За ученика /Теми литература 12 клас / Гео Милев
ГЕО МИЛЕВ – „СЕПТЕМВРИ”
ТВОРЧЕСКИЯТ И ГРАЖДАНСКИЯТ ПОДВИГ НА ГЕО МИЛЕВ
За поета и за гражданина Гео Милев поемата „Септември” е идейно-естетически връх в цялостното му ярко и разностранно творчество, както е и подвиг в неговата обществена биография. Това произведение се извисява могъщо и като мащабно завоевание в българската художествена словесност, която в този жанр е създала открояващи се творби. Веднага трябва да кажем, че авторът е получил вдъхновение и е отразил едно драматично събитие от нашата нова история - Септемврийското въстание през героично-трагичната 1923 година. И не бива да се прави какъвто и да било опит за отричането на тази вярна констатация, за подмяната й с някакви абстрактни, безсъдържателни, структурно-стилистични „анализи”. Те ще са далеч от сърцевината на поучителните противоречия и конфликти, родени в изпитанията за народа ни между жестоките 1923-1925 години. В предишните си публикации върху развойния път на Гео Милев изтъкнах неговата „пламенна” същност на патриот и лирик. Проследих също така и натрупването на дълбоките политически, социални, личностни, професионални прозрения и способности, за да се открие и извърви блестящо разстоянието от първите му лирически откровения до неповторимата сила на поемата „Септември”. Тя попада под ударите на прословутия ЗЗД и чрез неговите постановки беше унищожен в разцвета на младостта и на творческите си дарования самият Гео Милев.
Тук ще посоча изрично, че не можем да навлезем точно и всеобхватно в тъканта на поемата, няма да разберем нейния замисъл, патос, образен свят, кардинални внушения, хуманистични възгледи, ако не си припомним отново, ако не препрочетем внимателно и трезво изповедите на поета в „Отворено писмо до ген, Борис Вазов” от 30 януари 1925 година. Там намираме очертана релефно и страстно гледната му точка за ролята и предназначението на самата поезия, на литературата като средство и оръжие в живота на народа. Порицани са „шъпата стръвни егоисти”, които чрез насилие и „планина закони „пазят себе си от масите, „труфят низката си природа с маската на чест, ред и отечествоспасение”. Подобно на Иван Вазов, който вижда злобата - „пъклената сила” - дори в „царска багреница'', и създателят на „Септември” надига своя гняв срещу цар и капитал, които в престъпното си комбиниране представляват „всемирно чудовище”. Както Иван Вазов е изгубвал „вяра в Бога и доброто” и е съзирал да седи „Срама на трон”, така и Гео Милев ще извика „Долу Бог” и ще го нарече в цитираното писмо „сляпа фикция”, под чието прикритие хората са подложени на безправие, ограбване и унищожение. Защото „в това нещастно царство България” някои са решили и постановили: „със закон се заличава всяка ПРАВДА”. В такава обстановка на диктатура, унищожение и терор поетът не може да търпи, да стои безразличен, да е спокоен, да се спотайва някъде из кьошетата на измислената си кула от слонова кост: „Аз съм се помъчил - пише той на Вазовия брат - да излея в моята поема ужаса на човека пред събития като това, което съм си избрал за тема, и вярата му във възможността за едно по друго бъдеще.” Цитирам нарочно този ясен и недвусмислен принцип, за да се разбере, че Гео Милев съзнателно, убедено, доброволно е поставил произведението си тематично върху първото в света антифашистко въстание. И още нещо много важно, за да се осъзнае дълбоко и да се изтъкне категорично самият идеен, граждански, философски живец на поемата „Септември”: в нея е заложена мечтата за нов строй, за по-добро съществуване, за промяна на тогавашното политико-социално статукво. И в това генерално признание, което дава и посоката за идейно-проблемното изображение на действителността, не могат да се вмъкват произволности, за да се отклонява читателското съсредоточие някъде встрани от главното направление на пресътворяването. И да се произволничи с тълкуването на пределно демократичния текст и контекст на поемата.
Гео Милев реализира това забележително произведение на един дъх, сякаш диктува всяка дума, всеки детайл в мига на вдъхновението си. Всички паралели с миналото, всяко внушение чрез станалото преди време или пред очите ни ставащото събитие; мъката, болката, възторгът, унинието, предупрежденията, въжделенията - всяко нещо в поемата „Септември” произтича и се връща към силата и величието на централния конфликт - двубоя между народа и неговите палачи. Непременно трябва да наблегнем върху обстоятелството, че заедно с нагледното представяне на фактите авторът акцентува и върху собственото си убеждение - той защитава правото на въстаналите маси, чието дело нарича „свещено”. Съчувства на въжделенията им, узаконява историческото им решение: „Глас народен - глас божи”. Тук сме длъжни да свържем революционния устрем, роден от „вековната злоба на роба”, и то в дебрите на предълга нощна тъмнина, която улеснява геноцида над онеправданите и експлоатираните, директно с векове преследваната цел на борбата, в която жертвите не трябва да проливат кръвта си напразно: „Ще възкресим ний Човека свободен в света”! Въз основа на демократичния подем и на описаните масови сцени, които са разковничето за проникване в глъбината на поемата, ние сме принудени да отхвърлим днешните конюнктурни спекулации за „чуждата” намеса в революционните процеси през септември 1923 година, за уж някаквото инспириране на борбата отвън. Ако всичко това беше вярно, едва ли болезнено честният лирик Гео Милев щеше да говори за „хиляди маса народ”! И можеше ли той да приравнява решимостта за въстанието с божествен акт! За него, като българин, като патриот, като гражданин с остър усет за социалната несправедливост, позициите са непримиримо разграничени. В цитираното писмо до ген. Борис Вазов Гео Милев без колебание нарежда „днешната фашистка буржоазия” до коляното на предосвобожденските чорбаджии, които с помощта на поробителите тогава изтребваха народа си. А през 1923-1925 година техните последователи го задушават, избиват, смазват „собственоръчно”!
И затова в поемата „Септември”, която по съдържание и дух може да се квалифицира едновременно и като лирическа, и като епическа творба (най-правилно е да говорим за лироепизъм в осъществяването на големия идеен и тематичен замисъл) - са откроени в естетически, в художествен, в творчески план кардинални за всяко цивилизовано общество проблеми: за народа, за управляващите го, за тяхната взаимна търпимост, за влиянието на Църквата като институт, за демокрацията като социална величина, за Отечеството като сцепляваща или разделяща категория - според влаганото в това понятие съдържание и според извличаната от него класово-имуществена изгода. Не бива да се учудваме от присъствието на такива мотиви в едно динамично, кипящо литературно произведение, защото без тях поемата „Септември” би увиснала върху голите постулати на естетизма и на експресионистическия формализъм. Нейната художествена енергия произтича от разкритите огромни политико-социални сътресения. Георги Цанев определя творбата като „истински революционна поема”, Минко Николов я квалифицира като „славослов на великите в революционния си устрем маси”. Няма съмнение, че това е произведение с неоспорим историко-реалистичен характер. Двигател на процесите в обществото са масите, в които - според Христо Смирненски - е „стопено”слънцето! Картините и на „подема”, и на „погрома”са представени огрубено, сурово, даже натуралистично, защото такава е била и самата реалност. И в нея истинският, взискателният творец не може да привнася омекотяващи нюанси, които противоречат на законите за правдивото изображение. Гео Милев предпочита символни обобщения, които носят могъществото на цялото, и все пак видими са белезите на точното назоваване. Вижте двете сили, които са надигнали свещен глас за глътка въздух и са отправили взор към небето и към земята едновременно. Това са въстаналият работник „с чук в ръката, обсипан със сажди, искри и сгурия” и неговият събрат, изстрадалият селянин „със сърп сред полята, просмукан от влага и студ”.
Тук е и величавият поп Андрей от Медковец. Той олицетворява с поведението и с безсмъртието си разрива между народа и заблуждаващата го религиозна пропаганда. От неговите уста излизат презрителните и проклинащи думи за църквата, съюзена с народните мъчители. Многократното повторение „Долу Бог!” не е удар срещу вярата като човешка съкровеност, а е насочено против лицемерието и духовното насилие, които подпомагат безправието, мизерията, господството на експлоататорите-богаташи. На тоя идейно-емоционален фон прозвучава осъдителното и тревожно питане: „КОЙ ИЗЛЪГА НАШАТА ВЯРА?” Целта на въстанията от древността до септември 1923 година е била неизменно една и съща: „Човешкият живот ще бъде един безконечен възход - нагоре! нагоре! ЗЕМЯТА ЩЕ БЪДЕ РАЙ - ще бъде”. Поемата „Септември” не може да се разглежда като плавно, спокойно, епическо сюжетно-фабулно изложение. Тя има нервна, динамична композиция, условно разделена на 12 части. Седмият откъс е изграден от единствен стих само - „Започва трагедията!” И следва началото на ужасяващия потушителен произвол - „Първите паднаха в кърви.” Затова и не може да се проследява събитийната нишка последователно. В творбата всяко действие, противодействие, преживяване, описание; всяка сцена, оценка, присъда - всичко се движи по високата скала на възторга или пада в бездната на провала. Самият поет се намира в трескаво състояние: пита, коментира, изобразява; клейми убийците, изобличава лъжепатриотите, възхищава се от надигналите се маси - „неудържими страхотни велики: НАРОД!” После идва полюсното чувство, което слага отпечатъка си върху съдбата, историята, психиката на поколенията: „Кървава пот изби по гърба на земята. В ужас и трепет сниши се всяка хижа и дом. ПОГРОМ! Трясък продъни небесния свод.” В нашата поезия няма такава апокалиптична картина, с толкова сгъстени детайли, с такъв потресаващ символ - дори земята се поти кърваво! Смазването на въстанието е катастрофично. Срутен е даже и небесният свод! Станало е нещо непоправимо, кошмарно за погледа и за мисълта на Гео Милев. И това е така, исторически обобщено. Дотогава България е изпитвала национални погроми, войните са я изпепелявали, в тях и неукротимият поет е изгубил всевиждащото си око. Ала след 9 юни, след септември 1923 г. родината ни - единната майка за всички свои чеда, вече не е същата, няма я грижовницата и закрилницата. Дълбока пропаст я разкъсва. Георги Цанев твърди, че показаните в поемата събития и сблъсъци представляват „най-високата точка на класовата борба у нас”.
Може би прави странно впечатление фактът, че когато се анализира това художествено-естетическо произведение, много се говори за историята, за политико-социалното устройство, за обществените катаклизми. В това обстоятелство няма нищо нередно или странно, тъй като поемата „Септември” е типичен гражданско-хуманен отглас на потресаващи конфликти. Самият Гео Милев много пъти в теоретическите си прозрения, както и в публицистичните си уверения, е заявявал, че изкуството е за хората, че мястото на писателя е сред Народа, че „поезията се смесва с политиката и става живот”. Всичко друго е хитър камуфлаж или ялова претенция. А що се отнася до „формалната” реализация на творческия замисъл, трябва да изтъкнем, че стилистиката, поетиката, изобразителните похвати, подходите, средствата са ни вече познати от предишните му творения. В поемата „Септември” те придобиват ярка мащабност и завършена внушителност. Ето го началото на творбата: „Нощта ражда из мъртва утроба вековната злоба на роба: своя пурпурен гняв величав”. Тази увертюра звучи емоционално, увлекателно, интригуващо, предусещащо, сугестивно като лирика. Същевременно тук е „скрита” и причинно-следствената обосновка на предстоящата буря. И „неприемливите”, драстични, „грозни” определения и характеристики са хармонични с тая „вековна злоба на роба”, която е обективно детерминирана и напластявана в народната душа. Десетилетната робия под гнета на експлоатацията и безправието е дала резултат - народът е „с хиляди ножа прободен”. Битието му е на страдалец - ”затъпен, унижен, по-нищ и от просяк, останал без мозък, без нерви”. Но вече той се е изправил „из мрака тревожен на своя живот”. И с кръвта си е написал - „СВОБОДЕН”.
Давам тези примери, за да се види как хармонично се съчетават в една еруптивна литературна композиция будната гражданска мисъл и художествените приоми за нейното акцентуване; как нараства напрежението като последица от започващия класов двубой. Дошъл е часът и робите „на черния труд с безглаголно търпение”, па издигнат решителния зов и да потърсят за себе си, въпреки смъртната заплаха, примамливата „вечна пролет на живия блян”. Събрани са в едно „хиляди воли - воля за светъл живот”. Сърцето на всеки въстаник е огнено. Устремът напред и нагоре на тези „хиляди” борци развява „червени знамена”, които плющят „Високо, широко”. Готовността за битка до победа е „на бурята яростен плод”. Гео Милев, който е следял всеки трепет на българската душа в жестокото военно и следвоенно битие, дълбоко е осмислил движещите сили на обществото. И е пресътворил с пламенността на таланта си епичните събития и герои, както и безмилостния удар на погромаджиите. Някъде изказът е бравурен, патосът е извисен до краен предел. Повторенията, натрупванията, изблиците, сравненията, градациите - всичко води към космическите мащаби на възторга и на поражението. Ритъмът на лирическия „разказ” е диктуван от приливите и отливите на изпитанията. Поетът не героизира въстанието абстрактно, а го величае като перспектива към социална справедливост. Също така не естетизира „този ужас без слава”, без да е обективистично, вяло, унило представено, героичното народно бунтуване също така не е послужило на твореца и за дистанцирано любуваме на изтънчените му сетива. Поемата „Септември” е СЪДБА и за нас - читателите, и за него - автора й. В нея живее сюблимен миг от историческите народни подвизи. Текат „кървави вади”. Мирише „на живо месо”. Прикована е на позорния стълб „грубата сила” на убийците. И те не простиха на Гео Милев. Ликвидираха го по лесната и цинична формула като жертва на „безотговорните фактори”! Ала написаното не може да изчезне „безследно”, защото е неутолима жаждата ни за слънчев ден...
