За ученика /Теми литература 12 клас / Гео Милев
ГЕО МИЛЕВ – „СЕПТЕМВРИ”
МИТОЛОГИЧНИ АСПЕКТИ НА ОТНОШЕНИЕТО ЛИРИЧЕСКИ АВТОР - НАРОД
Понятието народ при експресионизма има твърде много общо със завещаната от романтизма специфична интерпретация на „народа”. Тази интерпретация в основата си е дистанцираща, неразбираща, само привидно съчувствено-величаеща. В същината си тя е твърде абстрактна - неконкретна, неясна представа, излъчена от една позиция на превъзходство и отстраненост. В този смисъл така нареченият народ е по-скоро повод за метафоричен изказ, на определен протагонизъм, зад които всъщност най-често стоят неясноти. Човекът в поемата „Септември” е част от масата, част от пространството на бунта. Той не е идентифициран като индивидуално присъствие в контекста на представата за литературен герой. И все пак, множеството от хора изпълнява ролята на масово действащо лице. Именно този странен множествен поетичен АЗ, като двигател и носител на действието, дава метафоричния код за дешифрираме особеностите в поетиката на Гео-Милевата поема. Може би именно хората В „Септември”, при чиито образи отклонението от „действителността” е най-голямо, най-много притесняват, спъват, разсейват всяка конвенционална линия на четене. Дали това са „клишетата от печата”, чуждите, враждебните прозвища, които се разиграват като герои? Или може би това са образи, сведени до кардинална краткост и опростеност в целенасоченото търсене на тяхната гротескност. А може би това са онези означения на герои - без име или с условно име, за които важи: „Казвам Х - разбирай У или всеки, попаднал в съответната конфигурация, обстоятелства и т. н.” - онова митологично заличаване на личното в полза на ситуативно-събитийното, защото за колективната памет важна е закономерността на случващото се, а не уникалността на героя. В „Септември” върху митологичната обезличеност на действащите фигури се напластява, от една страна, плакатният рисунък, от друга - полемичността на словото (то е постоянно отнесено към друго слово - към словото на тогавашната враждебно настроена преса. Но всъщност както плакатът, така и „вестникарският етикет” са Възможни именно поради митологичната нагласа на човека, експлоатират именно тази страна на съзнанието му. Общото между тях и митологичното мислене е в настройката за приемане на света като готов модел, зададен от някакъв авторитет. Това са трите основни механизма, които работят по посока на обезличаването, игнорирането на човешко-субектното на образите в поемата. Алтернативата на тази обезличена маса е поп Андрей. Но и този образ, при цялата си единичност и очертаност на общия фон, в същината си не е одухотворен и единичен. Поп Андрей също не е субект, а представителна фигура.
Каква е съдбата на „хората” в „Септември”? Съдбата на „хората” в поемата се направлява от вярата, тя е изцяло нейна функция, колкото и да се отбягва експлицирането на тази постановка в текста. Какви са „хората” в „Септември” или кое специфизира прословутото единно действащо лице в поемата - народа? За народа като действащо лице в този случай наистина може да се говори, доколкото „хората” в поемата са различни, но не като индивидуалности. Те стават различни заедно, минавайки през етапите на общото си битие. Впрочем тази етапност силно напомня митологичната парадигма на изпитанията по пътя на инициативата. Едва ли в българската поезия има друг подобен случай на целокупна безлична маса, която така радикално да мени лицата си. Те са трогателните селяни „с брадви/с топори/с коси/и слънчогледи”. Но те са и ортодоксалният народ, визиран в християнската максима: „глас народен - глас божи”, и отправящ своята молба за благословия: „о боже!/ подкрепяй свещеното дело/ на грубите черни ръце...” Те са юродивата тълпа, но те са и „страхотни/ велики: / народ!”. Те са онези пасивни обекти, които ще „бъдат стреляни”, но те са и субектите в първоличната форма „ще снемем блажения рай/долу/върху печалния/с кърви обляния/земен шар”. Те са и „хорът”, изричащ демиургичните изявления: „ще се сбъдне!” И „ще бъде!” -силно напомнящи креативния изказ на бога в християнството - изказ, създаващ живот и закон. Функцията на тези „ний” в случая се очертава като медиаторска. Изобщо - в плана на бъдещето - „ний” придобиват характеристиките на поп Андрей, превръщат се в негови проекции. В снемането на „блажения рай” е тяхното посредничество между небето и земята, тяхната божествена способност, която обаче е откупена с цената на кръвта и плътта им, а не е априорна власт. Функцията на тези „ний” в „Септември” идва да изпълни библейското послание: „богове сте вие”.
Целият този противоречив смислов възел все повече се заплита, като при това сякаш не се предполага перспективата на разрешаването му. Прекалено бързо едно противоречие се заменя от друго, без никое от тях да бъде оставено като водещо, като чакащо развръзка.
В този смисъл „хората” в „Септември” остават тълпа от началото до края, но важното е движението на тази тълпа. Важното е „библейското” неглижиране на отделните субекти, които са значими единствено в тотализираната си общност, защото само в нея може да се осъществи митологичният сюжет за смъртта и възкресението. Смъртта в „Септември” следва в хронологична последователност, като едновременно натрупва и редува конкретен и абстрактен план. Умират в безлика маса хора, които дори е трудно да се определят като българи, тъп като ироничният обрат: „прекрасно, но що е отечество?”, силно разколебава тази възможност, а и Гео Милев явно се дистанцира от евентуални по-тясно патриотични конотации, „пропускайки” да спомене България или българското като топос. Но умират и Ахил, Агамемнон, Клитемнестра, Орест, Електра. Гибелта на неизвестните човешки същества се редува с поредицата класически образци на смърт на антични герои и тази поголовност, за която „конкретно” и „абстрактно” не са от значение, наподобява твърде много размаха, с който протичат библейските бедствия. Изпълнява се библейската последователност на грехове, наказания и спасения - тя е наложена като шаблон, през който да бъдат експлицирани класическите антични сюжети, но тя е имплицирана и в българския исторически сюжет. Още началото на „Септември” със знаменателното: „нощта ражда...”, напомня за сътворението от хаоса в „битие”. В контекста на този архетипален паралел следва очакването за голямото прегрешение (античния хюбрис, библейското грехопадение и т. н.), което да извика на свой ред пагубния ужас на заслуженото и все пак изживяно като жестоко възмездие. Какво има в „Септември” на мястото на големия грях? На пръв поглед - нищо. И може би това превръща сравнението в случайно. Може би наистина в поемата страданието е безпричинно и несправедливо, както обикновено се интерпретира. Но тук именно е възможен един обратен подстъп - може би неосъзнатата потребност от мотивация на това страдание поражда образи като „шопи с сопи”, „профани/хулигани/ глигани/ - скот като скот...” Общо прокламираният от самия Гео Милев модерен уклон към „оварваряване”, освен полемичното включване на гласа на враговете на въстанието, може би в „Септември” работи и друг механизъм на моделиране на образите, например - следният: страданието не може да бъде безпричинно, затова неговите субекти са уродливи. В тази връзка несъзнателното превъзходство на лирическия автор над героите не е толкова смущаващо. Той никога не е наравно с героите си, както например това е при Вапцаров, а гласът му, обективиращият глас в поемата, е изведен до всезнаещ, съвършен. Това, разбира се, е догадка, изведена единствено от представата за текста като израз на нещо несъзнавано. Дали „нереалистичната” самоидеализация на лирическия автор води до „нереалистична” схема, в която едно „нереалистично” (немотивирано, незаслужено, несправедливо) страдание се изсипва върху едни „нереалистично” убоги същества и като че ли тяхната убогост би могла да бъде единствено помиряващото чувство за справедливост като оправдание на подобна ситуация? Това е един евентуален, „нормализиран” подход към поемата - подход, произтичащ от конвенционални представи за психологическа логика на събитията и характерите.
Друга възможност при това тълкувание би могъл да бъде психоаналитичният подход, при който силният контраст между лирическия субект и лирическите обекти да се обясни със склонността на лирическия АЗ да се надценява, подценявайки при това лирическите ТЕ. Нещо, което в крайна сметка води до един сюжет на обожествения лирически АЗ и напълно пасивните лирически ТЕ, като дори във форми като „ще снемем”, т. е. дори при използването на граматически форми, обединяващи АЗ и ТЕ в ние, тази пасивност не се превръща в активност, а в мултиплициране на АЗ-а или по-точно - в негово проектиране върху ТЕ. В това отношение могат да бъдат изследвани преходите от те към ние, защото експлицитен АЗ в поемата липсва. В един дълбинен паралел този модел може да бъде интерпретиран и като алюзия за божествената проекция на единния в многото, множеството - проекция, която лежи в основата на символичния акт на причестяването в християнската религия и философия. АЗ и ТЕ парадоксално не съвпадат с НИЕ, въпреки че такава идентичност е заявена като интенция в поемата.
Какъв е резултатът? Резултатът е, че в „Септември” звучи един глас и действа един субект и това са гласът и субектът на автора. Лирическият автор ще изпълни превръщенията на календара, света и човека. Негова е утопията и той е последният авторитет - оня, който отговаря за голямото сбъдване, като по този начин несъзнателно влиза в ролята на бога и то - в един авторитарен дискурс. Изживявайки се обаче като бог АЗ, изживявайки всемогъществото на бог АЗ, лирическият субект трябва да изживее и неговата парадоксалност, неговата дълбока противоречивост. Доколкото тази противоречивост съществува като преживяна от бога (проблемът е поставен само с оглед на библията като текст) - това ще си остане спорен въпрос. Хипотезата на Карл Густав Юнг например насочва към интерпретация на субекта на бога като неосъзнат, постоянно търсещ доказателства за съществуването си, като в процеса именно на това търсене подлага на изпитания най-верните си слуги. Себеизживяването на лирическия субект на „Септември” като парадоксален проличава в парадоксалността на неговата дискурсивна изява, а именно - чрез противоречията на оценъчността, а оттам и на стилистиката в амбивалентното противопостояние: лирически автор - „народ”, в Гео-Милевата поема е имплицирано също така двузначното отношение: бог - божии раби. Амбивалентността на това противостояние се определя от обвързаността на тези две страни в парадоксалната едновременност на любовта - отблъскване, на ероса и танатоса, на патоса на закрилата и афекта на властта, чийто субект е богът автор. А тази парадоксалност, от своя страна, е в постоянна взаимовръзка със смирението-бунт на роба народ.
