За ученика /Теми литература 12 клас / Гео Милев
ГЕО МИЛЕВ – „СЕПТЕМВРИ”
ОКОТО НА ЦИКЛОПА ИЛИ РАЗРУШИТЕЛНАТА СИЛА НА ГНЕВА
Страданието и желанието за неговото надмогване са най-характерните състояния на човешкото съществуване. Светът след сътворението е дело на човека, негово човешко продължение. Познанието на най-дълбоката същност на човека включва и познанието на злото, на страданието, причинено от него, на изкуплението като част от истинското битие на личността.
С темата за гнева в „Септември” е свързана темата за злото и неговото изкупление чрез кървавия „курбан”. Злото е плод на разрушителния пурпурен гняв, който е духът на небитието, роден из мъртвата утроба на нощта.
Образът на нощта символно натоварва два противоположни аспекта, които не се изключват и отричат взаимно и свързват безкрайните възможности на непроявеното, на кълна на живота и смъртта, на съзиданието и разрушението.
Както всеки символ, нощта има две лица: едното е на мрака, в който зрее бъдещето, а другото е на зараждащия се ден, когато ще бликне светлината на живота.
Утробата, като символ, носи същите значения на възможностите на непроявеното, на неосъщественото, на първичното неразчленимо битие, което включва и доброто, и злото, разрушението и сътворението, живота и смъртта. Този символ на жизнената диалектика е синтез на битието и небитието, той е нещото, което дава живот. Зародишът на света сякаш зрее в тази утроба на нощта, в този първичен мрак, който предхожда сътворението на небето, земята и човека. Категорично безпощадното определение на утробата - „мъртва”, снема всички възможности от дневния аспект на символа, като й оставя хаоса, лудостта, смъртта.
Зараждащият се ден, носещ в себе си зрънцето на бъдещето, е обагрен от пурпурния гняв на роба. Както всички символи, и червеното в художественото пространство на поемата е закодирало двузначността на значението си. То е цветът на утробата, на жизненото начало и на смъртта, на любовта и омразата, на мъжеството и жестокостта. Единият аспект на червеното е величаво предизвикателен, другият-смъртно тревожен, и тяхното преливане един в друг е диалектиката на живота и смъртта. Битката между черното и червеното, между първичния мрак, непроявения, неродения от земната утроба потенциален живот и кървавочервения символ на жизнената сила са двата полюса, двата аспекта в представите за света, в битката между небето и ада, между небесното и хтоническото.
Емоцията, отприщила „вековната злоба на роба”, е пурпурният гняв на тълпата. Този разрушителен гняв е гневът на мрака, разгневеното око на Циклопа, ослепяло от омразата - една първична, инстинктивна омраза, родена сред мрака и мъглата на подсъзнателното. Духовната светлина на разума и интелекта е поразена от недъга на уродливото, осакатеното, отблъскващо-анормалното, превземащо неудържимо пространството и превръщащо се в застъпник на злото.
Беззвезден е мракът на нощта, родила злото, а очите на нощта - звездите, са символ на божественото присъствие, напътствие и надежда, те са израз на светлината на духа и познанието. Пагубният гняв ще донесе разпад и смърт -духовна и физическа. Слепотата на тълпата я превръща в „отприщено стадо от слепи животни”, доминирано от яростта и лудостта на хаотичното, примитивното, безличното. Тази слепота е бездуховността на „скота”, която води до грях, безотговорност и смърт.
Тревожно-злокобен отблясък излъчва натрупването на качествени прилагателни с отрицателен знак, на конкретните съществителни с тяхната хаотичност, на кошмарните асоциации, слагащи знак за равенство между образа на многохилядната тълпа („без мозък/ без нерви”) и народа и изключващи представителите на духовността, носителите на имунната система от нравствени и морални ценности, фанатизмът на застаналите под знамената не може да възкреси човека, защото му е отнето съзидателното начало, защото му е оставено величието на сляпата яростна емоция, на духовната слепота и нищета, които унищожават не само настоящето, но правят заложник и бъдещето, понеже са безпаметни.
Стремежът към Обетованата земя, вярата в нейното съществуване е процес, свързан не с материалното действие, а с духовното придвижване, с духовното измерение. Тази свещена земя не може да бъде достигната от духовно незрящите, искащи да я превърнат в част от материалното си битие. Фанатичната вяра, че Бог присъства във всеки порив на разгневената дива стихийна маса, обобщена в понятието народ, й-дава правото на категоричното заявление: „Глас народен - / Глас божи” - на категоричното самочувствие, че делото на „грубите черни ръце” е свещено, на кощунственото „С нами бог!”
А „Бог е любов” и любовта е опората на душата; тя, а не гневът, е движещата сила на битието и нейното отрицание нарушава равновесието, прави невъзможен синтеза на противоположностите в едно хармонично цяло: на земното и небесното, на раждането и смъртта, на съвършеното равновесие и във вселената, и в човешкия живот.
Постигането на доброто изключва ожесточението, озлоблението, гнева. Бунтът срещу злото не утвърждава доброто и насилието ражда насилие, смъртта - смърт, злото - зло. Пътят към просветлението е укротяването на бунта в душата, опазването на духовността, съхраняването на смисъла и ценността на човешкото битие.
В рушителния хаос на гнева Бог присъства като контрапункт, като коректив чрез значещото си отсъствие.
Сред символите на поемата, изграждащи представите за света, създаващи вечно живия и възраждащ се образ на вселената, е и „гигантския столетен дъб” - вариант на световното дърво, свързващо небето, земята и недрата й. Неслучайно именно той е поразен „право в сърцето” още при зараждането на гнева.
Трагедията в поемата е предшествана от блясъка на светкавицата и последвалия я гръм. Светкавицата „символизира искрицата живот и плододайната сила. Това е небесният огън с огромна мощ и опасна бързина: той може да бъде благотворен или злотворен”. Небесно наказание ли ще последва човека, заплаха за унищожение или това е небесното предупреждение за откровение, за справедливата ярост на небето? В древните и библейските традиции светкавицата и гръмотевицата са израз на божественото присъствие, те са схващани и като средство, което и озарява, и поразява за нарушения космически ред чрез яростта на огнените и водните стихии.
Латентното зло, което спи „на витло” в корените на гигантския дъб - „пепелянки и смоци” - е пробудено.
Активизирани са и доминират нощните аспекти на двуезичните символи, вплетени в художествената тъкан на поемата. Бясната водна стихия, рукнала „в бездната с гръм”, също се освобождава от пречистващия си смисъл и ще потече по-късно мъртва и мътно-окървавена. Тази водна стихия носи силата на разрушението, а не оплождащата сила на небесния бог и майката земя.
Дълбоко сред първичния мрак, предхождащ сътворението на света, сред мъглата, която се свързва със същия този първоначален хаос, неопределеното постепенно придобива все по-ясни очертания и форми на конкретното проявление на пурпурния гняв. „Из тъмни долини”, все още из недрата на нощта, рязко и неудържимо се извършва преходът между двете състояния, скокът сред блясъците на разсипалата се по върховете нощ. Зората, пробудена от сън, е времето на Божията и човешката милост и справедливост. Зората е извечната чистота, надеждата и обещанието за по-добро. Тази златиста зора обаче е пробудена от гърма на картечниците. И този картечен гръм разстрелва мига на надеждата, той отеква като зловещо ехо на гръмотевицата, поразила „право в сърцето” столетния дъб и разбудила витлото от „пепелянки и смоци”.
От многозначната символика на слънцето са откроени и противопоставени двете му основни значения: от животворния му светъл аспект, изразяващ тържеството на живота - до черния, нощния, който изгаря и убива. Значенията, свързани с „черното слънце” (слънцето след неговия залез, пътуващо през царството на мъртвите и възкръсващо, без да умира) като антипод на дневното животворно слънце, открояват разрушителните и злотворните сили.
Черното слънце според традициите е първоизраз на отприщването на разрушителните сили в света на обществото или индивида. То е сигнал за катастрофа, за страдание и смърт - обратната страна на слънцето в зенита му.
Придвижването, сближаването на този сигнал дори не към-зенита, а към зората на чистата човешка надежда и устрем, подготвя развръзката още в самото начало, показвайки в натуралистични детайли започващата трагедия и на този фон истината за нас самите и за света - защото дори и черният аспект носи светлината на познанието.
Символен израз на предизвестената трагедия е трансформацията на червените знамена, издигнати високо в простора от човешкия устрем, събрали под себе си „цялата в трепет и смут разлюляна страна”, които изтръпват пронизани и изподрани.
Така червеното - цветът на огъня, на кръвта и гнева, предизвикващ, окуражаващ, подтикващ към действие, обагря цялото пространство:
Кървава пот изби по гърба на земята.
Окървавена е скръбната родна река.
Потекоха кървави вади.
Мъртви тела - окървавени трупове застилат склонове, Валози, пътища - кървав е курбанът на боговете. Двузначността на това червено на дълбоката кръв действително е такава: скрита, тя е условието на живота. Пролята, тя означава смърт. Едно кърваво разчленяване на живота, което е характерно за жертвоприношението. Но това не е инициационната смърт с нейната ритуалност, това е пълен разпад на сътвореното след сътворението, това е истинско сливане в преизподнята и победа на смъртта.
При инициацията смъртта се приема за изход, за прекрачване на един праг, който дава достъп другаде.
След този прекрачен праг достъп къде и до какво остава? В какво е спасението сред този апокалипсис? Ще бъде ли сразен Звярът на разрушението и изкупена мъката от спасителната кръв на жертвения Агнец? Страшна е победата на смъртта чрез смърт, чрез човешко жертвоприношение, за да се достигне до прозрението, до познанието за ценността на човешкия живот. До това познание и себепознание не може да се достигне чрез яростно-безапелационното питане и категоричното присвояване и окупиране на ценностните стойности в живота. Принудата при налагането на своята истина за доброто се трансформира в зло, доброто не се постига чрез ожесточение и гняв. Човек трябва да бъде свободен да избере доброто, а насилственото налагане на избор размива критериите за добро и зло, води до унищожение и самоунищожение, до всепозволеност, която разгалва същността на идеята, на великата цел.
Втурналите се по пътя на вечната идея за доброто: ще Възкресим ний човека свободен В света, потъпкват и разрушават идеята за човека, защото унищожават човешкия му образ. Така „жестоката идея за доброто” (по сполучливия израз на Елин Пелин) се превръща в ожесточение и зло, в насилие над човешкия живот, фанатично-категоричното - „Вярваме! Знаем! Желаем го!” - по-скоро плаши, защото отнема всякаква възможност за диалог, за контакт, за размисъл и се превръща в мотивация на агресията. Опасна, ужасна агресия, насочена и към Абсолюта, към Небето, превзето с щурм.
Небето навсякъде е символ на надчовешките сили и възможности. Небето изразява абсолютния характер на човешките стремежи, целостта на неговите търсения...
То е олицетворение и на свещения ред в космоса, на общуването на човека с Бога, на духовното, нравственото начало. Търсенето там на „нашата вяра”, отричайки олицетворението на вярата, правотата на другите вярващи, разрушавайки я по този начин насилствено, пренася земния разпад и на небето. Всичко, което една вечна книга е съхранила през вековете и превърнала в човешки кодекс, трябва да бъде унищожено, защото е ненужно. Раят, освободен от своя създател, е вече просто декор, който с помощта на „въжета и лостове”, „по небесните мостове” трябва да бъде снет тук долу, сред кървавия земен разпад. Раят - допирната точка между небето и земята, без своя трикратно отречен и низвергнат творец, яростно-предизвикателно е десакрализиран. Оръдията на профанните действия - мостът, въжето, са свързани със символиката на изкачването, извисяването и е парадоксална самонадеяността и самоувереността човешка в претенциите й за надчовешки сили.
Не материалното действие, а духовното озарение прави възможно изкачването нагоре. В християнството след разпъването на Иисус въжето носи и знака на предателството и на греха, който държи хората в плен на незнанието. Предадени са доброто, любовта, духовността, духовното прозрение е невъзможно за „отприщеното стадо от слепи животни”.
Последната враната, изпратена от ръбата на божия служител в храма, е взривила умаления макрокосмос на единството на вселената и човека. Храмът като образ на Божия Син и храмът като път на човека към света на небесното, на духовното реализиране е унищожен, „гигантския столетен дъб” е улучен „право в сърцето” и е нарушена вертикалната връзка и равновесното общуване на трите свята.
Символиката на дървото и храма включва общи значения - те са вертикалното единство на небето, земята и подземния свят. Дървото с неговите полюсни значения - живот и смърт, чрез кръста, на който е разпнат Иисус, своеобразно се свързва с храма като място на неговото божествено присъствие.
Символичното дърво на кръста е направено от дървото на познанието, така че спасението и новият живот се осъществяват чрез същото дърво, от което е започнало падението и смъртта, за да бъде победен победителят.
Символиката на кръста своеобразно препраща и към бесилките, разперили като привидения черните си ръце, и към смъртта, победена от саможертвата на невинните, и към цената на познанието за злото, за страданието, свързано със, злото и за изкуплението и извисяването на духовния свят на човека.
Нарушената хоризонтална и вертикална връзка между небето, земята и подземието е разпад на всяко едно от нивата на трите свята. Водите, които се свързват с извора на живота и са източник на плодородие, пречистване и възраждане, носят смърт и унищожение. Мъртви и мътни са водите на Марица, влачещи разстреляни тела. Кошмарно-огледално е окървавена реката и в химна, и в реалностите на отечеството, абсурдно разчленено от уточняващия въпрос: „Прекрасно: / но - що е отечество?”
Символът на умиращия бог, свързан с непрестанно умиращия и вечно възраждащ се живот, е заменен със запратения вдън вселенските бездни беззвездни Бог — т. е. отнето му е правото да се завърне, за да създаде царството си отново, да поучи и спаси човечеството.
Началото и Краят, Сътворението и Апокалипсисът, Осанна и Разпни - наистина ли животът се заражда от хаоса всред неописуемо космическо сътресение?
Мир и тишина след стихналия ураган, след принесения кървав курбан. Като тишината преди Сътворението или като мълчанието след откровението, или като представата и предчувствието за съдба...
