За ученика /Теми литература 12 клас / Септемврийска литература
ПОЕТИЧЕСКАТА КАРТИНА НА ПОГРОМА И НАДЕЖДАТА В СЕПТЕМВРИЙСКАТА ЛИТЕРАТУРА
Септемврийската литература се явява като реакция след погрома на въстанието от 1923 г. Стихийната реакция кара творците да не обръщат внимание на организаторите на събитията и социалните закономерности;съществува повече плач, отколкото патос, а погромът и пожарите са затъмнили хоризонтите на бъдещето. Този първоначален песимизъм се трансформира в оптимизъм след преодоляването на страданието, явяващо се като духовен катарзис, чрез връщането към първичното, езическото, олицетворяващо връзката със земята, като символ на родното и силата. Причините за налагането на тази поетическа картина са исторически и психологически - погромът на въстанието и нуждата от духовни опори за продължаване на битката.
Поемата „Септември” на Гео Милев е пълноценен израз на неразривното единство между конкретноисторическото и философски обобщаващо начало у неговата поезия. Чрез нея се утвърждава човешкия стремеж към свобода и щастие, катарзисното страдание за постигането на вярата. Творческия си замисъл Гео Милев реализира чрез съчетаването на реален исторически факт и универсална проблематика, свързана с идеите за смисъла и целите на човешкия бунт, за природата и същността на вярата и етапите в нейното постигане. От спецификата на темите и идеите произтичат и особеностите в основните внушения на поемата - неразривното единство между трагиката и оптимизма, погрома и надеждата в човешкото развитие и прогрес. Трагичното начало се свързва с представите за физическия погром, с измеренията на жертвеността и мъченическото изстрадване на духовните и социални права, на свободата и вярата. Оптимистичното начало се изразява в победата на човешкия дух и непоколебимата вяра в постигането на щастието и независимостта. Редуването на миговете на подем я погром, възход и падение са представени и чрез идейните и композиционни особености на поемата. Подемът на човешкия дух е отразен в началните части на „Септември”, свързан с раждането на човешкия бунт (I глава), като резултат от натрупаното страдание, от гнева и озлоблението на обезправените и потиснати човешки маси. Разкриват се средствата на борба, утвърждава се силата на порива, изяснява се спонтанната и стихийна природа на бунта чрез натрупване на образи и определения чрез смисъла на глаголите „се спуснаха”, „полетяха”, чрез сравнението „като отприщено стадо от слепи животни” и чрез разширяване на пространствените и количествените измерения. Изгражда се представата.за народа като движеща сила на въстанието. Определяща идейна насока във II глава е стремежът към светлина и щастие, като израз на духовно-психологическите основания за бунта. Представено е раждането на надеждата, внушено чрез алегоричните образи на нощта, слънчогледите и слънцето, Колизията между реалността и надеждата е идейно-психологическият преход към трагичната развръзка на събитията и умирането на мечтите и илюзиите. В III глава се утвърждава оптимистичната вяра в постижимостта на идеала, разкрити са причините за човешкия протест - мъката, страданието, заробването, духовното потисничество и обезличаване, внушенията се постигат чрез огрубяването на образността и съчетаването на реализъм и романтично начало. Уточнени са целите и висшия идеал на въстаниците - постигане на свободата, изяснени са изворите на човешкия оптимизъм - вярата в справедливостта на бунта; внушенията се постигат чрез изповедния и молитвен характер на обръщението към Бога и категоричния израз на увереността в хуманния смисъл на въстанието. В тази III глава се формулира и идеята за необходимостта от саможертва в името на постигането на идеала и осъществяването на вярата, оптимизмът се утвърждава като вътрешна нагласа на колективния дух. В IV и V глава вярата е разкрита като извор на сплотеността и оптимизма. Силата на вярата и идела е реализирана художествено чрез изграждането на мащабен колективен образ, изразителната метафорична образност („хиляди вери”, „хиляди воли”) и чрез разширяването на пространствените граници („нагоре”, „високо”, „над цялата... страна”). В седма глава е пресъздадена разрушителната стихия на бунта, внушена чрез символно-алегоричната образност - „светкавица”, „гръм”, наранения „гигантски столетен дъб” (символ на неизменните традиционни норми). Разкрита е силата на човешкия устрем чрез натрупването на образи и определения, предизвикващи представа за непреодолима стихийност. Преходът от устрема и несъкрушимия оптимизъм към падението и погрома, към трагиката и жертвеността е представен от седма до единадесета глава. Седма глава отразява идейно-смислен,събитиен и духовно-психологически поврат в поемата - началото на трагедията започва. От осма до единадесета глава е пресъздаден ужасът, а след него и трагедията на погрома Разкрити са конкретните, битови форми на погрома - стълкновения, жертви и смърт. Гео Милев прониква и в духовно-психологическите измерения на трагедията - смут, страх, ужас, паника, отчаяние, умиране на надеждите. Внушенията се постигат чрез натрупване на образи, свързани с представите за смърт и ужас, ярка метафоричност и динамизиране на действието чрез повишена употреба на глаголи. Героизмът в трагичния момент на погрома е утвърден чрез подвига и образа на поп Андрей - възвеличени са духовното освобождаване на личността, подвигът и саможертвата й като необходими условия за постигането на идеала. Жертвеното изкупление на човешкото свободолюбие и кървавото изстрадване на духовната вяра е представено в единадесета глава, където „възмездието” на човешкото непокорство се явява кулминационен израз на погрома и трагичното начало. С изчерпването на реалния, конкретноисторически конфликт обаче не завършва, а започва разрешаването на основния духовно-философски проблем в поемата - за постигането и реализацията на човешката вяра - идейно-емоционална основа на дванадесета глава. Прозренията за необоснованата жестокост на погрома, за допуснатата несправедливост се явяват нов стимул в борбата за постигане на хуманните идеали. Разкрит е процесът на човешкото самоосъзнаване чрез преосмисляне на традиционните исторически и морално-етични възгледи - внушава се чрез принципа на отрицанието и опровержението; формулират се нови възгледи и постановки, според които човекът е единственият творец на собствения си живот и развитие; възраждане на гордата самоувереност и човешкото самочувствие и изравняването на човека с Бога - изява на отвоюваната независимост, на реабилитираните права, осъзнатото могъщество на духовен възход. Постигането на вярата, сбъдването на надеждата е актът, определящ основния оптимистичен идейно-емоционален патос на поемата и осмислящ трагиката на жертвеността, страданието и мъченичеството.
В творчеството на друг представител на септемврийската литература - Антон Страшимиров и романа му „Хоро” опозицията погром - надежди е представена отново чрез корелативната двойка песимизъм - оптимизъм. Творбата по драматичен начин поставя пред себе си въпросите за пределите на човешката устойчивост във времената на кризис на ценностите, за трагичното разминаване на границите между доброто и злото, вината и невинността, лъжата и истината. Централен проблем в романа е този за Човека и Родината, свързващ се с дискурса между съвременността и историята, мотивите за сватбата и смъртта. Съвремието е представено чрез апокалиптични картини, отразяващи жестоката му същност. То се свързва с погрома, загиналите невинни жертви и мотива за прекъснатото родово време. Пораженията са засегнали не само отделната личност, те са разрушили самата основа на родовия свят, която гарантира перспективите на бъдещето. Друга вариация на погрома е опустяващият дом. Образът на разделения, на опустелия дом се явява като символ на социален и нравствен упадък, на променилите се отношения между хората. Образът на дядо Рад трябва да бъде живата връзка между миналото и настоящето, той се свързва с надеждите за оцеляване и духовни опори. С разстрела му убийците унищожават родовата памет, съхраняването и пренасянето й през времето. Унищожена е паметта, осквернено е историческото единство на народната общност- кулминацията на драматизма и превес на песимистичното мислене. Оптимизмът и надеждите са свързани с езическия ритуал - хорото се явява като танц на общността, а думите на Капанката в края на романа звучат като заклинание към земята, защото и самата земя израства като образ на озлочестена майка, в нея отново търсят спасение децата й. Започнат с преобърнатия сватбен ритуал, романът на Страшимиров завършва с ритуално слизане в деветия кръг на ада. Земята е единственият възможен път, защото никой не е останал незасегнат от разрушаването на хармонията. Пътят до надеждата е извървян чрез езическия ритуал, свързан с пречистването. Както при Гео Милев, Антон Страшимиров показва народа като маса с неорганизирано мислене, без активно отношение към събитията. Но вътрешната мощ, бунтът са израз не на съзнателни подбуди, а на инстинкт. Стремежът към отхвърляне на рамките е спрян, потушен, езическият ритуал е невъзможен поради разкъсването на хорото не само между отделните хора, но и във времето. Символичната приобщеност на хората към някакви общи ритуали и ценности е престанала да съществува, затова надеждите отново отстъпват място на погрома.
В творчеството на Никола Фурнаджиев - сборникът „Пролетен вятър” е изграден художествен свят, максимално обобщен и динамичен. В стихотворението „Конници” доминира чувството за тревожност, откроява се образът на пътя - катарзисът е разрушил равновесието на света и човекът се е озовал в зоната на изпитанията. Баладичното начало подсилва колизията между действително и въображаемо. Символните образи на конниците са свързани с тези на кръста, смъртта и погрома. Човекът се е оказал в центъра на тотално разрушен свят, образът на настъпващата смърт се е слял с този на майката-земя. Погромът е налице, а надеждите все още не са открити. Друга част от творбите в сборника носи по-различни емоционални състояния - трагизмът отстъпва място на динамиката. В поемата „Сватба” вятърът вече не е унищожител, а носител на надеждите и любовта. Природните стихии са в основата на ритуалите на възраждането и преображението. Лирическият герой се е слял с природата, намерил е опора във вечността на земята. Разпадналият се и фрагментаризиран свят е укрепен отново чрез силата на ритуала. Двойнственото значение на сватбата е актуализирано в поемата на Фурнаджиев -тя е извор на живот и смърт, обединяваща времената. Езическите образи на петлите в поемата - символи на възкресението и виталността, подкрепят възродителната сила на сватбения ритуал. Техният образ е свързан и с ритуалите на жертвоприношението. Фурнаджиев представя своята визия за преподреждането и стабилизирането на света. Човекът е част от един вечно умиращ и възкръсващ свят, раздвоен между самотата и опиянението от надеждите си. Сред разрушението на света пролетният вятър е възродителната сила, символ на надеждите и свободата.
Сборникът „Жертвени клади” на Асен Разцветников изразява тревогите и надеждите на времето си. Борбата и бунтът присъстват в ежедневието, с целия трагизъм на своята конкретност. Погромът се свързва с лудостта, безумството. В стихотворението „Каин” лудостта е поразила самия принцип на братско живеене, братоубийството е метафорично свързано с пиянството и странността. В последните строфи на творбата обаче състраданието надделява - чрез образите на вятъра и мрака се въвежда мотивът за нравственото възмездие. Баладичните елементи в сборника отразяват не само модел на изживяване на ситуацията, но и средство за нейното преодоляване чрез фантастичните елементи. В стихотворението „Сред запустение” основният мотив за разрушението на дома е свързан с тези за лудостта и за търсенето на загиналите братя. Както при Фурнаджиев, и тук обръщането към земята е обръщане към смъртта. Унищожени са майчинските функции на земята, но тук паметта се явява като спасение и за живите, и за мъртвите. В баладата „Удавници” размитата граница между живота и смъртта е причина за включването на конкретните събития в условността на приказното. В творбата е извървян трудният път от ужаса и оплакването на мъртвите до просветлението и раждането на надеждите. Жертвите са осмислени като неразделно свързани с възкресението и спасението. Погромът, като резултат от обективни и субективни причини, е преодолян чрез силата на ритуалите (жертвоприношението) и възстановяването на връзките с природата.
Поетическата картина на погрома и надеждите в сборника „Ръж” на Ангел Каралийчев е представена чрез битови фрагменти, фантастични видения и тайнствени прокрадвания на мистичното. Времето и пространството са с неясни граници, героите са реални и фантастични. Светът не е традиционният свят на разсъдъчността и здравия смисъл, а на пъстротата на чувствата. Чрез него Ангел Каралийчев иска да избяга от ужаса, от света, в който живее, в пространството на надеждите и вярата в неумиращата сила на природата. Жените ходят с черни забрадки в този свят, на който авторът противопоставя черните очи на момите от „Гергьовденски огньове”. Кръговратът на света е в тайнството на черната земя, която и ражда, и прибира мъртвите. Черната пръст „е попила тъй много радост и пот” („Гробът го вика”), че след всяка смьрт идва ново рождение. По този начин Каралийчев доказва тезата си, че не насилието, а полетите надуха осмислят света и човека, раждат задружен свят на любов, красота и добро, а всяка смърт е обещание за възкресение.
Чрез преосмислянето на традиционните ценности, новата интерпретация на мотива за родината и родното и влиянието на модернистичните литературни течения от 20-те години на XX век, авторите, представители на септемврийска литература, изграждат поетична картина, в която погромът и надеждите са предпоставки за реорганизация на стария свят.
