За ученика /Теми литература 12 клас / Гео Милев

 

ГЕО МИЛЕВ – „СЕПТЕМВРИ”
ТРАГИЗМЪТ НА ОПТИМИСТИЧНИЯ БУНТ В ПОЕМАТА

Безспорно, приносът на Гео Милев в развитието на българската литература е голям. Поетът модернист обогатява реалистичния подход в пресъздаването на революционно променящия се свят, поставя акцент Върху предметното начало и пронизва в пластовете на човешката душа. Неговата поезия е естетична изява на бурно променящия се свят, на човешкия копнеж за духовна извисеност и социална справедливост.
Най-популярна по сила на художествените внушения Гео-Милева творба е поемата „Септември”. Художествената мотивация на вътрешния исторически смисъл на Септемврийското въстание определя ритъма на експресивното послание, което се превръща в „пулсиращо” метафорично ядро, събрало концентрираната духовна енергия на образите-фрагменти. Те носят задъхания тревожен пулс на екстремалния исторически миг, преди конфликтният взрив да отприщи „вековната злоба на роба”, преди да се излее „лавата” на гнева.
Творческият замисъл на поемата утвърждава трагичния порив към щастие.
Единството на трагизма и оптимизма в поемата „Септември” е характерен белег на нейните идейни и емоционални внушения. Същността на трагичното начало е свързано с представата за жестокостите и погрома, с цената на жертвоготовността, с мъченическото устояване на социалната неправда и с човешката неудовлетвореност. Що се отнася до оптимистичното начало, то се изразява в нравствената извисеност на колективния екзистенциален порив към трагичните стойности на надеждата. Експресията синтезно обвързва трагичното в порива на духа със светлата надежда на Апокалипсиса и разрушението, превърнати в безнадежден оптимизъм и Вяра в хуманното бъдеще на бунта.
Оптимистичен е трагизмът на „погледналите слънцето” чрез бурята в душите си Гео-Милеви герои. Те са анонимни, не-назовани. Губят човешка идентификация извън колектива. Бунтът ги „назовава” и определя като движещи градивни единици на едно „пулсиращо” бунтовно цяло.
Гео Милев убеждава читателя в победата на човешкия дух, В неизменните нравствени ценности на обществото и В безграничната целеустременост на обезправените хора.
Възраждането на човешкия дух е отразено най-ярко в началните части на поемата:

стари и млади -
се спуснаха всички отвред
Като отприщено стадо
от слепи животни,
безброй
яростни бикове -
с видове
с вой

(зад тях - на нощта вкаменения свод)
полетяха напред
без ред
неудържими страхотни велики: НАРОД!
(I глава)

Експресията на въстаналия дух намира отражение и в поетичната графика на текста. Различното шрифтово изписване (НАРОД!) разкрива натрупаната кондензирана енергийна сила на бунта. Изразителните епитети и сравненията спомагат за по-лесното възприемане на художествените внушения. Читателят осъзнава възвръщащото се самочувствие на хората, тяхната непримиримост спрямо тиранията на управляващите и острия им протест срещу беззаконията и жестокото самовластие.
Поетът внушава, че бунтът се ражда в резултат от непосилните мъки, от пренебрегването на човешките права и от тежките условия на живот. Символно-алегоричният образ на нощта и оксиморонното съчетание „Ражда из мъртва утроба” въздействат на читателя, като изграждат у него гледището на твореца за несправедливо устроения свят. Нощта е и метафора за време на скърби и гонения, тя понякога се използва за изпитанията на вярващия, когато му се струва, че Господ е твърде далеч.
Обликът на творбата се определя едновременно от рушителни и градивни чувства. Те се намират в единство (както в живота са любовта и омразата, възхищението и презрението, радостта и мъката). Чрез тях авторът разкрива пълнокръвния образ на страдащите хора, техните възгледи, интереси и стремления.
Всеобхватният характер на бунта се разкрива посредством натрупване на битовопредметни и пространствени образи: „балкани”, „поля”, „градове”, „села”, „сипеи”, „чукари”, „бърда”, „мътни вади”, „ливади”, „градини”, „чифлици”, „воденици” и много други. Показва се още и социалното положение на въстаниците - те са „изпокъсани”, „кални”, „гладни”, „загрубели от жега и студ”, „черни”, „боси”, „сакати”, „уродливи” и други. Многобройните определения изграждат представата за бедност и мизерия, за гаврата над окаяния и обезправен „народ”. Поетът хуманист изразява желанието си за едно много по-справедливо човешко общество.
Средствата за борба се разкриват с помощта на натрупани образи и определения, чрез смисъла на глаголите „се спуснаха”, „полетяха”, чрез сравнението „като отприщено стадо от слепи животни”, чрез разширяване на пространствените и количествени измерения - „всички”, „отвред”, „безброй”.
Народът се представя като първостепенна движеща сила, като основен фактор на историческите промени:

Народа въстана
с чук
в ръката,
обсипан със сажди, искри и сгурия,
със сърп сред полята,
просмукан от влага и студ:
хора на черния труд
с безглаголно търпение...
(V глава)

Трудът е наречен от автора „черен” именно защото е непосилен и невъзнаграден; той не носи утешение и радост за измъчените работници, а само навява още повече тъга и чувство на онеправданост.
Негодуванието на твореца, а и на възприемателя, се увеличава от факта, че всъщност общество и народ стават опоненти, социално дистанцирани и противопоставени:

селяци
работници
груби простаци
безимотни
неграмотни
профани
хулигани
глигани
скот като скот: хиляди маса
народ: хиляди вери
вяра в народний възход, хиляди воли
воля за светъл живот, хиляди диви сърца.
огън във всяко сърце, хиляди черни ръце
в червения кръг на простора...
(V глава)

Повторенията имат за цел да укрепят силата на художественото внушение, да покажат още веднъж всеобхватността на въстанието, всенародния протест срещу безправието и тиранията в света.
Във втора глава раждането на надеждата, на мечтата за добър живот се внушава чрез редица алегорични образи, между които са „нощ”, „блясъци”, „слънчогледи”, „слънце”. С изречението „Слънчогледите погледнаха слънцето!” читателят се убеждава във все по-надигащото се самочувствие на обезправените личности, в тяхната готовност за саможертва в името на благото на целия народ. Слънцето е символ на неизменна сила и красота, на праведност и истина, на Божията сила, святост и благодат.
В действителност, чрез този символен образ авторът убеждава своя читател в духовната сила на народа, в неговото просветление, в идващото желание за мъст и разправа с недостойните.
В трета глава мъката, страданието и несъгласието с духовното потисничество се показват чрез огрубяването на образността и чрез съчетаването на суровия реализъм с романтичното начало. Със словосъчетанието: „Глас народен: Глас Божи”, поетът изказва подкрепата на своя лиричен герой за всенародното дело и твърдото му мнение, че управляващите трябва да се вслушват в гласа на своя народ, тъй като в противен случай държавата не може да се нарече „отечество”, особено когато тя воюва срещу обществото. Народният глас наистина винаги е „глас Божи”, защото пред Господ всички хора са равни.
Активността в Каузата на изстрадалия народ е показана и в шеста глава. Тук стихията на бунта се внушава отново чрез символно-алегорична образност: „светкавица”, „гръм”, „гигантски столетен дъб”. Светкавицата символизира Божията святост и гнева на Господа (съответно и на народа), който той често проявява мигновено. Гърмът е метафора за величавата мощ на Бога, която понякога се проявява и чрез народа. Дъбът служи за сравнение, изразяващо сила, в случая силата на обединените обществени слоеве. Крайно недоволни от принципите на управляващите.
Но сякаш едва в седма глава на поемата се прави преход от надеждата и оптимизма към погрома и трагичността на борбата. В следващите глави се разкрива безкрайната жестокост на властниците, изразена в зверствата над бедните и онеправдани хора:

С извадени саби
кавалерийски отряди подгониха
разбитите селяни
доубивани, стреляш с шрапнели, фугаси
бягащи в ужас от всички страни,
догонвани в къщите
и съсичани там
с кървави саби
под нисък сайвант
сред писък
на изплашени баби,
деца и жени...
(VIII глава)

Авторът с голямо художествено умение прониква в духовно-психологичните измерения на трагедията: смут, ужас, вцепенение, паника, неизразим страх. Постигането на внушенията се осъществява посредством натрупване на образи, свързани с представата за гибелност и трагизъм.
Образът на поп Андрей е ярко доказателство за присъствието на героизъм и жертвоготовност сред хората в тогавашните съдбоносни исторически моменти. Неговият възхитителен подвиг в името на доброто предизвиква преклонението и признателността на читателя. Според Гео Милев, саможертвата и безграничното родолюбив са задължителни условия за постигането на идеала. Затова авторът много правдиво го определя като:

велик,
сюблимен,
непостижим!

Символно-метафоричните образи се срещат и в десета глава:

Есента
полетя
диво разкъсана
в писъци, вихър ц нощ.
Буря изви се
над тъмни балкани
мрак и блясък
и гракащи гарвани ято...

Мракът е антитеза на светлината, която е символ на Божията святост, премъдрост и слава. Тъмнината изразява още наказание и предупреждение, но нейният смисъл най-вече е в лишаването от Божията светлина. Гарванът е метафора за съд и опустошение. Така възприема-телят отново разбира, че погромът на въстанието е твърде жесток и потресаващ и че наистина управляващите се превръщат във врагове на своя народ.
В единадесетата глава на творбата „възмездяването” на човешкото непокорство, на порива на личността към свобода и дръзката вяра на гражданите е кулминационен израз на трагичното начало. Тук погромът вече е приключил, но действителността е смразяваща: стотици, а може би и хиляди жертви. Навсякъде се среща образът на кръвта, внушаващ представа за сетивното присъствие на насилието. В Библията тези образни внушения тълкуват причините за насилствено отнемане на човешки живот. Постигането на художественото Внушение се осъществява чрез употребата на натуралистични и съзнателно огрубени изразни средства: „се валят черни глави”, „ударил о кокал”, „замириса на живо месо”.
Оптимистичният патос отново се среща В дванадесета глава - той е идейно-емоционална основа на финалната част на творбата. Заети са имена от античната митология - Ахил, Агамемнон, Приам, Хекуба, Ифигения, Електра, Клитемнестра и най-накрая - „Касандра-пророчица”. Чрез тези имена читателят още по-ясно осмисля трагичния край на борбата. Но все пак остава надеждата за бъдеще, изпълнено с морални ценности, добродетели и признаване на човешкото достойнство. Затова за лиричния говорител на Гео Милев пророческата роля на Касандра е много важна:

Едничка остава
стои и пребъдва през вековете
Касандра-пророчица:
тя вещае възмездие
и всичко се сбъдва.

Разцветът на човешката самоувереност и на националното самоосъзнаване на личността се изразява в повелителната форма на въпросите, в категоричния тон на отговорите, в произнасянето на присъдите и в разместване на функционалните пластове (човекът изземва функциите на Бога). Лиричният герой ясно изразява своя копнеж за изравняване на човека и Бога, защото това всъщност ще е изява на извоюваната независимост, на реабилитираните права, на духовното възраждане и свободата.
Поемата „Септември” се вмества в естетичните рамки на трагичното, пресъздадено чрез ужаса и погрома на бунта, и на възвишеното, въплътено в идеала на човека, който се жертва в името на светлия утрешен ден, но за съжаление не го дочаква.
Гео Милев е повлиян от символизма, но при него доминиращ е експресионизмът; заемането на фолклорни образи го свързва с неоромантизма; има суров реализъм, също така и натуралистични подробности и детайли; налице е и импресионистичното начало, формата е футуристична.
Не всички литературни критици харесват стила на изображение при Гео Милев, но всяка читателска оценка би била твърде субективна, ако не се знаят фактите от творческата и житейската биография на трагично загиналия творец. Но особено ценното и актуалното в неговата поезия е искреният му копнеж за едно много по-светло бъдеще и за свят без социално разделение между представителите на обществото. Постигането на вярата в „Септември” е акт, който определя основния оптимистичен идейно-емоционален патос и осмисля трагиката на мъченичеството. Използването на приказно-митологични образи и понятия („змеици”, „змейове”, „вещици”) свидетелства за тежката и тягостна атмосфера, но въпреки трагизма на борбата, Гео Милев е определен от литературната критика като поет оптимист, тъй като в неговото поетично творчество личи надеждата за земен „рай”, за възцаряването на доброто в света. По този начин той внушава на възприемателя, че в човешката душа винаги трябва да има място за оптимизъм, жизнерадост и любов.