката и разрушението - е скътала грижливо в тъмните подмоли на подсъзнанието „светла” рана, от която ще се роди тревогата в съзнанието и паметта на следващите поколения. От този „светъл” избор на болка и страдание идват и Страшимировите творчески послания, художествено закодирани в повествователната експресия на романа „Хоро”.
Спектралното „разлагане”, разкъсване на човешката душевна цялост и личностното психологично равновесие Страшимиров изразява чрез цветовата експресия. Светлината, експресивно концентрирана в символния знак на живота - слънцето, помръква в погазената душа на Мичето. Условно художествено тя се „разлага” на отделни цветови „отломки” - мораво, оранжево, кървавочервено: „... слънцето ще стане мораво, дворищата ще се вапцат оранжево и ще потънат в кървавочервено къщята”.
Заражда се психокомплексът в душата на героинята, породен от животинското насилствено похищение на личностния й АЗ. Появяват се първите експресивни знаци на неговото художествено материализиране. Душата й „припламва” в цветовите отблясъци на насилието. Сотир Иванов - кривоокият (зетят, бъдещият й съпруг) е облечен на траурното сватбено тържество в мораво. Той е насилникът. Въплъщава кошмара на насилието, блеснал и „ранил” съзнанието й. Сотир Иванов - кривоокият е облечен в мораво и душата й е „заляна” с моравия цвят на насилието. В обремененото - подсъзнание „изгрява” мораво слънце - без бъдеще, без минало.
То е съпътствано от ужасяващия призрак на трагичния кошмар, замъгляващ съзнанието й. Душата на героинята „полита” стремглаво към лепкавия мрак на хаоса, разрушил личностната й мяра за пространство и време: „ То прозорците в черквата бяха морави, златисти и кървавочервени... И гледаше от амвона баща й, мъртвешки блед... Защото той умря ... Той нали умря - още преди две години...”
Пространствено-времевите връзки се накъсват в същата последователност, както е нарушена цялостната връзка на героинята с разумното, логично възприятие на действителността. Душата й е обърната към света на мъртвите, към оголените пространства на духовна пустота и лудост.
Любовта е онзи страшен експресивен възел от комплекси, който разделя и противопоставя героите на Страшимиров на жертви и насилници. Старата Карабелица проклина животинския нагон, оголения примитивен инстинкт за хищно изтребление на любими, близки, родни и обични хора, „разцъфнал” в душите на „тъмните” сватбари, изпълнили дома й.
Проклятието не подминава и душата на Мичето, погазена и „оголена” от порочната страст на любовта-насилие, на любовта й, „зачеваща” патологичния образ на кошмарния психокомплекс. Именно той разтърсва в зловещи конвулсии раненото, „прокълнато” съзнание на героите.
И страшният кръволок Сотир Иванов, и неговата жертва Мичето Карабельова неистово трагично, страстно и силно търсят любовта. Но заиграват, патологично свързани един с друг, страшното, кърваво „хоро” на насилието, убийствата и ненужно пролятата кръв. Пътищата, по които „тръгват” душите им към светлия мираж на никога несподеления емоционален уют, са различни.
Душата на Сотир „среща” мътните студени води на Струма и миг преди смъртта да облее с бяла студена светлина съзнанието му - от тъмните подмоли на подсъзнанието се освобождава разрушителният образ на психокомплекса. Той хищно разкъсва границата между душевен хаос и подреден човешки психокосмос. кошмарният депресивен образ на „разкървавената майчина гърда” вътрешно потриса душата му. „Пие” живата сила на мисъл и съзнание. Този визуализиран знак на психонасилието над човешко му съзнание го отвежда отвъд разума и осъзнатите реалии на действителността. Ражда механичната реакция на обременения с насилие подсъзнателен инстинкт. И Сотир Иванов, търсейки уюта на майчината ласка и любов, съсича, погазва, насилва душата на Мичето, на патологично обичаната от него жена.
В психопространството на „насиленото” въображение на героя тя въплъщава двата контрастни образа: на майката и любимата, патологично обременили съзнанието му и нечовешки деформирали представата му за любов, нежност и ласка. Някога отхвърлен, отчужден от „майчината гърда”, топ запазва кървавата диря в съзнанието си. В паметта на подсъзнанието Сотир Иванов продължава да усеща тръпчивия вкус на самота и ненужност. Натрапчивото внушение приема образа на „кървава пяна”- депресивен символен знак на озлобление и ужас. Студено стиснатите устни на героя носят спомена от сетивния досег на преживения в детството психострес. И Сотир Иванов търси възмездие, хищно „захапал”душите на другите. „Сипва”с озлобление „нажежена” до бяло ненавист в униженото, погазено човешко съзнание. Героят търси любов чрез насилие, но намира омраза и презрение. Хищно ограбва себе си и завинаги лишава от бъдеще съдбата си.
Празно и пусто е в душата на Сотир Иванов, както празна и пуста е брачната стая. И в оголеното му подсъзнание, сред мъртвилото-на душата „изгрява”бялата студена светлина на зловещата септемврийска нощ. Изправен пред бялата самота на душата си, героят изплаква, изрича психодрамата на дълбоко раненото си съзнание: „Мамо, ма-а!”
Сотир Иванов потъва в безкрая на душевния си хаос. Ледена самота обгръща раненото му съзнание: „Снажният човек се сви - сниши се като сираче. И прегърна кревата на Мичето. А след малко зарида. Да, плачеше задавен, с прехрипнал глас, като отчаяно дете...”
Сотир Иванов плаче. Освобождава се душата му от тъмните демони на разрушението. Но те обсебват душата на жертвата и кошмарни видения прорязват с тъмни, зловещи сенки светлината на разума в съзнанието на Мичето. Безизходица и безнадеждност сплитат в душата й тежки „оловни” възли. Преплитат се образите на брата и на насилника. В патологично разширеното, изскочило от орбитата си, „криво око” на кръволока Сотир Иванов се „срещат” „насилените” души на умъртвения брат и на омърсената, погазена сестра. Трагична „среща”, родила комплекса за родова вина в обремененото съзнание на героинята. като прокажена е душата на Мичето - отхвърлена, отчуждена от корените на рода след проклятието на Карабелица. Духът и съзнанието на Страшимировата героиня - Мичето Карабельова - са наказани от наследствения закон на традицията с биологическо прекъсване на родовата верига. Героинята е обречена на безплодие, наказана е с трагично насилената любов на родовата памет. Тя се страхува от укора на живите и проси опрощение за душата си от мъртвите. Две кошмарни видения „рамкират” патологичния хаос на раненото й съзнание: укорът на Капанката и проклятието на Карабелица.
Тъмните, погазени, „сенчести” страни на душата изграждат деформирания образ на живия свидетел на погрома и греха й, полепнал като чужда „разлята” кръв по оголените до болка сетива на героинята: „Мичето... изкрещя. - Махнете я, махнете я от очите ми-и! Капанката обаче не се махаше от очите й... пляскаше бедра и ревеше: - ... Кучка!... мръсница поразна!... поганка чумясала!”
Неназован, неизразим сетивен ужас от позора, срама и похитената душевна чистота залива с мръсна пяна раздвоеното, отчуждено съзнание на Мичето. Страшимировата героиня търси спасение в любовта, в нейната трагична безнадеждна цялост, изповядвайки в транс пред мъртвата Карабелица любовта си към Иско. Странно звучи монологичната изповед на халюциативно раздвоеното, агонизиращо човешко съзнание: „ Тя го обича като слънцето, като луната, като целия свят.”
Появата на третоличната форма на изказ „Тя” във вътрешния монолог на героинята доказва симптомите на започнало психологично раздвоение на съзнанието. АЗ-ът търси спасение от мъртвите, които са проклели душата. А човекът, присъстващ с „оголена”, умъртвена душа в трагичните реалности на живота, се страхува и бяга от неизреченото ново проклятие на живите над „заченатия” грях в раздвоеното от погнуса и ужас съзнание. Изход няма. И погнусата от насилената и омърсена душа експресивно овеществява психокомплекса на Мичето в кошмарна, апокалиптична тъмнина, бликаща дълбоко от „първоизворите” на помътеното й съзнание. Болката от преживяното отвежда халюциативно духа „отвъд слънцето”: „Позорът и мръсотата са над самата вселена. О, те затъмняват месечината и минават зад слънцето.”
Границата между съзнание и подсъзнание е разрушена. Преди тъмнината да изпепели последните проблясъци на жив разум, избликва бялата студена „чистота” на психокомплекса от погазването и омърсяването на душата. Духовният покой е мъртъв и равновесието завинаги нарушено: ,,...А-а!Но аз съм вече на чисто със света! Съвсем на чисто, съвсем! ...Аз мога вече... да тръгна сега съвсем гола! Срещу всички! Сред бял ден и срещу всички... гола!”
Срещу света, насилието и болката се изправя голотата на умъртвената душа.
Контрастите за разрушената цялост на човешкото съзнание вече не съществуват. Аморфно всичко се слива и изравнява. Голота, пустота и духовен мрак отделят Мичето от света и бялата септемврийска нощ.
Призрачно и страшно, почти нереално като в света на мъртвите - голи човешки души, е художественото пространство в дома и двора на Карабельови. Сенки от отвъдното, сенки от предишното пълнокръвие на човешкия живот сноват и чезнат в зловещия мрак на озлобената, оголена като животинска паст, предателска септемврийска нощ. Хора няма. Душите им са умъртвени. Остава грозният предателски шепот в бялата нощ и нереалното, марионетъчно участие на човека в съвсем излишен фарсов съдебен процес. Той е събрал гаврата, цинизма и покварата на цялата, настръхнала от ужас, национална душевност в абсурдния протест на предметния свят срещу узаконената престъпност на власт и държава.
Експресивно окрупнени фрагменти изразяват психологичната депресия и националния стрес на насилената българска душевност: „Очите са свити, гласовете одрезгавели, ...около масата трепереха само пребелели устни.” Белее зловещо, навявайки асоциации за смърт, предателската септемврийска нощ. Пребелява „кривото око” т Сотир Иванов. Пребеляват човешките устни. Външна обективно материална среда и вътрешен национален психокосмос са изравнени от експресивната „бяла” символика, синтезирала вариативно и многопосочно насилието над българска душевност и българско родно пространство. Творец и човешка душа, земя и небе - настръхват. Онемяват от ужас и депресивен, психологичен срив. Остават предметите. Те единствени протестират срещу нечовешкото насилие гавра на Закона за защита на държавата над човешките съвести: „Възцари се тишина ... Заходи перото... И не хваща мастило... перото ...И настръхна тишината ... перото падна от нечия ръка. Не го пое вече никой... перото потръгна пак... перото пак падна от нечии ръце.”
Хората са насилени да поемат чрез подписа си отговорност за кървавите престъпления на трагично чуждите за народа институции на власт и държава. Категорията народ е призрачно нереална фикция за анонимните, неназовани представители на закон и власт.
За човека с „Вълчи сиви очи”, яростно защитаващ отечество, власт и държава, отделният индивид от народа съществува като пореден смъртен номер от съдебния протокол и като формален подпис, освобождаващ властника от отговорност за зловещите престъпления. Антинародната „законова” политика сякаш се прикрива под дълбоко „прихлупената сива широкопола шапка” на личностно неидентифицирания художествен субект с „вълчи сиви очи”от романа на Страшимиров.
Насилието се ражда в човешката душа от отнетата възможност за съпротива. То е все още лишено от вътрешния потенциал на агресия и нечовешка злоба. Наподобява бледия пламък на запалената от човека с „вълчи сиви очи” клечка кибрит, в чието светло „око” ясно е очертана драмата на помощник-кмета Дечко. Той не приема насилствената смърт на невинни хора, отказва да подпише съдебния протокол, но времето и обстоятелствата са го лишили от съпротива, от последователна защита на личностна позиция.
Страшимиров „изрязва”, експресивно отделя чрез светлината акта на психонасилието, което ще роди като депресивен психорефлекс ново насилие. Неговият вътрешен експресивен обем се сгъстява. Разрушителната концентрация на психоенергия достига своя предел. Човешкото съзнание е разтърсено от психологичен „взрив”. Личностните граници на човешкия индивид са разкъсани. Картината на света, отразена в „разтворената рана”на подсъзнанието, е разколебана. Светът „се олюлява”, „губи”равновесие, целостта му се руши. Реалността се сгромолясва. Действителността изчезва. Човекът загубва своя духовен, нравствен и психологичен център. Той е част от хаоса, от „луната и нереалността” заменили „слънцето и действителността”.
Символната рамка на нощта е разкъсана и от разрушената хармония на природния кръговрат се ражда призрачният хипнотичен образ на смъртта.
Тя е символно имплицирана в експресивната знаковост на белия цвят. Смъртта наднича отвсякъде. Напомня за себе си и чрез ужасяващия бял цвят на женските долни фусти, които белеят като „видения в гробища” в двора на Карабельови.
Започват убийствата. Жените пищят. Бичовете плющят и отекват паралелни изстрели в бялата, настръхнала от ужас и почервеняла от кръв, септемврийска нощ. Потресен от пароксизма на болката, разтърсила дълбоко националната ни душевност, Страшимиров изразява с художествения език на експресията психокризиса на отроденото, трагично отчуждено от своята същност, национално съзнание: „Измислица е, всичко е измислица. И нямат легенди Вековете: всяко поколение е съчинявало само за себе си и нищо не се е предавало от минало за бъдеще. Даже надали е имало минало. И не ще има бъдеще. И нищо не е имало и нищо не ще има: мърсете, колкото искате - дедите не ще чуят и внуците не ще се червят.”
Зачеркнал минало и бъдеще, оставил - както в по-газеното съзнание на Мичето - кървавото, омърсяващо, братоубийствено „днес”, Страшимиров вещае духовна прокоба и национален апокалипсис. Те се сливат с пароксизма на трагичния вопъл, разкъсал с „бялата” студена светлина на националното безумие „тъмната”болка на анормално, нечовешко страдание и ужас: „Иху-у мари, земьо черна!... Иху-у! Иха-а! Препукал се, мари... иху-у! Препукай се, курво земьо, та ни погълни мари... ихуу, иха-ха... хи-и-и...”
Разпукват се, разтварят се тъмните бездни на погазеното, омърсено национално съзнание. И от глъбините на патологично деформираното ранено подсъзнание изригват демоните на кръвта, насилието и смъртта. Те експресивно овеществяват оголените, настръхнали животински страсти на Каин и Авел. Братоубийството разрушава родовите връзки, но навързва сенките на убитите редом с обременените съвести на живите в страшното, кърваво Страшимирово „хоро”. Образът на братоубийственото всебългарско „хоро” от едноименния роман на Антон Страшимиров е най-високият, експресивен израз на депресивна разрушителна трагичност в душата на българина: „Хоро/ Пайдушката! Веднага! ... Настръхна и самото небе...” Нищо не остава непогазено и неомърсено.
