За ученика /Теми литература 12 клас / Антон Страшимиров
АНТОН СТРАШИМИРОВ - „ХОРО”
БЯЛАТА СЕПТЕМВРИЙСКА НОЩ -ЕКСПРЕСИВЕН ОБРАЗ НА ЧОВЕШКАТА ДЕПРЕСИЯ
Динамика, емоционална наситеност и фрагментарност на образния свят характеризират романа „Хоро” на Антон Страшимиров. Тези характерни белези на повествованието отделят по особен начин творбата от общото художествено пространство на експресията и апокалиптичните внушения в българската литература от този период. Мрачна и дълбоко потискаща е атмосферата, обгръщаща хора, човешки съдби и исторически събития, в Страшимировата книга за „белите” септемврийски нощи в „Каиновата” есен за разделение на българските души.
всичко е мрачно, зловещо и потискащо. Екстериорът е само загатнат, схематично обозначен, проблясващ сякаш от нищото. в центъра на повествователното пространство е Карабельовият дом, пренаселен с хора и събития, протичащи едновременно и хаотично. Това е един сгъстен до краен предел микросвят, отделен и съзнателно отчужден от всичко извън него. Пълна концентрация и експресивно нарастващ ритъм, като вътрешен динамичен пулс, на повествователното действие, което „врязва” света отвън в „раненото” от социален взрив човешко съзнание. То има свои художествени параметри и експресивно поле за изява в романа „Хоро”. Съзнателните мисловни процеси на човешката психика са поставени в екстремална ситуация. Обект са на „външен” натиск, на събитията „отвън”, на реалното време на човека и историята, но са „атакувани” и „отвътре” от депресивно „ранените” потоци на подсъзнанието.
„Погълнатият” социален взрив потъва дълбоко в човешката душа. Там - сякаш в „мъртва утроба” - се ражда кървавото слънце на гнева, на неконтролируемата ярост, но и на депресията. Светът - „вътре” в човека - е в криза. Той е „разглобен”, фрагментаризиран. Отнето е желанието за противодействие на „външния” експресивен натиск. всичко, идващо отвън, е зловещо и враждебно насочено към човека и неговия „вътрешен” духовен свят, загубил своята цялостност. Усещането за психологичен хаос, за разрушена личностна „святая святих” на човешката душа се засилва. Между „света отвън” и „света вътре” вече е издигната психологична преграда, която разделя, но и уеднаквява двата враждуващи свята. Двете художествени пространства се отричат взаимно, враждебността става непреодолима. И между тях „застава” бялата Страшимирова нощ. Тя е своеобразен психологичен екран, на който светът „отвън” и светът „вътре” в човека проектират чрез фрагменти дълбоката криза, обхванала общественото и личностно съзнание. Но нейният образ е депресивен, разпокъсан. Разрушена е връзката между човек и време. Сякаш агонизира цялата вселена. И в мощните импулси на апокалиптичната й изповед, дошли от космическата бездна на раненото и разпокъсано от болка човешко съзнание, ясно се открояват фрагменти, отломъци от разрушения български духовен свят в бялата септемврийска нощ на Страшимировото „Хоро”:
„Глъхне тревожно бялата нощ - и тъжна, и страшна.”
„ Тишината се залюшна. Залюшна се и самата бяла нощ. И се начупи: над града полетяха - и се трошеха хиляди буци пръст.”
„Тресе се бялата нощ от тръби и барабани.”
„Бялата нощ се нажежи.”
„Бялата нощ почервеня.”
„Бялата нощ жълтееше: страшно жълти, с раззинати уста, се издаваха простреляните черепи из грамадата трупове.”
„И се разрасна грамадата от трупове - възцари се в бялата нощ.”
От безмълвието на душата, изпълнена с бялата светлина на депресията, се изтръгва тревогата - неизвикана, неизречена, но страшна с потиснатото мълчание за мъртвите гласове на убитите. Тишината се изпълва с динамика, с тревога. Безмълвието расте. Гласовете на убитите, като 6 апокалиптична картина от Ада, изпълват с неизречени изповеди зловещото безмълвие на бялата септемврийска нощ. Те взривяват „отвътре” прокобното мълчание на нощта и гласовете на мъртвите, дошли от отвъдното, „зашумяват” като зловещи сенки в полупризрачната тишина.
Страшимировият експресивен образ на бялата септемврийска нощ в романа „Хоро” е пространствено обвързан със света „отвън” и света „вътре” в човека. връзката е деформирана и отделни структурни фрагменти след разпада асоциативно градят експресивни внушения. времето и пространството са изоморфни. Многобройните събитийни линии протичат в свое, сякаш фрагментаризирано и откъснато от цялото, художествено време. Задълбочават усещането за хаотичност, обърканост и неадекватност на дълбоко депресираното човешко съзнание. Реалност и нереалност осъществяват единствения синхрон в повествованието на романа. Те градят два смислови и контекстуални пласта. Техният странен, контрастен синтез асоциациативно внушава усещането за сетивен досег до халюциативното пространство на съня, изпълнено с кошмари. Зловеща реалност, дошла от света на подсъзнателното и превърнала действителността 6 ужасен сън-кошмар, а хората - в сенки, извайва образа на заплахата, която витае навсякъде. Обгръща света, изпълва душата, раздвоява съзнанието. Несигурност, полупризрачност и неизвикан, неизречен страх витаят навсякъде. Импресия от странно плуващи полусенки-видения за миг проблясват и изчезват в зловещата лунна светлина на бялата септемврийска нощ. всичко е нереално. Разколебана е вярата в стойностите на съществуващото. Светът се превръща във фикция, а човекът - в негова алюзия.
Страшимиров ни изправя пред най-страшната, психоаналитично детайлизирана картина на разрушеното от дълбок социален срив национално съзнание. То е отчуждено от родовата си идентичност.
Митологичният и езически символ на живота - слънцето - не присъства със своята витална художествена функция в романа на Страшимиров. Светлината като символен интериор е наситена с цветовите нюанси на психодепресията, обагрила света с мрачните тонове на разпада и разложението. Умира човекът, умира и обществото, а душите им се сливат в общото пространство на агония. Художествената среда се изпълва с жълтия символен цвят на смъртта, когато леденеят трупове, бялата нощ „жълтее” и от тези „страшно жълти, с раззинати уста, - черепи из грамадата трупове”сякаш идва проклятието. Анатемата на родното се издига като жертвен дим от езически обред нагоре към небесния свод на погазения, омърсен храм на българската дута. Експресията расте и апокалиптичният образ на „грамадата трупове”изпълва художественото пространство. всичко е призрачно, нереално и депресивно. Каин и Авел застават сред зловещия декор и жълтата светлина на Страшимировата бяла септемврийска нощ, за да убият любовта помежду си и вярата в общия родов храм на духа. И нощта „пожълтява”, а „грамадата от трупове” овъглява душата и храмът на родното е завинаги поруган от братоубийството:
„Бялата нощ се нажежи.”
„Бялата нощ почервеня.”
„Бялата нощ жълтееше.”
