За ученика /Теми литература 12 клас / Гео Милев
ГЕО МИЛЕВ – „СЕПТЕМВРИ”
ТРАГИЧНО-ВЕЛИЧАВОТО И ОПТИМИСТИЧНОТО В ПОЕМАТА
Българската литература е скътала в дълбините си живеца на културен и духовен подем, здравите фолклорни традиции, стремежа към по-светло бъдеще, бляна, веруюто на един народ с мечти и със свой собствен път през вековете. И всичко това пречупено и увековечено през творческия мироглед на Ботев, Вазов, Яворов, Елин Пелин, Йовков и още много други свидни имена от пантеона на националната ни култура. Но редом с тях се извисява един самотен и бляскав връх на човешкия гений, естетически феномен на цяла една взривна епоха от историческото развитие на народа ни. Смутени и потресени, поколенията още години наред ще се мъчат да обхванат с мисъл, да „опитомят”, да се досегнат до неизмеримите душевни пространства на Гео Милев. Но Гео си остава все така далеч и все така високо. И наистина, немислимо е за нас, наследниците, да догоним и да постигнем духа на тази демонична личност, дух, който живее и диша чрез своите копнежи и съмнения, чрез своите странства, чрез своите-изстрадани ценности и истини. Уникалните заложби и прозрения на енциклопедиста Гео Милев го правят трудно разбираем за повечето читатели. Изисква се огромна култура, въображение и усет, за да се намали поне малко разстоянието между нас и Гео Милев. Но поетът е непримиримо взискателен към своя читател, както и към себе си, затова и целият му живот е белязан от самотата на „конквистадора”.
И все пак, жив е един кът в сърцето на Гео-Милевата поезия, където читател и творец се сливат неудържимо, изцяло.
За да се проникне дълбоко в поемата „Септември”, е необходимо търпеливо да се разгадае спецификата на Гео-Милевия стил. „Изкуството - възкликва той - е проявление, израз на нещо вътре в човека. Експресия! А целта на поезията е да се откъртват със силата на художествената емоция - скали в душата, с които дотогава е била потисната една велика и ободряваща тайна. „Безспорно, яркият експресионистичен стил на Гео Милев му позволява да превърне поемата си във вик на едно доминиращо творческо „аз”, защитаващо правото си да пресъздава действителността чрез своето въображение. Именно поради това водещо авторово присъствие можем и да кажем, че лирически герой в поемата е и самият Гео Милев.
Характерно за поемата е, че тя няма определен сюжет, няма развитие на характерите, не съдържа обстоятелствен рисунък на събитията. Разчупването на тези традиционни композиционно-структурни рамки е подчинено отново на експресионистичния, дори футуристичния почерк на Гео Милев. Но проблемът за стройността на поемата все пак е решен умело и интелигентно: сюжетът е заменен с ясно очертана група фрагменти, които съдържат късове жива история и са обединени в логическо единство от идейно-емоционалната и психологическа нагласа на поета. Чрез тези фрагменти се проследява избухването на Септемврийското въстание, устремът на народа, погрома, като всичко това е пречупено през погледа на поета.
Невъзможно е да се разсъждава върху поемата без в началото да се вникне в особеностите на езика, в неговия ритъм и многобагреност. „Поетът е длъжен да владее езика така, че да чувства ръката си свободна за най-смел замах, за неограничена от нищо игра” - отсича Гео Милев и той наистина е неподражаем в своята словесна виртуозност. Всяка една дума от поемата може да бъде тълкувана многопосочно: тя може да придобие в контекста едновременно общо, единично и универсално значение; може да характеризира различни нюанси на авторовото чувство. Но основният стилистичен ефект се крие в дълбокия смисъл на подтекста, който думата, съчетанието, фрагментът осветяват. Словото великолепно е използвано от Гео Милев в неговата метафоричност и експресивност. Например, самото наименование на поемата „Септември” се възприема по различен начин: конкретно като име на месец или иносказателно като наименование, съдържащо исторически, социални, нравствени измерения на времето, или алегорично като „име-страшен призрак за нечисти съвести”, или пък може да бъде тълкувано като двусмислица - граница между лятото и есента, между живота и смъртта, между мъртвината и зрелия плод. Възможността за асоциации е безкрайна и Гео Милев умее да задвижи творческия импулс на читателя.
Ударната сила на думата, нейната полифоничност можем да открием дори в съзнателно огрубените думи - „варваризмите”, чрез които Гео Милев създава представа за хората на черния труд, за „грубата, глуха и тъмна народна целина”, както сам той ги нарича. Дори казионните лозунги на епохата се използват с ирония. „Шуми Марица окървавена...” По този начин Гео Милев безмилостно изобличава демагогията, тъпата жестокост, агресивността на фашистката власт. Гротеската като художествен похват изцяло се слива с Гео-Милевия стремеж към експресивност, а превъплъщенията на словото, омагьосано от поета, са необозрими.
Докоснали сме се до композицията, до стила и словесните акорди на поемата, ние вече по-уверено можем да навлезем в конкретния анализ на произведението. Какви са мотивите за нейното написване? Авторът заявява в „Отворено писмо до ген. Борис Вазов”: „...аз бях арестуван заради една моя поема, в която смятам, че съм сложил една немалка мисъл: отхвърляне на всичко, което тежи върху човека като кървава случайност... аз съм се помъчил да излея в моята поема ужаса на човека пред събитие като това... и вярата му във възможността за едно по-друго бъдеще...”
Тръгнал от конкретно-историческото събитие, свързано с българската действителност, Гео Милев обобщава в общочовешки план борбата на поробените като неотменимо право и вярата във възможностите на човешкия порив като смисъл на историческия ход на човечеството. Именно тези философски възгледи за историята, бъдещето и човечеството издигат поемата до универсалните образци на изкуството; националното се преплита с общочовешкото. Заложил в произведението си триединството между трагичното, величавото и оптимистичното, Гео Милев по безспорен начин въстава срещу всичко, което потиска човека и неговото развитие. Тази своя творческа мисия гостът осъществява чрез богата палитра от идеи и чувства, обединени в няколко смислово-структурни равнища.
Първото смислово-структурно равнище е лирико-философски увод, въвеждащ в идейността и проблематиката на творбата. Тук откриваме философската концепция на Гео Милев, превърнала се в основен мотив за създаване на творбата. Чрез встъпителните думи:
Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба:
своя пурпурен гняв -
величав
Гео Милев дава израз на увереността си, че бунтът е законно и неотменимо право на унизените и поробените. И наистина парадоксално е съчетанието на „нощта” - образ на мъртвината и безизходността, с „ражда” - мъчителното израстване, което вещае подем, светлина, устрем, поява на „неудържими, страхотни, велики: Народ.” И в този парадокс е заложено усещането за шеметното набиране на енергия, за неумолимия ход на историята. Движението е пропило тези встъпителни редове и читателят се задъхва в очакване на нещо съдбовно.
Първа, втора и трета част са не само взривно начало на цялата поема, но и неин идеен синтез - по отношение на конкретно-историческото съдържание и на психологическите реакции. В лирико-философския увод читателят ясно долавя, че лирическият герой изцяло се е слял с масата и по този начин народът се превръща в централен герой на поемата.
Това единение намира своя израз в следващия идейно-смислов пласт, обединяващ четвърта, пета и шеста част. Това е експресивна картина на въстанието, внушаваща величавия патос на борбата за свобода, осмислящ устрема и възторга. Тук се стесняват рамките на времето и пространство в реалистичното звучене, с което Гео Милев придава достоверност и земност на своя поетически изказ. Всичко това е постигнато чрез пряко извличане на факти от конкретно-историческото събитие - Септемврийското въстание. Посочени са най-горещите моменти, долавя се динамика и неудържимост в „географията” на бунта.
И ето, че в представите на читателя, редом с израстването на народа, възмъжава и се обновява идейно-нравственото лице на Гео Милев. Запазил почерка си на модернист, той вече е поет на съдбата на народа, осъзнава я като своя Голгота. Гео Милев задвижва цял космос от нови представи и измерения в съзнанието на читателя. Във втория идейно-смислов пласт величието на народа е внушено не само чрез дългата редица определения, но и посредством антитезата, чрез която авторът обособява този народ. Той издига масата над преходните ценности на „таланти”, „гении”, „оратори” -хора еднодневки, без историческа мисия, далеч от живота, макар и вкопчени в неговите удобства и блясък. Тук се долавя отношението на Гео Милев към интелигенцията и то горчи не само в редовете на поемата, но и в думите му: „Интелигенцията преживява безцветното разочарование на своя декаданс”. Вечно в развитие, Гео е непримирим към всичко вяло, неистинско, самоцелно.
Още по-колоритна и пълнозвучна е метафоричната антитеза в шеста част на поемата, където фрагментите „пламтящо легло - /дето спят на витло/ пепелянки и смоци” и „гигантския столетен дъб” навяват студенина и усещане за зло, подлост, отрова, мрак; тъмни, неземни сили, натрупвани хилядолетия, ни облъхват с леден ужас. Но срещу тях Гео Милев противопоставя друга метафора:
... водопади
потоци
порои -
бесни
рукнали в бездната
с гръм.
Водата - символът на живота, надеждата, бляна, устрема, стихията - сразява мрака. По виртуозен начин Гео Милев използва дори образа на самата май-ка-природа, за да внуши на читателя устрема на въстанието, неговата сила, величавата му дързост.
Третият идейно-смислов пласт е най-кратката и многозначителна част на поемата: „Започва трагедията!” - тези думи имат възлово композиционно значение за финала. От една страна, те са своеобразна психологическа пауза, необходимо пространство, граница между величавото и катастрофалното.
Народната орис, трагедията на един прекършен полет, на един смазан бунт намира своя върхов поетически изказ в четвъртия идейно-смислов пласт, обхващащ осма, девета, десета и единадесета част. Именно в този пласт внушенията за трагизма на народа са въплътени в изобразената кървава действителност, в кошмара на масовата сеч: Бунтът е съсечен в зародиш. Прекършената вяра необратимо води до див ужас, расте с всеки ред на поемата, за да достигне своята кулминация. Тук ни посреща образът на смъртта, който е персонифициран:
... смъртта
- кървава вещица сгушена
във всичките ъгли на мрака -
изписка,
и ето посяга
далеч и навред из нощта...
улавя и стиска
по едно ужасено сърце.
Едва ли в поемата има по-ярко художествено въплъщение на мрака, безизходността, слепия ужас от образа на „кървавата” властница. Но редом с този образ Гео Милев създава и зловеща, натуралистична картина на фашистките изстъпления, където експресията достига своя апогей: „Бесилки разпериха черни ръце”, „потекоха кървави вади”, „замириса на живо месо”, „мегдани с кармин окървавени”, „страхотен марш на топора ударил о кокал”, „ кървава пот изби по гърба на земята”. Чрез всички тези поетически метафори Гео Милев превръща конкретната действителност в жива зрителна и слухова картина. Естетическото въздействие е неотразимо - читателят е приземен, смазан от ужаса, от драмата на непоправимото. Езикът на автора е неумолим агресор над сетивата, за да се постигне пластическото внушение за физически, духовен, естетически погром. Погром, от който наддават вик дори „блажените жители на светлия рай”. И всичко това е постигнато, без да се споменават конкретни събития, а само чрез посочване на обобщените носители на драмата - сина, бащата, сестрата. Същевременно майсторски е. използвано словото в неговите детайли - „доубивани”, „съсичани”, „стреляни”-върху съзнанието на читателя умишлено, като залп действа страдателният залог. По мащабност на художественото въздействие Гео Милев си остава ненадминат владетел на омагьосаните пространства автор-читател, внушение-възприятие.
Другият художествен похват при изобразяването на народната трагедия е свързан с позицията на Гео Милев като изобличител на фашизма. Изискано, отчетливо, с недвусмислена ирония поетът цитира официални, казионни лозунги, като разбулва фалшивата им същност:
„Отечеството
е в опасност!”
Прекрасно:
- но ще е Отечество?...
Риторичният въпрос, надвиснал като мълчалива присъда, разкрива двуличието и цинизма в празните дами на лозунга. Поетът анатемосва фашистките узурпатори, които си служат със свещени символи, за да оправдаят убийствената разправа с народа. Протестът на Гео Милев не е скрит - той безкористно изобличава, заклеймява, отрича псевдодемокрацията, хищната безскрупулност и кръвожадност. Иронията му постепенно прераства в трагически сарказъм:
Шуми Марица
окървавена...
Под звуците на националния химн се лее народна кръв и затова този химн се превръща в грях и присъда над диктатурата. Чрез асоциативната метафора: „Ку-клъкс-клан” Гео Милев засилва изобличителния си патос, като сравнява официалната власт в България с расистката организация в САЩ. Вникнали по-дълбоко в корените на това изобличение, ние откриваме гражданския подвиг на поета.
Огромната трагедия на нашия мъничък народ, безброй пъти пречупена през творческия свят на Гео Милев, грабва, потриса, преобръща. Но нима цялата тази виртуозност на изразни средства той е впрегнал в самоцелното желание да предизвика у читателя горест, съжаление, уплаха? Подобна мисъл е нелогична. Чрез осмисляне на народната драма Гео Милев търси измеренията на величавото, от чиито самородни кладенци черпи вяра и оптимизъм. И най-силно потвърждение е епизодът с героичната смърт на поп Андрей. „Сам, като луд”, поп Андрей се опълчва срещу ужаса и смъртта. „Побеснял и Велик”, той се бори до последен дъх. Всичко в образа на „червения поп” - хладнокръвието, устременият в бъдещето поглед, презрението към изплашените палачи - го въздига в представите ни до монолитен обелиск на нравствената красота, на моралната победа, която стократно надхвърля обикновените човешки възможности. И за фон - смрачения, притихнал Балкан, свидетел на героичната гибел на знайни и незнайни герои. Балканът - вечен, непоклатим, сродил се с подвига на поп Андрей, за да го възпее в легенда. Гео Милев влага в образа на поп Андрей жизнеутвърждаващата си философска концепция; народните революционни сили са несломими. „Не се гаси, туй що не гасне”. И наистина: „Що значи смъртта на един? Амин!”. Предсмъртната благословия на поп Андрей е оцелялата народна надежда - велика, сюблимна, непостижима в своето изстрадване. Векове преди това подобна изповед излита от сподавените устни на беловласия патриарх Евтимий, за да оживее и до днес...
Но ако се вглъбим още мъничко в художествената роля на поп Андрей, ще открием, че Гео Милев го е поставил в началото на своята дръзка борба, мотивирала създаването на поемата: „ отхвърляне на сляпата фикция, наречена бог” Именно поп Андрей е първият вестител-в поемата, който подсказва предстоящата война с бога на насилието и нелепостта:
Последната граната
изпрати
право там - в божия храм.
Използвайки ефекта на контраста, авторът хвърля предизвикателство срещу бога чрез божия служител. Щом дори свещенослужителят се отдръпва от своя бог, нима този бог има право да съществува? Отговорът е категоричен: „Захрачи и плю”. Тези думи са мостът между единадесета и дванадесета част, по който преминава и съзрява читателското съзнание, за да се подготви най-пълноценно за осмисляне на последната, заключителната част от поемата; тази, която е поривът, изповедта, символът-верую на Гео Милев. Не случайно той я започва с крилатия Омиров стих: „Музо, Възпей оня пагубен гняв на Ахила...”
По този начин читателят добива усещането за динамика, за многопластовост на конкретно-историческото време. Защото, поставена в унисон с древногръцкия епос, поемата излиза от рамките на националното, самобитното, за да, се издигне до образците на общочовешкото. Докосвайки се до античността, Гео Милев пробужда асоциативното мислене на читателя. Омировите идеали за човекът-воин, за въстаналото достойнство в защита на поругана правда и свобода, са живи в бунта на българския народ. Именно чрез величието на този порив са утвърдени вековечни представи за прекрасното, тържествуващото, устремното в борбата на целия човешки род за светлина и истинност. Но Гео Милев не спира дотук. Той използва античността и като основа за поставяне на проблема „престъпление - наказание”; старогръцките мотиви са подчинени на идеята за законното възмездие, следващо всяко насилие. И ето, ние поглеждаме към Ахил от един съвсем нов, неочакван ъгъл:
Ахил беше грубата сила...
Ахил бе герой...
пиедестал
на реда и тишината
В страната...
Не е трудно да усетим, че Ахил е символ на властта и фашизма в България и че носи „дивата” и „груба” душа на палача. Тази интерпретация е още едно яростно изобличение на българската буржоазия, на фашизма като цяло, на насилието.
„Но Ахил ще загине под гняв и проклятие”, уличен в зверствата си; фашизмът ще получи своето възмездие; смазаният български народ, прекършеният порив ще бъдат отмъстени. Защото така вещае Касандра-пророчица, няма наблюдателка на безконечния низ от престъпления и развръзки. Тук Гео Милев с невероятен замах задвижва цялото колело на историята, впряга многовековния човешки опит, за да възкликне непоколебимо: „-всичко се сбъдва”. Не ни остава нищо друго, освен безпределно да вярваме в гласа на пророка, защото извор на неговата философия са разумът и демокрацията. Година преди своята трагична гибел Гео Милев отсича: „Но все пак, всяка тирания - колкото и черна да е тя — е само една черна запетая в историческото развитие на човечеството, никога точка.”
И светлият оптимизъм на Гео Милев не е безпочвена фантазия, нито безотговорен идеализъм. Авторът на поемата „Септември” е мощна, титанична индивидуалност с огромна ерудиция и богата култура, с всеобхватна и разнопосочна творческа дейност, с оригинален естетически усет. Такъв човек има правото да твърди, че „всичко писано от философи, поети - ще се сбъдне”, философите, онези, които чертаят светлите идеали на бъдещето, и поетите, които първи дръзват да ги възпеят, са творци на културата. А именно човешката култура е двигател на историческия прогрес. Революционният и исторически оптимизъм на Гео Милев черпи своите живителни сили и от неподражаемия пример на българския народ, и от културната история на човечеството, и от твърдата вяра, че „животът не спира в своето течение и новото идва… Въпреки всички прегради и бариери на реакцията”. Върху тази основа е изграден и пламенният финал... на поемата:
Човешкият живот
ще бъде един безконечен възход
- нагоре! нагоре!
Земята ще бъде рай ~
ще бъде!
Поемата „Септември” е своеобразен граждански и творчески подвиг на поета. Граждански, защото - като свидетел на въстанието на българския народ - Гео Милев застава изцяло на негова страна и като един от най-ярките изобличители на фашизма, поради което заплаща с живота си. И творчески подвиг, защото от краен защитник на идеята за изкуство заради самото изкуство, след септемврийските събития той остава по поетически почерк експресионист, но вече е поет с нов естетически идеал.
