За ученика /Теми литература 12 клас / Гео Милев
ГЕО МИЛЕВ – „СЕПТЕМВРИ”
ПОГРОМЪТ В ПОЕМАТА „СЕПТЕМВРИ”
Творчеството на Гео Милев образува цялостен мегатекст от експресивни фрагменти, които градят нов художествен модел за противоборство и контраст между символно натоварените опозиции: земя - небе, нощ - ден, робство - свобода.
Доказателство за „модерните” послания на автора, готов да „оварвари” художествените образи, е поемата „Септември”. Художественият текст съхранява, преосмисля и пресемантизира предходни модели, фрагменти, символи от ранните авторови послания. Лироепичният модел за щурма на небето преминава през късномодернистичните видения за „пурпурния гняв величав” и „хилядите вери”, през „пронизаните знамена” и „ужаса на всяко лице”., за да се стигне до стоическия подвиг на поп Андрей. От Омировите герои до жестокото и страшно „Днес” няма място за идоли и герои в това време на възмездие и на съдбовен скок „право в небето”. В това творчество на фрагмента, асоциациите, експресията и на „новите хора” - посланията, закодирани с много културни „кодове”, и разшифроването им предполагат висока оценъчно-рецептивна култура от читателя и само тогава може да се влезе в този свят на „оварваряване” и на „блян към вечност”.
Деветнадесетгодишният млад ерудит пише статията „Модерната поезия” (1914) и в нея вече безалтернативно утвърждава пристрастията си към този „нов трепет” на „модерната душа” от Франсоа Вийон до Бодлер, Верлен, Верхарн, Демел, Метерлинк. Магнетични са идеите за една „пространна исторична универсалност” и онзи „могъществен блян към вечност”, които ще пулсират с такава сила във въведението на поемата „Септември”. Нощта е универсален символ на демоничните сили на хаоса и регреса, на робството. Тя е тази „мъртва утроба”, от която ще избухне „вековната злоба”. По-късно Никола Вапцаров в стихотворенията си „Писмо” и „Двубой” отново ще открие началото на стихиите на протеста в тази мрачна сила на омразата. Гневът е емблематизиран и емоционално конотиран като „пурпурен” и „величав”, но неговите недра са в нощта - „черна като гробен камък” (Апокалипсис). Респектиращ е този феноменален космичен модел за историята на човечеството като движение от „нощ” към „ден”, от „мрак” към „светлина”. Тази вътрешна обемност ражда асоциации за въведението в поемата „Кочо” от „Епопея на забравените” на Иван Вазов като философия за света.
Вулканът на злобата и недоволството изригва в колективната душа от всички точки на пространствените топоси, като множеството заема мястото на „центъра” и новото място - „по пътища и по завои”. Универсалният символ за пътя е натоварен със сакралните знаци на човешкото достойнство в спечелването на свободата. Полемичният структурен принцип на контраста, чрез центробежната сила на изброяванията вътрешно „взривява” колективния образ на народа на „хиляди” гласове-фрагменти, които носят „частица” от „енергийния взрив”, разтърсил с „вековната злоба-на роба” духовния свят на българина. Всеки остава свързан с гнева на „Колективната” душевност, поема и свой индивидуален път в „пороя” на бунта, фрагментът е част от цялото, но носи и свои индивидуални послания.
Гневът намира обществен външен израз във „викове”, „вой”, като човешкото множество е снижено до животинското като първичност („слепи животни, „яростни бикове”, „скот като скот”). Нравственият максиалализъм, за който пишат Б. Пенев и Ив. Мешеков, при Хр. Ботев противопоставя „човека и скота”, а модерната трансформация на Гео Милев пресемантизира образа на „скота” до извечната сила и стихия на тази „нова раса” от „варвари, хулигани, печенеги” („Поезията на младите”). Народът е извисен с новата си пробудена сила. Рефренът „хиляди,/ маса,/ народ” звучи гордо, хипнотично и дори мантрично в този нов и сетивно-разрушителен по тип стил.
Народът „вчера”, във времето на насилието и робството, е „прободен”. „затъпен”, „унижен”, а картините диалогизират с Ботевите текстове на „Елегия”, „Борба”, „В механата”, в които „кръстът е забит в живо тело”. В другото си величествено измерение, в новата си индикация човешкото множество владее силата на написаното слово, на надвремието, т. е. на вечността („и писа със своите кърви: свободен”).
Излезлият на бунт народ преминава през всички трудности на хаоса, символно наподобяващ безнадежден лабиринт. Въстаналият е силен с вярата в „свещеното дело”, с мита за „земния рай” - Ханаан, които на ниво символика са обобщени във „вечна пролет”, тази „бяла пролет”, която по-късно Никола Вапцаров превръща в магия на цяло поколение.
Никола Георгиев в студията си „Анализ на лирическата творба” говори за „духът на тялото” и „тялото на духа”. Това можем да открием в поемата в образа-метафора „гърмящо сърце”, което в друг пласт довежда до синтеза „хиляди диви сърца - и огън във всяко сърце”. Мистичният образ на народа в своя поход е величествен и респектиращ с тези „хиляди вери”, „хиляди воли”, „хиляди диви сърца”, „хиляди черни ръце”. Анафористичното повторение „хиляди” градира и носи ритмичността на внушението. Изпънатите човешки тела, устремените „черни ръце”, високо развените „червени знамена”са „кодове” на бурята, на революцията в нейната ритуалност и романтичност, като театрализирани сигнали на еуфорията по пътя към „вечното слънце”.
Откъсването от земните реалии чрез „гнева” на бунта създава усещане за пространствен хаос. Губи се представата за вселенско начало. Човешкият свят няма духовен и екзистенциален център. Посоките на света разменят местата си. Отразени в разбуненото човешко съзнание, художествените проекции на земното внушават идеята за експресивно ново сътворение картината на света. „Долу!” става „горе!”, отрицанието - съзиждане, а бунтът - сътворение! Светкавицата в шестия фрагмент хрясва „гигантския, столетния дъб”, знак на старото и класическото, и ставаме свидетели на пред-сътворяването, свят на „пепелянки и смоци”, на потопа от „водопади/ потоци/ порои”.
В стилистиката на фрагмента, асоциациите и активното сътворчество на читателя впечатлява единната вътрешна структура, която е изградена върху „приплъзването” (Р. Коларов) на центростремителните и центробежните сили, на преобръщането на символи, митове, образи.
Разграничителният акорд: „Започна трагедията!”, разсича текста структурно и емоционално на две противоположни сили. В картините на погрома познатите образи, символи, митове са цитирани и антиномно преобърнати. Знамената не са „развени”, а са вече „пронизани”. Балканите са снизени и схлупени до планината, гърмът на картечниците е отчужден до „лаят”, а маршовите риторични изброявания на „села/ градове/ дворове” е метафорично и олицетворено преосмислено до „затрепераха/градове/ и села”. Човешките тела не са скулптурно изпънати в устрема Към Слънцето, а са „окървавени трупове”, „съсичани” и, както при Вазов в поемата „Кочо”, се носи Каински писък на „изплашени баби/деца и жени!”. Идеалният абсолют на Хегел в мита за „вечна пролет”и „свободен в света”е унизено преобърнат в егоистичния вик на животинското: „всеки да си спасява живота!”
Ключова роля има детайлът - „хиляди черни ръце”, устремени към „червения кръг на простора”, т.е. към свободата. Във второто художествено пространство на апокалиптичното внушение „ръцете” са пак издигнати към небето, но в отчаяние и излишна молитва, както е в „Градушка” на Яворов. Барабаните не са като при шаманите в сеансите им за контакти с боговете, а те „бият атака”и пак продължава страшното клане, както е в експресивния творчески изказ на Ангел Каралийчев, Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев, Антон Страшимиров, за да се роди смразяващият за всеки българин трагичен емблематичен знак - „бели септемврийски нощи”.
Кулминацията на поемата е в сцената с поп Андрей. Тя поема синтезната енергия между двете свръхстихии - на подема и погрома. Поп Андрей е „луд”. Откровението за човека, като „подем и погром”, е изразено чрез различието на „другостта”, експресивно мотивиращи надчовешкото в психопроекцията на индивида („фрагмент” от „хиляди”, „маса”, „народ”).
Идеалът за свобода при този герой е измерен в отрицанието на хаоса и злото - „Смърт на Сатаната!”, а чрез емблематичния свръхжест с последната граната се отрича старото, ретроградното, което за твореца и за европейските постмодернисти е обобщено в християнството като пасивност и статика. Различното, особеното, новаторското при Гео Милев е, че като постмодернист естетизира пошлото, грозното („Захрачи/и плю”, „език между зъбите стиснал”), както е при Бодлер в „Цветя на злото”. Този разтърсващ натурализъм дръзко се врязва в съзнанието ни. Декорът е национален, но модерно „трансформиран” и стилизиран като отчужденост на човека от света и природата, както е при Албер Камю. Тревожният хуманизъм на Европа след Първата световна война звучи в контрапунктното: „Що значи смъртта на един?”, а на другия полюс е: „велик/сюблимен,/ непостижим!”, в който доминира завръщането към изконния романтичен мит за човешкото като божествен дар в нашия век на ужаси и войни. Поетът стига до експресионистичен синтез между реалистичното, грубото и невероятното в този колкото национален, толкова и универсален в силата на свръхчовешкото герой на „грядущето”.
В „дванадесетия час” на второто пришествие, на съдбовното отдаване на заслуженото, героите на тази Земя-Ад получават жестоките дарове на Смъртта - „кървава вещица”. С космическата мащабност на трагичното внушение настъпва часът на възмездието, на Апокалипсиса („Погром! Трясък/продъни небесния свод.”) Камбаните възвестяват силата на Сатаната, бесилките разперват „черни ръце”, пак това видение за човешкото. Амбивалентно и многозвучно е богатството на този образ. Селата горят, но не както е в „Записките...” на Захари Стоянов, за да направят роба свободен, а топорът, кървавите вади, мирисът на месо изкореняват, изпепеляват най-красивия мит за „светлия рай”. Ето го този непрежалим и скъп „на боговете курбан”, това „колективно всенародно страдание”, което Гео Милев открива като вселенското страдание на П. К. Яворов.
При Гео Милев откриваме гротесково напластяване на исторически периоди от античността до наши дни. Невероятно са доближени реалното и фикционалното, конкретното и вероятното. В това чудновато артистично видение те получават своето „новородено” единство и логика чрез универсалните морални стойности на истината за престъплението и възмездието, за проклятието и вината, за излъганата, предадената вяра.
Финалът на поемата „Септември” е в диалог със „символиката на възнесението”. Жрецът се качва по стълба до небето, както стълбата, която Яков вижда в съня си. Стигането до небесата е свързано с мита за центъра на Земята, за Световното дърво.
Философският модел за света, при Гео Милев е експресионистичен, постмодернистичен като славослов на първичните стихии, на хората „с пламък в очите и с железни зъби” („Поезията на младите”). Той е антихристиянски по тип, апокалиптичен и близък до картините на предсътворяването. Поантата носи патоса на пророческо видение в този древен и космически образ за Земята като Рай. Извършва се оригинален процес на разтваряне на общото в националното и той - митът, става „фамилиарен”, част от идентичността и вярата ни. Стихът „Септември ще бъде май!” е сред големите загадки, чийто подтекст ни отвежда към мита за „пролетта”, за възраждането за нов живот, към сътворението.
Поемата „Септември”, като текстова мрежа, многопластовост, полифоничност, е художествен „ключ” към стилистиката на българския експресионозъм с видения, символи, митове, гласове, препратки, а полемичното и диалогичното начало водят до нови пулсации, които заглъхват и отново избухват в други идеи, в провиденчески космически мечтания.
Произведението предполага и търси много и различни прочити, подходи и интерпретации, защото само тогава ще се уловят дълбините на културните текстови пластове.
