За ученика /Теми литература 12 клас / Гео Милев

 

ГЕО МИЛЕВ – „СЕПТЕМВРИ”
ПОЕМА ЗА ВЕЧНИТЕ ЧОВЕШКИ ПРОБЛЕМИ

Гео Милев е от ония поети, които като Блок в Русия или Аполинер във Франция можаха да възкръснат от пепелта на индивидуализма за зората на новото човечество. В пепелищата и кървавите жертви на Първата империалистическа война те погребаха старите си кумири и спряха пред прага на утрешния свят.
За Гео Милев този път водеше от илюзиите към действителността, от идеализма към реализма. Той бе подготвен от самия живот, от обстоятелствата, от историческите събития.
След Балканската война Гео Милев е увлечен от символизма. Той издава в Стара Загора своите „Лирически хвърчащи листове”, посветени на Бодлер, Верлен, Верхарн, с преводи от тия нашумели на времето символисти, с амбицията да ги популяризира у нас. Част от интелигенцията наистина се увлича от тази поезия, твърде лична, отвлечена, лишена от реално съдържание. Характерно за Гео Милев е неспокойствието, търсенето на новото. Той пише изкуство с голямо И и е убеден в неговата спасителна мисия. Той се обявява против всичко старо, славослови символиката на Яворов, която смята „еманация” на българския „дух”.
През 1914 година Гео Милев предприема пътуване във Франция и Англия. В Лондон той се среща с белгийския поет Емил Верхарн, автор на знаменитите стихотворни сборници „Цяла Фландрия”, „Черните факли”, „Образи на живота” и други, дето патосът е даден в ярки образи и дето зад пищната мантия на капиталистическата цивилизация поетът съзира победните стъпки на армията на пролетариата. Поетът социалист импонира на Гео Милев и ето как описва той срещата си с него:
„Аз се покланям; извинявам се; представям се; сядаме. Изразявам му отначало с живи думи съчувствието си към нещастието, което е постигнало неговата родина. Говорим за Белгия, за България: моментът води разговора ни на национална тема. Аз му изтъквам многото прилики между българския и фламандския народ, такъв, какъвто го е възпял той с всичкия си жар на душата си - „печалните равнини” на Фландрия, които „заминават към север”, под „скръбта” и томлението на небесата с техните „бедни хора”, „хора на полетата”, „черни селяни”, които „пият дъжд, гълтат вятър, пушат мъгла...” и глухите поля на Тракия. Аз говоря почти с патос:
- Вие сте цял пламенност - извика Верхарн...”
Тази характеристика е напълно правилна. Гео Милев наистина показва в своята литературна дейност силна настойчивост и „пламенност”, без обаче да излиза от кръга на индивидуализма и идеализма, все тъй опиянен от западните литературни и културни влияния, които се стреми да присъди у нас. Той води яростна борба с противниците на символизма. „Името на Маларме е - пише той - епоха и начало: епохата на символизма, началото на постигнатия худоЖествен идеал.” На тая позиция Гео Милев остава почти до 1922 година.
Людмил СТОЯНОВ (из статията „Гео Милев”, 1945 г.)

 

Заглавието на тази поема е смущавало гузните съвести през 1924 година, размътва покорните на всички власти умове след 1944 година, а още повече и след 1989. Защото то води към епизод от историята на България, който, от една страна, е своеобразен апотеоз на народните очаквания и вълнения след Освобождението, а, от друга, е срамен пример за отношение към хорските желания, страсти, недоволства, изисквания. Ако се абстрахираме от чуждото на всяко изкуство съдийско „измерване”, в мотивите на юристите от процеса срещу автора и поемата му, ще открием оценка на литературата и културата като такива, ще видим как съдиите са се стремели да се издигнат над дадената им, поръчка и са успели да докажат, че това е произведение с конкретна тематика, но и, както всяко друго заело мястото си в пантеона на класиката, е с надчовешка обобщеност, поставящо проблеми, които са вечни и търсещо истини, които са различни за отделните личности. Категоричното им мнение, че поезията като изкуство не познава нито националност, нито партийност, дълги години бе пренебрегвано от позициите на чистата партийност в името на тесни класови интереси. А точно това стесняване на проблемите Гео Милев се е стремял да избягва цял живот. Неговите незавършени поеми „Ад” и „Ден на гнева” са с конкретно звучене, погледнати строго национално, но и космополитични, възприети като изкуство, като обобщение на вечните човешки стремежи, на вечното недоволство от моментното състояние - все неща, тласкали човечеството напред. Ненапразно поетът, осъзнавайки своята голяма цел - да пресъздаде вековните страсти на масите, на отделната личност, на борбата на народа за свобода - духовна, политическа, икономическа-иронично пише: „Но прокурорът завежда дело срещу моята поема по ЗЗД, чл. 5, - защо? Защото е озаглавена „Септември”. Ако това име е страшен призрак на нечисти съвести, не аз съм виновен затова.” Абстрахирайки се от заглавието и споменаването на конкретния герой (поп Андрей), читателят възприема поемата като общочовешки вик за справедливост в обществото, като възпяване на стремежа към личностно самоусъвършенстване, като защита на страстта към истинската вяра - в себе си, в бъдещето, в хуманността и прогреса изобщо, като израз на вечните проблеми - върховенството на закона или на народа, за насочеността на човешките страсти, за отечеството и държавата, за избора на духовна или физическа смърт, за взаимоотношенията тълпа - личност. Така поемата може да бъде разглеждана и възприемана като съвкупност от много, вечно актуални, теми - темата за бунта и в частност - за Септемврийското въстание, темата за героичното и себичното, за жертвоготовността в името на определени идеали, като надежда, като изкупление; темата за вечния човешки стремеж от нощта на битието към рая на съзнанието.
Герой на тази малка поема е народът - като множество, като тълпа, като изразител на неясни, но пълни с надежда в бъдещето идеали. Този народ е изобразен като първичен - „стадо”, носител на изначалните стремежи към добро и щастие. В първите глави образът на народа е покрит с черните наслоения на вековете и мрака - груба сила, с инстинкт на тълпа, без водач и конкретни идеи. Постепенно тези тъмни покрития се изчистват и остава другият образ - на народа - страдалец, на вечния мъченик, на бореца, оставял в определени моменти спокойствието си в името на високи цели.
Въпреки пожеланията на съдиите, поетът да „стои на своя висок трон над дребнавите дрязги в живота”, Гео Милев не може да бъде безпристрастен и обективен пресътворител на действителността, защото и като личност, и като творец, той е част от този народ, неговите въжделения са въжделения и на човека Гео Милев, още повече на хуманиста и бореца Гео Милев. Затова поетът избира именно този исторически момент, за да изрази възгледите си по вечните, общочовешките проблеми. Бунтът през септември 1923 година не е отразен в поемата фактологически и научно, защото това е само поводът за поставянето на тези проблеми. Поетът не се е вълнувал кой е водач на въстанието, коя партия взема най-активно участие в него (исторически погледнато, най-много са безпартийните бунтовници, хората, които създават условията, за да могат отделни групи, нарекли се национални партии, да завземат властта в името на общонационалните идеи и идеали). Основна тема в творбата е темата за бунта - личностен и народен, на тълпата и на човека, на групата и на котерията. Общочовешки погледнато, в поемата е отразен вечният бунт на хората срещу времето, срещу самото общество. Този бунт винаги тръгва от мрака, от чернотата на възприятията, от безнадеждността наличното положение в епохата.
Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба...
И следва конкретната и, същевременно, вечната картина на човешкото недоволство и възприемане на света:

Дълбоко сред мрак и мъгла.

Анализирайки тези кратки, но съдържателни картини, читателят надниква и в епохата, и в съзнанието на хората. И зад този мрак, зад тази мъгла вижда личности, които са смачкани като такива, превърнати са в роби на епохата, на самите себе си, доколкото те са част от обществото и са приели законите му. Следва апокалиптичната картина на бунта - в безкрайния ред на думите се плъзга панорамата на общочовешкото изригване:

Из тъмни долини
- преди да се съмне
из дебри пустинни
из Всички балкани
из гладни поля
из кални паланки
села
градове
дворове... .   

Отвред, от всички кътища на страната идват те

изпокъсани
кални
гладни...
с пръти
с копрали
с търнокопи
с вили...

обикновените хора на труда, превърналите се в унищожени духовно роби. Тази еднородност на избраните езикови единици води до възприемането на бунта като равностойно съчетание на равностойни и единомислещи хора, като споени от една цел в една общност бунтари.
За поета народът и личността имат право на бунт, когато усетят, когато изживеят нарушаването на правата им като хора, като група. А тези права са били винаги нарушавани през безкрайните векове на човешката история, когато личността е била превръщана в икономически придатък на епохата, в елемент на безсловесно изпълнение на нечии замисли и желания. Гео Милев възпява именно този бунт - безименен, страшен, вулканичен; идеологически защитен само с едно нещо - вярата в собствената правота. Ненапразно мотивът за вярата е водещ в поемата, ненапразно поетът акцентира върху корозиращата вяра и разрухата й (образа на поп Андрей, развитието от глава трета „Глас народен, глас божи” до глава 12).
В този регрес на вярата интересни размисли предизвиква темата за жертвеността. Тълпите са тръгнали на бунт в името на бъдещето, на това, което те самите няма да дочакат. Води ги извечната надежда, че земното тегло е временно, че зад него ги чака Ханаан, обетованата земя, щастието, както и каквото си представя всеки от тях. Това е жертвеност и като изкупление, защото този бунт е изригването на определено поколение, неиздържало на условията, при които е родено, които е заварило. Това е изкупление в името на предните поколения, които покорно са преживели това, с което не могат да се примирят въстаниците. Защото тези бунтари се водят от идея, стояща по-високо от делника - идеята за човешкото самоусъвършенстване, която се опира на самочувствието, на гордостта. Така, както преди векове Прометей е хвърлил предизвикателството срещу боговете, бедните люде се устремяват към небесния рай, мерят сили с бога (който и да е той), отхвърлят подчинението пред каквато и да е религия. Гео Милев не дава готово решение на този проблем - човешко самочувствие или божествено смирение. В търсене на изхода загиват неговите хора, но вярата им в тях самите, в човека, ги надживява и оставя като пример за следващите поколения. Предизвикателно поставен е и другият извечен проблем - върховенството на човека или закона трябва да е водещо в обществото. Бунтовниците се изправят срещу закона на своето общество, част от което са те. Според този закон те са престъпници. Според човешките закони - хората имат право да променят временния, обществения закон, създаден, за да обслужва определена група в определен момент. Кой е правият? И може ли прогресът да бъде закован в рамките на едни, макар и логични и добри за момента, но временни правила? - пита поетът. И не дава отговор. Макар че читателят възприема позицията на автора, съчувства на бунтовниците, изживява техния протест срещу закостенялостта и нежеланието на управниците да променят обществото и света изобщо. „Прекрасно: но- що е отечество?” - задава сакралния въпрос Гео Милев. В името на какво брат убива брата? В името на какво по балкански кърваво се унищожават хора, дръзнали да бъдат недоволни? Отечеството равнява ли се на държавата? И чия е армията - на родината или на властниците? Съчувствието на поета към въстаниците, протестът му срещу убийците, гневът му към вдъхновителите на кървавата разправа са не само ясен отговор на поставения проблем, а и изражение на определена идеология. Не бива да забравяме, че поетът не е анархист, а просто хуманист. Той се е сражавал по бойните полета тогава, когато е чувствал правотата на своята родина, но се изправя срещу желанието на държавата да превърне мнението на управниците си в народен морал. В статията си „Полицейска критика” Гео Милев пише „И да останем истински родолюбци, а не „родолюбци” като ония алчни тартюфи, които с разпалени жестове призовават всеки час образа на България, а в мрака на нощта клаха и колят българския народ.” Но, убеден в правото на народа да търси своята истина, творецът не защитава правото на тълпата, на стадото. Наистина, той рисува една бунтовна маса, едно кълбо от мисли, нерви, ожесточени желания, устремило се към победата такава, каквато я вижда всеки поотделно, обаче, от тази тълпа постепенно се отделят личности - понякога безименни (бащата, синът, сестрата), понякога символно очертани като герои от античността (Орест, Клитемнестра), понякога имащи исторически прототип - поп Андрей. А тези личности носят в себе си друг проблем - проблемът за бунта на личността, за правото й да бъде свободна и сама да определя бъдещето си. Този бунт е обречен за момента, все още тълпата е водеща (повторението на „ние” като образ), но като тежест неговото виждане, неговото изживяване надделяват и стават водещи, насочващи.
Във връзка с този проблем възниква и друг - за посоката на човешките страсти. Въстанието е с една цел - свобода, промяна на завареното положение. С това стремежите на бунтарите не свършват. Те са водени от други идеали - да създадат нов живот, да Смъкнат небесния рай при хората, в действителността, а не да го очакват някога, някъде. Така поетът формулира и още един проблем, свързан с предишните - що е човешки възход? Възход на едни за сметка на други? Или унищожение на хората в името на обществото? Решението на този проблем остава пак в хипотетичния „май”, когато ще бъде завършен този кървав и сложен път - от нощта до рая.
Гео Милев е ЛИЧНОСТ. Самоизградил се като такъв, но и под влиянието на българския народ, на световната култура, на националното мислене и философия. И като личност той протестира срещу превръщането на човека в част от мнозинството, в елемент от тълпата. Едновременно с това, той търси себе си в народа и частта извън цялото. Затова и зарязва своя трон високо в небесата на изкуството, обръща взора си към страдащия бунтовен народ и хвърля предизвикателство срещу духовните гноми на епохата. Загива, вярвайки в твърдо казаните си слова: „Днес не е време на розови сънища и лазурни блянове. Времето е жестоко - и праща поезията в изгнание.
Днес има само Народ и Човек. Човекът пред лицето на Народа. Човекът посред Народа.
Поетът добива истинско призвание: „Да бъде преди всичко и само Човек. Човек посред Народа.”
Така и умира - човек от своя народ, свързан с него, борил се с перото си за правото му на свобода и избор, поетът Гео Милев.