През 1914 година Гео Милев заминава за Лондон. Там се запознава с един от кумирите и учителите си - белгийския поет Емил Верхарн. В разговора на двамата поети за изкуството и политиката българинът е до такава степен ентусиазиран, страстен, доказващ и убедителен, че изненаданият и по-стар с 40 години събеседник заявява на своя 19-годишен колега: „Вий сте цял пламенност!” Това определение на чужденеца е не само точно, а и образно превъзходно и категорично в констатацията си. Наистина в нашата литература и култура дръзновението, енциклопедичната жажда за информация и познания, творческите търсения и експерименти, върло защитаваните убеждения, всеотдайността към словото и баграта, гражданската огненост, покоряващата обич към народа, емоционалната експресивност, целокупната личност на Гео Милев нито имат аналог, нито могат да бъдат повторени...
При една такава психологическа, идейна, естетическа, човешка динамичност би било много трудно да се разграничат и установят прецизно каквито и да са периоди на развитие. При това става дума за изключително кратък жизнен срок: „безследното” изчезване на твореца-новатор, едно от най-мрачните престъпления на диктаторския фашистки режим у нас, става, когато Гео Милев* е едва на 30-годишна възраст! Всичко при него е стихия, напрежение до краен предел, мисъл и усилия в името на голямото чувство и на трайното внушение - от „Литературно-художествени писма”, през „Лирични хвърчащи листове”, „Жестокият пръстен”, „Иконите спят”, „Грозни прози”, „Ад”, „Кръщение с огън и меч”, различните антологии, множеството преводи, блестящите статии, проникновените критически анализи, та чак до лебедовата му песен - поемата „Септември”. Тази велика творба е последната капка в чашата на злобата, политическата репресия и отмъщението, които лишават от физически живот великолепния писател, гражданин, патриот, баща и съпруг, хуманист, интелектуалец. Днес някои „новопрочитци” се опитват да омаловажат, да неглижират, дори да елиминират произведенията на огнения колос Гео Милев; да го дискредитират в стил „полицейска критика”. Всуе! Неговият подвиг съдържа революционни, нравствени, художествени, родолюбиви критерии за оценки и съпоставки, достойни да извисяват постоянно и убедително многопосочните му дарования и реализации. Като наследство от Първата световна война, Гео носи ранена и многократно оперирана глава - „кървав фенер с разтрошени стъкла”. И чрез него поетът освети с огромното си дело толкова много тъмни кюшета на българската политическа, културна, социална, икономическа действителност. Вражеският шрапнел му отне едното око, но и с другото той е далеч по-зрящ и проникновен от мнозина двуоки.
Вместо да говорим за етапи, за периоди в развитието на Гео Милев, по-справедливо и обективно е да изтъкнем неговото непрекъснато сближаване с идеята за безпрекословното служене на изкуството на Човека, на Живота, на Народа. И доказателствата за подобно твърдение идват от специфичната авторска интерпретация, а и от практическото усвояване на естетиката на символизма, на философията на индивидуализма, на магията на експресионизма, на фрагментите от натурализма, на сугестията на реалистичните описания. Гео Милев използва въздействието и авторитета на световноизвестни поети, за да пречупи влиянието им през личния си талант и да постигне по същество оригинално творчество с дълбоки национални предимства, в хармония с тенденциите на европейските и световните естетически търсения. Така познаването на преводите от Шекспир, Бай-рон, Хайне, Верлен, Демел, Анатол Франс, Верхарн, Маяковски, Блок, Уитман и други майстори на словото за него стават едно съкровено вътрешно приобщаване към неотменните задачи на литературата като художествено и социално явление. В по-цялостни, а и в характерни сюжетно-изобразителни откъси Гео Милев е „събрал” революционните пориви на Германия, където учи, а по-късно и дълго време лекува раните си от войната. Той вижда и усеща масовите брожения, разрушенията, бедността, вълните от надигащото се недоволство срещу потисничеството. Може да се каже, че още в „Марсилезата”, популяризирана у нас чрез перото на Гео Милев, се откриват смисълът на борбата срещу робството и корените за безсмъртието на героите: „О, нека паднат те - пръстта наново пак ще ги роди!” Това организиращо и вдъхновяващо верую преминава като магическа тръпка през плътта и на българската поезия: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира...” (Христо Ботев); „Тирани, всуе се морите! Не се гаси туй, що не гасне/” (Иван Вазов); „Безумци! Всяка капка кръв пред вас ще бликне нови хиляди борци!” (Христо Смирненски); „Аз паднах. Друг ще ме смени и... толкоз. Какво тук значи някаква си личност?!”(Никола Вапцаров); „Страхливо вий поглед отпущате пред близката смърт на човека, палачи!Що значи смъртта на един?” (Гео Милев).
Пътят на Гео Милев като трибун, издател, общественик, публицист, художник, мислител непрекъснато и усилено върви към една светиня, към тоя неизменен и-незаменим идол - НАРОДА! Изповедта на безкомпромисния демократ звучи апелиращо и сякаш извечно, защото народът не е стадо. Той не отива към заколението безропотно: „Глупци! Още не са измислени средства, с които може да се унищожи народ.” Без тази велика истина всяко писателско усърдие си остава „факт без значение”. За твореца е съдбовен тъкмо зовящият го „пулс на живота”. Вън от него лесно се отива към „топлия уют на еснафските идеали и кариеризма”. Ето я обаятелната нова естетическа платформа: „Кулата от слонова кост, убежище на поезията и скривалище на поетите, лежи срутена в жалки уломки. Изпод праха на мечтата, изпод уломките на фантазията излиза поетът, пробуден от своите розови сънища и лазурни блянове - слисан, изумен, прогледнал, - и вижда пред себе си разкървавения лик на Народа, своя Народ. „Заявени са категорично и непоколебимите възгледи на твореца в това убийствено време, когато е забранено „да се говори, да се мисли, да се пише, да се чете, а най-сетне и - ДА СЕ ЖИВЕЕ! Затова изборът е само един: „Ний ще останем там, дето е Народът: при Народа, сред Народа”...
Нищо не е в състояние да заблуди аналитичния бунтар и новатор относно действителната стойност на социалните процеси. Даже прехвалената западна демокрация в същността си може да се изроди в „най-черна реакция” - и в Европа, и у нас”. Сплитането между фашизма и лицемерната религия дава лицето на типичната „конспирация против човечеството”. Уважението и грижата на Гео Милев за хората в творчески план приема следното измерение: „Нищо вън от Човека.” И още нещо впечатляващо като извод проповядва той - от човека „трябва да се изкопае бога”. Привеждам тук разсъждения и максими, които са положени в основите на Гео-Милевото писателско завоевание, при това експресивно, величаво, неотразимо като стилистика, запомнящо се чрез емоционалния изблик; с една покоряваща образна и интелектуална енергия. Ето как той изказва в писмо до баща си впечатления от Лондон: „Ужас: Америка! Трясък, спекула, хлад, студ, пари, алчност, мизерия...” Чуйте и гласа на експлоатираните в незавършената поема „Ад”: „Глад е съдбата ни. Глад! Глад! Глад!” А срещу онеправданите и унизените са изправени „богатството дружно с разврата” и „горди лордове, сити банкери, офицери, велможи и прочее скотове... „Неведнъж и по различни поводи Гео Милев заявява състраданието си към „робите на капитала”. Да си припомним, че в стихотворението на Рихард Демел „Работник”, преведено от него, негодуванието е отправено срещу безогледното ограбване, което е и причината за бедността: „Едно липсва на нас, о жена, о дете - на труда ни свещения плод - за да бъдем щастливи като птиците божи... Потрай!” За Гео Милев „така наречените велики сили не са нищо друго, освен органи на икономическите интереси”. Народът е мъртвият Лазар, който ще бъде възкресен от революцията...
Всички тези мотиви, акценти, нюанси, главни подбуди, кардинални обобщения и точно адресирани цели се обособяват като жалони по пътя на Гео Милев до написването на поемата „Септември”, а също така и в нейната идейно-тематична и художествена органика. Написаното от Гео Милев е принос в съкровищницата на българската литература преди всичко заради огнената, страстна, непоколебима, мъжествена и покоряващо прогностична сила, която авторът насочва към идващото време. Той приканва творците да се доверят на спасителния и „напътствен лъч към входните двери на ново бъдеще”. В словото на Гео Милев кипи самото историческо време...
Такава поезия, публицистика, драматургия, театрално-преводаческа дейност не са прекалено привлекателни за студени, затворени, безсмислено-нарцистични теоретически упражнения, въпреки невероятно изненадващия с разностранността си художествен арсенал, чрез който са реализирани отделните произведения. Като цяло, в представителната си национално-духовна битност, книгите на Гео Милев са част от голямата борческа и хуманно-демократична традиция на българската култура. Тя отразява и носи кипящия градус на епохите и визира Човека в неговото всекидневие, а и в историческата му роля.
