За ученика /Теми литература 12 клас / Септемврийска литература

 

СЕПТЕМВРИЙСКА ЛИТЕРАТУРА - РОМАНТИЗЪМ И СИМВОЛИЗЪМ

Всяко време има своите особености, свой бит, свои нрави, свое виждане за света, свое изкуство. Изкуството пресъздава особеностите на времето - взаимоотношенията между хората, търсенията им, поставяните проблеми, извечните философски въпроси за мястото на човека в света. Пресъздава ги в свой стил, използвайки типичните за времето и обществото методи, в типични творби - по жанр, по художествени черти. Трудностите в тълкуването на литературни произведения идват от различните подходи В различните епохи. Сатирата на „Дон Кихот” и критиката на фалшивото рицарство днес са неразбираеми или поне са само исторически факт. Изключително актуалната „Казаларска царица” днес е само част от Вазовата библиография. Определени събития и личности от фейлетоните на Алеко се нуждаят от обяснение под черта, тъй като са далеч от днешните реалности. Това, което прави литературните произведения класически, е вечната актуалност на философията, проблематиката, разкриването на човешките качества или пороци, възпяването и търсенето на вечните идеали, художествено отразения сблъсък между доброто и злото, красивото и грозното, трагичното и комичното.
От тази гледна точка понятието „септемврийска поезия” е само нарицателно за определен тип литература, създадена у нас в периода 1923-1925 година, стремящ се да отрази ужаса от братоубийството, да протестира срещу антихуманните методи на управление, да потърси истината за правата на народа и задълженията на гражданите. В началния си период това понятие се е отнасяло до група творци около списанието на Георги Бакалов „Нов път”, а по-късно - след 1944 г. - официалната литературна историография включва в него всички автори и произведения, отразяващи септемврийските събития от 1923 г. Те трудно могат да се разберат и усетят без познаване на историческата обстановка по това време, която е една от най-трудните за Европа и България. Революции разтърсват света, рухват империи. В България правителството на законно избрания министър-председател Александър Стамболийски е свалено чрез военен преврат, премиерът е зверски измъчван и убит, селски бунтове в защита на властта са потушавани със сила. Останала настрана, комунистическата партия организира няколкодневен бунт в западните и централните райони на страната. Победени и подведени от идеализирането на въстанието, народните маси се вдигат срещу вечната тъма, в която са потопени, срещу вековното разделение, срещу несправедливостта и политиканството. Този опит за разрушаване на една власт - незаконна, непочтена, дори антинародна, е смазан от редовната войска, насочила щикове не да брани род и родина, а властимащи от граждани. Умело използвайки този идеализъм, почти фолклорно-приказен, комунистическите функционери си приписват ред заслуги, забравяйки, че основна черта на бунта е стихийността, а тя не се организира.
По-късните „прилепвания” на ред произведения към понятието „септемврийска литература” са част от определена идеологическа пропагандна система. Затова, когато говорим за „септемврийска литература”, обсъждаме произведенията на една група автори - исторически, художествено, философски обособили се - Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев, Николай Хрелков, Крум Кюлявков и някои други, а като самостоятелни, индивидуалисти по дух и виждане, но отразили периода и събитието в близък до първите стил и метод, можем да посочим Гео Милев и Антон Страшимиров.
Сблъсъкът между желанията, идеалите, въжделенията на народа и грубата сила, арогантността, озлоблението е прекрасна възможност за творците да изразят отношението си, да възпеят свободата, да застанат на страната на онеправданите и унизените. Самият исторически факт изисква много романтика и символика, за да бъде отразен, въпреки теоретичните заклинания на творците: „Неговата метафизичност и мъглявост ни е чужда... Очите ни търсят конкретното...”, както е заявил Никола Фурнаджиев. Но самият той бързо изоставя този „ултрамодерен” принцип на реализма, когато се изправя пред гигантското историческо платно на вечния сблъсък между господари и роби. В „Сватба” и „Конници” символите са толкова много, а символистичното звучене на произведенията така явно, че ние лесно разбираме защо поетът е изоставил довчерашните си теоретични твърдения. Така се появява една нова литература, сплав между модерното европейско разбиране за философия и психология, от една страна, и реалистичното отразяване на историята, от друга. Ярък представител на символизма в този период е Асен Разцветников - нежен лирик, искрен човек, хуманист и антимилитарист. Като всяка блестяща личност, и той се хвърля в различни посоки, търси идеалното, бързо се отчайва и губи илюзиите си. Затова и след 1927 г. поетът се оттегля в един нов свят - на приказките, на творчеството за деца, на превода. Но в стихосбирката си „Жертвени клади” от 1924 г., под въздействие на току-що отминалите събития, той оплаква жертвите, отхвърля братоубийството, протестира срещу жестокостта на гражданската бойна. С богат поетичен речник, с изящни художествени форми, Разцветников романтично възпява борците за идеалите на човечеството - добро и красиво, хляб и свобода. Много от творбите в стихосбирката са балади, носещи определено скръбен дух, съчувствие и съпреживяване на трагедията. „Удавници” е посветена на издавените по най-зверски и жесток начин бунтовници в Лом. Това е нежна балада от три части, в различна стъпка, с различен дух. В първата част поетът пресъздава мрачната подводна картина, където в скръб и копнеж измъчените удавници очакват своя час на отмъщението и победата. Втората част е най-силна - тъгата на майките, жалните песни на природата, романтичните образи на русалките, помагащи на мъртвите революционери - своеобразна алюзия с Ботевите самодиви. Третата част е откровено пропагандна, без да е лишена от поетически достойнства. Най-силно стихотворение от „Жертвени клади” е проклятието - балада „Каин”. В него няма герои-личности - те са обобщени като образи: двама „морни” войници, старец, момък, девойка.
Разделеният народ е обобщеният герой, разделителят отсъства. Войниците са „морни и мрачни”, „пияни от вино и гръм”. Великолепно подбраните епитети звучат и точно, и иронично-протестно, защото селякът е морен от работа, от Вечния труд за бъдещето, а войниците са уморени от убийства и смърт, затова са и мрачни, опити от „вино и гръм”. Техните жертви са само щрихирани, дори в гибелта си не изпъкват с нищо - нито реалистично, нито романтично.
С един особен романтичен натурализъм Разцветников пресъздава грозната картина на убийството:

Беше жестокост и тъпа, и страшна.
Бяха смразени от ужас лица...
И по ножовете с ужас възпламна
Кръв от набучени живи сърца.

Въздействащо, натуралистично, концентрирано и художествено поетът рисува поразяваща душата картина. Повторенията, богатата метафоричност, умело подбраните епитети обогатяват баладата и я превръщат в романтично и реалистично отражение на братоубийствената гражданска война. Особена сила носи образът на Каин - ненавистния на всички християни братоубиец и нарушител на божиите закони. Той радостно се впуска към войниците - най-после е намерил свои близки по дух и престъпление хора. Но войниците бягат, преследвани от духа на Каин и от осъзнаването на извършеното, бягат от себе си, бягат от реалността.
Картина на смъртта и унищожението създава и Никола Фурнаджиев в стихосбирката „Пролетен вятър” (1924 г.), писана също така под прякото въздействие на отминалите събития. В „Конници” той рисува апокалиптичната картина на смъртта и разрушението - пламналото кърваво небе, почерпената от скръб и горест земя, носещите се като черни ангели конници на братоубийството - към тях е отправен страшният вик: „Конници, конници-братя над бездна надвесени...”, показващ далновидността на поета, предусетил страшната перспектива за народа си. Ритмичното повторение „конници” пресъздава и историческата картина, и символистично-алегоричната представа за второто пришествие, водено от четирите конника от Библията. Подчертаното в края на стиха „кървави конници” обаче изважда понятието от символиката и го довежда до конкретността - войната, смъртта, неправдата. Лексиката е жива, ярка дори в най-мрачните си тонове. Поразяващо е въздействието на едноцветността - тъмните тонове, траурното настроение.
Николай Хрелков създава запомнящата се „Балада за три сестри” с интересен рефрен, близко до народната песен звучене, традиционното като светоусещане отразяване на въстанието в душите на народа. За разлика от приказката, в която поне едната сестра намира щастие в сватбата с принца, тук и трите са жертва на войната, на нехуманността, на съдбата. В тихите им скръбни слова няма бунтовност, няма призивност, а само примирение пред съдбовната предопределеност:

- Твоя мил и моя мил
ги един и същ зарил!

Казва едната сестра „с глас от скръб обгарян”. Хрелков търси нова гледна точка към трагедията на братоубийството - въздействието върху живите, върху близките на падналите. Това е далеч от неговите откровено пропагандни произведения като „Бойчиновския последен бой”, „Членска книжка” и други. Затова пък агитационната „Има една песен” е изградена в духа на народната лирика, в типичен фолклорен стил, но модерно звучаща, в модерен ритъм:

Има една песен в моя роден край.
Колко скръб изплаква с нея народът!
Пее я жътварка сред поля безродни -
и работник морен глухо я ридай...

Тук Хрелков изгражда познатия от Чинтуловата поезия образ на младия юнак, яхнал коня си, повел народа на бой за свобода. Макар и да се вижда ясно пропагандното, това стихотворение надхвърля щампата, надживява временното, политическото със своите умело подбрани средства, богата лексика, ярка образност.
Същата сила на въздействие има и баладата „Никодим”. Ритмиката, образността, многото романтика и реализъм осигуряват успеха й. Ето част от тези красиво звучащи строфи, носещи в себе си огромната скръб на поразения в мирогледа си народ:

Никодим си няма стряха,
Никодим си няма дом -
всичко в пепел преобърна
септемврийския погром.
В пепел - майка, първо либе
и невръстни три деца,
в пепел - все отбор другари,
в пепел - родните места.

Но вложената идея за отмъщението, за необратимостта на наказанието отделят това стихотворение от хуманно звучащите стихове на повечето септемврийски поети.
И в прозата присъства тази изконна българска черта на всеопрощенството, на доброто, на умението да надделееш личното в името на човеколюбието. Типичен пример са разказите от сборника на Ангел Каралийчев „Ръж” (1924 г.). И той, след известен период от време, се отказва от политическа дейност, бяга от реалността в красивия свят на приказките, но и той през периода след бунта е бил поразен и съкрушен от братоубийствата и пресъздава в разказите си най-вече пораженията върху духа на българина. Дядо Пейо е изгубил сина си във въстанието. Всеки ден старецът ходи на гроба му, говори си с мъртвия, търси отговор на въпроса - кой е виновен за толкова мъки и скърби? Великолепните психологически картини на топлата есен, природата, бита са оплетени с психологически анализи на бремето и хората. Най-силно е обаче въздействието от разговорите между живия и мъртвия: „ - Помни ми думата, тате, ще изляза от гроба аз... Реки от сълзи ще потекат, както потекоха ручеи от кръв.
- Чувайте, недейте убива, синко! Недейте изтръгва рожбата от бащиното сърце. Сърцето изтръгвате. Господи, научи на добро греховния свят...”
Тези простички и хуманни желания на стареца са водещи в литературата, наречена „септемврийска”. Това е литература на скръбта от братоубийството, своеобразно предупреждение, вопъл към коравосърдечните, молба към бога да научи най-после хората да се обичат и разбират, да прекъсне най-после тая връзка между Каин и следовниците му. Този хуманизъм е и най-голямата ценност на високохудожествените, прекрасни като стил и език, традиционни като форма и народопсихология, вечни и общочовешки като философия творби на Асен Разцветников, Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев и цялата плеяда поети и писатели, живели със скърбите и надеждите на народа си в трудните и жестоки години на века.