За ученика /Теми литература 12 клас / Гео Милев
ГЕО МИЛЕВ – „СЕПТЕМВРИ”
ЕКСПРЕСИОНИЗМЪТ И СОЦИАЛНИЯТ БУНТ
Новото изкуство през 20-те години на XX век - експресията - е израз, въплъщение на самата действителност. Нейната противоречива същност е събрана в настоящето на мига-бунтовност, когато творецът и неговите сетива не описват преживяванията на следвоенното „днес”, а изразяват самото време в неговата най-конфликтна същност. Основно проблемно ядро, пулсиращо експресивно в художествения свят на творците от този период, е Септемврийският бунт през 1923 г.
Поемата „Септември” на Гео Милев изразява именно този сгъстен темпоритъм в тревожния пулс на времето през 20-те години на XX в. в следвоенна България. Произведението се състои от дванадесет композиционни части. Следвайки логиката на новото експресионистично изкуство, Гео Милев вгражда в общата поетична структура своето „сегашно”, винаги ставащо „днес” изживяване на бунта, на неговата драма и трагичен погром. Появява се особена геомилевска инсценировка на масов бунтовен акт, който се разиграва пред всеки възприемател на художествените послания на поемата. Но за да изрази, да „разиграе” като сегашен мие на ставане своята поетична трагедия за българския бунт, Гео Милев изгражда в първа композиционна част чрез постулатите на експресионизма новите символни образи на нощта и народа.
Образът на нощта изразява сгъстената социална експресия на света и на обективната историческа действителност в страната ни през 1923-а година.
Обект на бунта е българската социално-обществена действителност от 20-те години на миналия век, художествено обобщена чрез експресивния символ на нощта. Субективен носител на бунтовния акт е колективният протест на народа. Така в пространството на нощта се заражда бунтът. Неговият гневен протест се заявява и реализира от неовладяната лава на народното недоволство.
Народът трябва да разкъса тъмните символни пространства на нощта. Те са заредени с конфликтност, с тъмен безпощаден гняв. Синтетичният колективен образ на народа в поемата „Септември” на Гео Милев трябва да разруши „вкаменената” статична рамка на общество и време. Лавата на бунта, на стихийния протест се заражда дълбоко в тъмните пластове на човешката душа. Там са потиснатите примитивни инстинкти на разрушението. Поезията има нужда от оварваряване, както пише самият Гео Милев, и открива символното пространство за зараждане на този вид разрушителни стихии. В тъмните дълбини на потиснатата и унизена човешка душа е първоизворът на неосъзнатата „вековна злоба”. Вечното недоволство, интуитивно изтласкано, избликва в неорганизиран протестен порив: „...напред /без ред, като отприщено стадо / от слепи животни/ безброй яростни викове...”
„Вековната злоба на роба” излива лавата на разрушението. Тя е най-ниската примитивна степен на неорганизиран, немотивиран бунтовен акт. Той ще бъде осмислен. Вътрешното художествено развитие в идеята за бунта ще достигне до социално осъзнатия „пурпурен гняв - величав”.
Пространството на нощта е художествен синтез на социален гняв и примитивна, инстинктивно поднесена чрез интуицията „вековна злоба”, фрагментите, от които Гео Милев гради вътрешната експресия в символния образ на нощта, са гневът и злобата. Това са не само експресионистични фрагменти, но и художествени степени на високо и ниско. Те създават обстоятелствена среда в условната рамка на отделен образ да се извърши вътрешно движение, което донася развитие на поетичната идея. Но от друга страна, двете художествени степени за високо и ниско - гневът и злобата - внушават усещане за затвореност, за ограниченост и рамкираност на художественото пространство. Това е старата условна рамка на света, Който трябва да си отиде. Това е „мъртвата утроба” на изкуството, което ражда „мъртвите” замъци на социално самотната, обществено изолирана човешка душа. „Мъртво” родените образи на човешкото въображение експресията на бунта ще замени с реалния ритъм на настоящето. Изкуство и действителност откриват своя художествен синтез в експресивните образи на ново поетично внушение. А то е в бунтовния акт на народа. Разрушението носи идеята за ново сътворение.
Експресивният образ на народа е художествен синтез от поетични фрагменти:
из тъмни долини по пътища и
по завои
из всички балкани
по сипеи, урви,
чукари, бърда
из дебри пустинни
през слог
из гладни поля
през есенни жълти гори
из кални паланки
през камънаци
юзини, трънаци
заводи, блата…
Чрез употребата на предлога „из” В целенасочените ритмични изброявания на поетични фрагменти ясно е очертана посоката на условен художествен бунт: отдолу - нагоре. Той се изтръгва „из” дебрите на душата, „из” мрака на преизподнята. Идва издълбоко от земните недра, носи мъката и тъмнината на робството. Издига се нагоре, разкъсва земната гръд, за да се разлее „по пътища и по завои”.
Чрез умелото използване на предлозите „из” и „по”, Гео Милев не само показва условния художествен вертикал на поетично действие и творческа експресия, но и доказва органичното единство между примитивно човешко съзнание и дълбоко затаената сила на земната гръд. Родна земя и човешка коля за бунт са новият експресивен синтез в поетичното внушение на автора. От неговата нова художествена същност творецът ще извае образа на човека - носител на бунт, на „пурпурен гняв величав”. Това е човекът-маса, според естетическите виждания на експресионистите. Той е близо до колективната неорганизирана масовост на протестиращия колектив, но е носител и на нещо ново и непознато: на социално мотивирания бунт, роден от гнева и злобата на примитивното човешко съзнание.
Разрушението - символен знак на неорганизиран протест - има своите средства за изява на примитивното в бунта на човека. Оръжията на протеста: тояги, сопи, пръти, копрали, търнокопи, вили, брадви, топори, коси, са превърнати в експресивни художествени фрагменти. Те показват универсалния „примитивен език” на гнева и „вековната злоба на роба”, независимо от епохата и времето, когато се излива лавата на бунта. Така Гео Милев условно изминава пътя на протестиращите човешки общества, достигнали до максимален предел на противоречие и гняв, родили експресията на разрушителния бунтовен акт. Но той създава свой художествен символ, изразяващ светлия порив на протестиращите човешки сетива. Това е експресивният образ на слънцето. Една типично геомилевска представа за експресията на човешката бунтовност. Тя е най-адекватен израз на гордия социален гняв, извисяващ високо величието на протеста до пурпурните лъчи на слънцето - класически символен образ на живота и виталността на чувствата.
Образът на слънцето носи нови художествени стойности. Внушава обществената ангажираност на човека, на отделния индивид от протестиращата маса, който е част от социалния ритъм на ново време. В общия гневен „пулс” на епохата се дочува гласът на социалния протест. Той принадлежи както на отделния човек, така и на народа. Бунтовният вик се излива „днес”и „сега”. Роден е от самата действителност. Идва от гневно „пулсиращите” събития на времето. Всички тези послания на Гео-Милевата поема „Септември” са художествен отзвук от естетиката на експресионизма - новия универсален език на твореца, изживяващ в синхрон с времето тревогата на деня.
Това е Гео Милевото поетично откровение за страшната историческа участ на един народ и неговата трагична съдба. Поетът потъва в тъмната апокалиптична „нощ” на българския бунт. Остава при народ, сред народа. Броди сред мъртвите, разорани от ужас и скръб, български поля, сред кървавите угари на братоубийството и погрома. Сякаш мъртви и живи се сливат с общата си болка. Поетът е с тях. Търси следите на трагичното им битие „между бодил и високи треви”, където „се валят червени глави”. След мие духът на твореца се извисява „над тъмни балкани... и вечното слънце”, обгръща трагичното пространство на родната земя и разпнатата между живота и смъртта българска душа:
Мегдани - с кармин окървавени.
Смъртни писъци...
На вериги зловещия звук.
Бесилки...
(привидения в мъртва мъгла)
...горящи села
...кървави вади.
Пламнали клади.
Замириса на живо месо.
Ужасът и братоубийството са с космически, апокалиптични размери - отвъд всичко земно и всичко митично, отвъд Рая и Ада. Ужасът е „кървав на боговете курбан”.
Поетическото действие напуска условното пространство на изживяна като дълбок погром българска действителност. Гео Милев трагично се отдалечава от тъмната „нощ” на българското братоубийство и търси отговор на тревожно пулсиращия в съзнанието му въпрос: „Но - що е отечество?”, в света на други култури, митологии и цивилизации, познали вкуса на бунта и разрушението:
Смърт, убийство и кръв!
Докога, докога?
Подобно на „епически смелия поп Андрей” поетът се изправя сам срещу насилието в света и човешката цивилизация. Застава дръзко и срещу насилника - Бог, унизил човека и заменил свободата на духа му с мрак. Родил в мъртвата „утроба” на душата желание за мъст и братоубийство. Дръзко, в упор към времена и епохи задава богоборческия въпрос: „Кой излъга нашата вяра?”. Разговаря с мъртви и живи, търси отговор за страшната човешка трагедия през Септември '23, покрила българската земя с хиляди окървавени трупове, завинаги отнела радостта от скръбните човешки души:
Отговаряй!
Ти мълчиш?
Не знаеш?
- Ний знаем!
Богоборческият геомилевски гняв ражда трагичния оптимизъм на експресивните поетични послания. Богът - насилник и тиранин, е запратен в недрата на Ада, в преизподнята на „нощта”, от чиято мъртва дълбина изригна лавата на бунта. Гео-Милевият оптимизъм трагично щурмува небето, духът му полита към „вечното слънце” на свободата с високо изречения протест: „Долу Бог!”
Родното небе остава чисто, свободно. То е единственото неосквернено място за усетилия през кърви и дим свободата си български дух. От поетичния обем на окървавената земя и чистото родно небе Гео Милев извайва новия експресивен образ на неистово пожеланата свобода на български дух и земя. Или както заявява поетът:
Нагоре! Нагоре!
Земята ще бъде рай...
Ще бъде!
