За ученика /Теми литература 12 клас / Гео Милев
ГЕО МИЛЕВ – „СЕПТЕМВРИ”
ЛИРИЧНО-ЕПИЧЕН ИЗБЛИК НА НАРОДНИЯ ГНЯВ В ПОЕМАТА
Поемата „Септември” е най-яркото проявление на експресионизма в България. Близък на „активистите”, привърженици на левия експресионизъм в Германия, Гео Милев пропагандира идейните принципи на новата естетика в своето списание „Везни” (1919-1921) - едно ярко присъствие в цялостния ни културен живот. Пристрастен модернист, в творческия си път Гео Милев търси новото изкуство като проява на освободения стремителен човешки дух. „Експресионистично календарче”, „Грозни прози”, поемите „Ад” и „Ден на гнева” са онези оригинални художествени творби на твореца, които проправят раждането на „Септември”. Поемата възниква по съвсем конкретен исторически повод, в нея са фиксирани редица документирани събития, факти и герои (въстанието от 1923 г., легендарният поп Андрей, националният химн, градовете на бунта - Мъглиж, Стара и Нова Загора...), но въпреки това творбата се налага като общочовешки израз на вековечния порив на онеправданите за свобода. Без да напуска конкретно историческото, Гео Милев създава една поема - обобщение на народния гняв, устрем и жертва. Това ярко произведение, написано под силното влияние на експресионизма, днес е преведено на около трийсет езика. Навсякъде то се възприема не като художествено отражение на определен период от българската история, а като лиричен изблик на вековни всечовешки устреми, пориви и съдби. У нас съвсем наскоро бе издаден двоен компактдиск с поемата „Септември” на шест езика - българския оригинал и преводи на френски, английски, руски немски, испански. Международният отзвук и оценка на творбата са свидетелство за нейното непреходно естетическо въздействие.
Приели като водещ художествен принцип „изразяването” (от френски - израз), експресионистите издигат в основен стожер на литературното произведение отделната дума. В „Септември” Гео Милев открито и ревностно се придържа към редица отличителни специфики на тази естетика - доминираща роля на ритмиката и звука, гротесковост и деформиране на образите, фрагментарна структура, риторичност. Но в „Септември” пулсира живият, несломим през времето дух на на-рода страдалец и мъченик, бунтар и герой. Единството на историческа конкретност и общовалидност на идейните внушения създава забележителна поетична картина на толкова често повтарящата се в световната история народна трагедия.
„Септември” е лирично експресивна творба, нов тип поема за българската литература, разграничена от класическата епическа структура („Изворът на Белоногата” на Петко Славейков, поемите на Иван Вазов), но и твърде различна от философските поеми на Пенчо Славейков („Микел Анжело”, „Cis Moll”). В напрегнатата драматичност на Гео-Милевата творба е заложена мащабна епичност, внушена от силата на отделните поетични образи и на емоционалната стихия, от всеобхватността на проблемите. Епичността е във внушителния силует на народа, в духовния взрив и в гнева, в почти мистичните размери на ужаса и трагедията, в неудържимия порив на мечтата-бъдеще. Това е естетически и проблемно дръзка поема, избликнала сякаш на един дъх. В редуването на прозрачни алегории, наелектризирани публицистични интонации, на конкретни образи и символна метафоричност поетът постига пределно експресивно внушение. Чрез силата на емоционалната реакция е претворена историята на бунта, историята на хилядолетния жребий на народите. Неслучайно най-често срещаните понятия в „Септември” са „кръв”и „смърт”, следвани от „народ” и „нощ”. И с конкретното си, и с алегоричното си присъствие те очертават външно картинната видимост на разигралата се драма и същевременно определят буреносния гребен на емоционалната вълна.
Поемата започва със ситуационна конкретизация на централния персонаж - колективния образ на народа. След символната алегорика на нощта:
Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба,
специфично дългите изреждания определят потока на накъсаните стихове: „...из Всички балкани/из дебри пустинни/из гладни поля/из фабрики... гари...”. Програмата за огрубяване на поезията, като отрицание на символистическата стилизация, тук достига шокиращи форми: „уродливи/ сакати/ космати/ черни/ боси/ изподрани/ прости/ диви/ гневни/ бесни...” Хиперболичният план фиксира едно социално битие, пораждало винаги гнева и бунта. Метафоричните сравнения, въведени с граматичната частица ,,като” („като отприщено стадо/ от слепи животни, безброй яростни бикове”; „на бурята яростен плод”...), подсилват епическия размах и драматизма. И всички преднамерено огрубяващи определения („затъпен... останал без мозък, без нерви...”) придобиват съвършено друго значение. Манифестация на една нова естетика, те подчертават стихията на развръзката: „Народа въстана.”
Модерният стил на поемата като структура, ритмика, език съжителства с характерната за литературата ни близост до традиционно фолклорното. Поетът асоциира експресията на бунта с митологични представи („...пещери на змеици и змейове,/ в глухи хралупи на вещици”) и така подсилва усещането на мащабната епичност на бунта, а в алегоричния образ „слънчогледи” се вплита магическото число три (първата поява на понятието е без определена акцентираност, втората и третата поява - с подчертана символност: „Слънчогледите/погледнаха слънцето”; „Слънчогледите паднаха в прах.”).
Както във взрива на въстанието, така и при разгрома събитията придобиват космична мащабност и в поемата органично се вписва митологичното. Природата метафорично символно анимизирана е рефлектор на случилото се: „Есента/ полетя/ диво разкьсани/ в писъци, вихър и нощ.”; ,,кървав пот/ изби по гърба на земята”. Това е специфика на цялата така наречена септемврийска литература (Каралийчев, Разцветников, Фурнаджиев). Подобно на Яворов, но и в съвършено различен проблемен контекст, и Гео Милев персонифицира смъртта. Сетивно зрим, съчетание на конкретност („сухи ръце”) и фолклорна митология („вещица”), образът се налага като предел на ужаса: „Смъртта/ - кървава вещица сгушена/във всичките ъгли на мрака - / изписка, /и ето посяга... / улавя и стиска/ зад всяка стена/ по едно ужасено сърце.”
Гео Милев размива границите на реалността: различните художествени пластове преливат един в друг - условна реалност, митологичност, хиперболичен алегоризъм, а словесно материализирани абстракции като ужас и смърт приемат осезаемо поетическо битие. В лирическата структура на поемата непрекъснато се редуват обобщени внушения и конкретни образи. Единични възклицания разкъсват динамично драматичната епическа последователност: „О, нощ, на безименни тайни!” В ужаса и гнева, в полемичните акценти иронията звучи единствено като изобличение: „Отечеството/ е в опасност!”, „Прекрасно:/но -що е Отечество?” Размислово оценъчни констатации в репликите на поп Андрей: „Що значи смъртта на един?”, по-късно ще чуем в поезията на Вапцаров („Какво тук значи някаква си личност?”). Но това съвсем не е творческо влияние, а философията на живота.
Като вътрешно обединително звено се налага ярко осезаемото излъчване на лирическия субект, напълно идентичен с образа на автора - творец, мислител и гражданин. Точно неговото художествено присъствие, неговата оценка и емоционална реакция към отразените събития споява фрагментарната композиция на поемата и превръща отделните редуващи се картини в звена от мащабното платно на народната драма. Един неизтощимо оригинален по-етичен поглед придава на конкретно видимите сцени философски заряд, налага своята позиция за жребия и мисията на народа, за извечните философски проблеми - Бог, вярата и жертвите по нейния път, волята, свободата, грубата жестокост... В този конгломерат от противоречиви сили поетът откроява онова, което е константно в човешкия хилядолетен развой - величието на народа, философските понятия в тази поема естетически оживяват и в своето конкретно историческо проявление, и в своята обобщеност като идейно-психологически двигатели на историята.
Последната - 12-а глава, в произволната интерпретация на антично митологични образи, в свободното боравене с християнски и елински представи поетът търси залегналата в човешкото съзнание идея за възмездието на бъдещето: „Касандра - пророчица: / тя вещае възмездие/ - и всичко се сбъдва. „Образът на Ахил излиза извън заложените от Омир черти, фокусира представите на лирическия субект за грубата сила. Остро полемични интонации, наситени с пулсиращ ропот, са насечени от гневни, нетърпеливи въпроси, възгласи и обръщения: „Докога, докога?”, „Отговаряй!/Ти мълчиш?/ Не знаеш?/ - Ний знаем!”, „Кой излъга нашата вяра?”... В експресивната сила на трикратното повторение: „ДОЛУ БОГ!” (изписано с главни букви), се концентрира емоционалният предел на човешкото търпение.
С гражданско философската си проблемност, с впечатляващата експресивност на модерния художествен обектив поемата „Септември” е забележителна творба на българската литературна класика.
