За ученика /Теми литература 12 клас / Йордан Йовков
ОБРАЗЪТ НА КОВАЧА В ТВОРЧЕСТВОТО НА ЙОВКОВ
Борис Ангелов
"Щом свири с хармоника - той е Велико, железаринът от
Сърнено."
Й. Йовков
"Васильовден, майко,
Васильовден, майко,
щастливия,
щастливия,
айде, нека да дойде,
айде, нека да дойде,
при Яшар.
върху Сали.
Дай му, Господи, дай му,
Дай й, Господи, дай й,
каквото поиска.
каквото поиска."
Ромска обредна песен, изпълнявана от маскирани мъже на
Васильовден.
"Песента на колелетата" е може би най-известният Йовков разказ. Сам
по себе си той е пределно самоочевиден, херметичен, автореференциален.
Но поставен до "Дядо Давид" и "Старопланински легенди", от еднастрана,
и, от друга, до "Последна радост" от 1933 г. и "Вечери в Антимовския хан",
той изведнъж се отърсва от щастливата си и измамна самодостатъчност, за
да нарои интересни междутекстови игри. В сборника "Последна радост" от
1926 г. разказът е последен поред, но всъщност по хронология първи поради
вторично митологизираните характеристики на главния персонаж - ковача Сали
Яшар. Следващите редове са плод на удоволствеността от ровенето в справочници
от типа на "Мифы народов мира" и "Речник на символите", в текстове
на Топоров, Иванов, Мелетински, Елиаде, Лотман, Леви-Строс, Маразов, които
тук губят контекстуалните си връзки и така подлагат на съмнение епистемологическите
основания за подобно декодиране, привиждащо образа на Сали Яшар като еманация
на един доста устойчив свод от представи и вярвания, свързани с важния
социално-антропологически персонаж на ковача. Все пак резултатът от четенето
не би трябвало да се схваща като пародия на популярния, но дори и у нас
демодиран жанр на митологичната реконструкция.
Според точната "диагноза" на В. Стефанов, ковачът от Али Анифе страда
от "лунна болест", защото е "в много интересни отношения със символно натоварения
образ на луната"1. Един още по-внимателен прочит, струва ми се, ще артикулира
любопитни симетрии изобщо с природно-цикличното време, което е всъщност
без-времие. За да се случи всеки разказ, той трябва да говори не само за
ежедневно-битовото, но и за нещо необичайно, прекъсващо омагьосания кръг
на банално-житейското. Точно това се кодира в текста на "Песента на колелетата"
веднага след като нараторът е представил навиците на героя си и то с два
взаимозаменяеми от митологична гледнаточка кода - физиологичния и темпоралния,
поставени не един до друг, а един след друг. "Хладният вятър" (с. 12) бележи
сезона зима и същевремено е причина за болестта на Сали Яшар. Налице е
кризата, която всяка година се повтаря във фолклорния календар - активизирането
на силите на хаоса през "мръсните дни". На следващата страница вече са
настъпили "топлите нощи", които явно маркират пролетта, времето, когато
кризата започва да се преодолява, космосът да се "съгражда" отново. В третата
част на разказа е минал "месец и повече", а ковачът е здрав и работи в
ковачницата си. Болестта (кризата) е преодоляна, а сезонът е лято. Скоро
настъпва дългият и монотонен есенен сезон: "един есенен ден" (с. 16). Това
разбира се е идеалното време за разгръщане на диалога, за "оживяване" на
героите. В самия край на текста се появява "месец-два по-късно... ново
едно нещастие" (с. 20) - смъртта на безименния зет, а кодовете пак се дублират
- отново е зима, отново има криза в социума, която бързо бива превъзмогната
чрез сватбата на Шакире и Джапар, пролетта се е завърнала и майсторът по
обичая си работи чеиза на булката. М. Елиаде нарича леярите и ковачите
"заместители на самото време".2 Изследването на Р. Попов за ковача в българската
фолклорна култура, св. Атанас, стига до извода, че той "претворява идеята
за цикличната организация на годишното календарно време".3
Декодирайки пространството като проксематичен знак, не е трудно
да се види общото място, на което толкова настояват всички текстове, посветени
на митологемата за ковача - периферийното му ситуиране. 4 Самият текст
на "песентана колелетата" заема крайна позиция в сборника от 1926 г., а
както знаем от разказа "Дядо Давид" Али Анифе маркира северната ни административна
граница и се намира непосредствено до митницата. Селото се явява периферия
и по отношение на "тоя град, който беше в средата на безкрайна равнина"
(с. 7). Същото кодиране четем и в землището на Али Анифе - къщата на Сали
Яшар е явно в периферията, което му дава възможност всеки ден преди залез
слънце да наблюдава полето. Да припомним и за друг Йовков ковач от "Ако
можеха да говорят": "там живееше Велико Железаринът, къщата му беше край
самия път" (с. 263). Не по-малко красноречив е и фактът, че ковачът се
появил "случайно" (с. 7), т.е. характерната за лиминалните фигури чуждост
е кодирана освен етнически и пространствено. В двата чифлика - край границата
и в "Ако можеха..." - проксематичната знаковост е подобна: Велико Железаринът
живее в Сърнено, за което нараторът казва: "Такова място и такова село
като че не бяха виждали през живота си. Всичко им се стори като че излязло
от земята, сега създадено, ново, необикновено" (с. 264), а налбантите от
"Чифликът край границата" естествено са пътуващи занаятчии. И за да завърша
с пространствените означители, ще отбележа троповостта, чрез която е предадена
медиативната същност на песонажа: "Сали Яшар беше се издигнал над
всички по божа дарба" (с. 7).
Не без известно насилие върху Йовковата творба един преднамерен прочит
би открил голяма част от звената, конституиращи популярната статия на Маразов
"Царят-ковач", обговаряща инвариантната мито-ритуална парадигма на архаичния
социално- антропологически песонаж. Използвайки юридическия код,
според който "своеобразната позиция на ковача в обществото - чужд сред
свои - е резултат от пренебрегването на редица поведенчески норми"5, бихме
привидели в странните навици на майстора от Али Анифе характерни за архаичната
фигура черти: "Той имаше и друг един навик... в един час, който за всички
други би бил твърде ранен, Сали Яшар прекратяваше отведнъж всяка работа"
(с. 8). Утвърдени от патриархалното обичайно право традиции нарушава Велико,
защото по тъмна доба отвлича Василена, а ето как отговаря Йордан Ковачът
на упреците на кмета Нейко: "Ей защо пия и аз. Работя много и много трябва
да пия. Майстор ли е един човек, какъвто занаят и да има, той пие" (с.
57). И така се вписва в хомологията на Леви-Строс, според която ковачите
задължително са и пиячи в представите на древните.
Изолираността на ковача от Али Анифе се базира и на етническия код,
който обаче работи смислопораждащо единствено на нивото на целия сборник,
понеже отдавна е забелязана пълната турскост на текста. В българската фолклорна
култура ковашкият занаят се свързва винаги с другия етнос, най-често с
циганския и по-рядко с турския.6 В повестта на Йовков "Жетварят" Йордан
Ковачът многократно е "черен като арапин", налбантите от "Чифликът..."
недвусмислено са сравнени със североамериканските индианци (с. 221).
Семейният код постулира ковача като сирак "без генеалогични
корени в собствения социум" и като не особено щастлив в брака.7 За случайното
появяване в селото вече споменах, семейните несгоди на Сали Яшар държа
да подчертая заради скритата референциалност в текста на "Песента на колелетата"
между смъртта на синовете и безкористното благодеяние, мечтано от ковача.
Нараторът започва да говори за него веднага след като е отбелязал смъртта
на "двата му сина, два сокола". Чрез себапа, който "ще надживее много поколения",
Сали Яшар ще продължи да съществува, лишен да стори същото чрез синовете
си. Друга причина за това добро дело можем да открием в "комплекса за социална
вина, в моралното изискване към себе си да преодолее изгойничеството и
да се слее с основната обществена структура"8. Себапът трябва задължително
"да засегне повече хора" (с. 10).
Както в мито-ритуалния комплекс ковачът е в маргинална позиция, а всъщност
"заема мястото на мъдреца"9, така запозча и разказът за Сали Яшар, а свършва
с категоричното: "Мъдрец наистина беше Сали Яшар." (с. 20)
Сега ще използвам и едно признание на самия Йовков: "обичах да стоя
на дюгеня на един куюмджия и да го гледам, като работи. Неговата работилница
беше за мене като лабораторията на някой алхимик. Инструменти, калъпи,
духания, топения, изливания, изпилявания, лъскания и пр. Всичко това ме
цял поглъщаше. Струва ми се, че това бяха първите ми впечатления от творческа
художествена работа, и аз не се насищах на тях." (VІ, 346) Не е трудно
да се припознае дюгенят на куюмджията в работилницата на Йордан Ковачът:
"Силни, припрени удари на чука се чуваха, а под тях мелодично пееше
вьорсът. Ковачът беше претрупан с работа: кола, плугове, жетварки и какви
не още сечива бяха натрупани пред ковачницата му и чакаха ред, като болни
при лекар" (с. 55) Курсивираните лексеми явяват важни черти от фигурата
на ковача в българското традиционно съзнание и са най-фреквентните определители
на всички майстори от обемното Йовково творчество: "Със същата бързина,
с каквато се правят хирургическите операции, майсторът обрязва...
копитото" (ІV, 221); "Сали Яшар беше се издигнал над всички по божа дарба,
появил се беше случайно, както случайно се появяват ония прочути знахари,
които лекуват най-тежки болести и често пъти с някоя билка, с върха на
нагорещено желязо или само с няколко думи връщат живота на много
умиращи." (с. 7)
Обладаването на тайното знание в разказа е свързано с пеещите
каруци. Вълшебните способности и наситената семиотичност на вещите отразяват
вярвания, отъждествяващи нерядко ковача с културния герой, даряващ "занаяти,
музика, песни, поезия".9 Архаичната съотнесеност между ковача и песента
е просто задължителна за всички Йовкови текстове: "Сега без кмет може,
ама без ковач не може - каза Йордан, смигна на кмета и запя. (с.
56); за Велико е написано: "Той взе хармониката, засвири, запя.
Той имаше хубав глас, пееше, като махаше глава и размяташе къдравата
си коса, после се навеждаше над хармониката, даваше ухо и слушаше."
(с. 265) "Песента на колелетата завършва така: "с мъка, с нещастия
е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко
друго - любовта между хората." Ще припомня само едно от остарелите
значения в конотативния ореол на "песен" - общуване...
Тайната на пеещите каруци знае само ковачът. "Притежател на такава
тайна може да бъде само медиаторът. Той самият създава предмети,
които циркулират между различни хора и групи. В архаичното съзнание
авторитетът на ковача порасва от обстоятелствата, че чрез своите продукти
той "кове" отношенията в социума."10 Сали Яшар трябва да хармонизира
отношенията между хората и това той прави чрез чудните каруци, които в
езика на древните елини имат общ корен с хармонията, със съзвучието
- последната дума на книгата (arma - кола, каруца; armonia - хармония,
съзвучие).
Представата за живота и света като каруца е отложена в латинското
curriculum vitae - колесница (или път) на живота. И в духа на митологизиращия
дискурс, за който "всичко е всичко", ще напомня, че десети мажорен аркан
от Таро, колелото на съдбата, е между седми, каруцата, символизиращ обществения
живот, и тринадесети - смъртта.11
На изконната двойственост на персонажа текстът настоява през цялото
време и дори тя се носи от андрогинното му име, понеже Сали е женско, а
Яшар мъжко, както Али е име на мъж, а Анифе - на жена.
И да не забравя да кажа, че образът на ковача е често употребяван и
в европейската (Верхарн, Гогол, Блок), и в българската литература (символистите,
Вапцаров, Смирненски, Каралийчев, Талев, Чудомир, Радичков).
Около коването на думи в дюгеня на майстора е редно да се говори отделно.
1996 г.
БЕЛЕЖКИ:
1. В. Стефанов, "Лунната болест на майстора". В: Творби и прочити. С.,
1996, с. 164. [горе]
2. М. Елиаде, "Ковачницата и леярната". В: Идеята за времето. С., 1986,
с. 376. [горе]
3. Р. Попов, "Народният култ към св. Атанас у българите". В: Бълг.
етн., 1991/4, с.26.[горе]
4. М. Лотман, "За семиосферата". В: Култура и информация. С., 1992,
с.20; И. Маразов, "Златният предмет в архаичната култура". Във: Видимият
мит. С., 1992, с.30; А. Байбурин, "Особености прагматических ориентаций
в современной и архаической культуре". В: МИФ, 1989/2; В. Иванов, В. Топоров,
"Проблема функций кузнеца в свете семиотической типологии культур". В:
Материялы всесоюзного симпозиума по вторичным моделирующим системам. т.І,
Тарту, 1974, с.87-90. [горе]
5. И. Маразов, "Царят-ковач". В: Митология на златото. С., 1994, с.47.[горе]
6. К. Леви-Строс, "Ревнивата грънчарка". С., 1994, с.22[горе]
7. Р. Попов, с.28. [горе]
8. Маразов, 1994, с.48. [горе]
9. М. Лотман, "Изгоят и изгойничеството като социалнопсихологическа
позиция в руската култура предимно от допетрово време". В: Поетика. Типология
на културата. С., 1990, с.468. [горе]
10. Маразов, 1994, с.50. [горе]
11. Пак там, с.41. [горе]
© Борис Ангелов
=============================
