За ученика /Теми литература 12 клас / Гео Милев
ГЕО МИЛЕВ – „СЕПТЕМВРИ”
ЕКСПРЕСИОНИСТИЧНИЯТ ХУДОЖЕСТВЕН РИТЪМ НА БУНТА
Експресионизмът е художествено течение в развитието на българската литература, отразило динамиката на бързо променящата се социална и духовна картина на десетилетие, носещо спомена за три войни. Следвоенна България през 20-те години на XX век намира най-адекватния си художествен образ в естетиката на експресионизма. Социалното напрежение има своя отзвук в изкуството. Експресията е израз, въплъщение на самата действителност в противоречивия миг на следвоенното бунтовно „днес” и „сега”. Всичко е настояще: и социалната грозота, и конфронтацията с реалността, и болката - безкрайна и страшна, разтърсваща човешките сетива. Творецът не описва, не отразява вторично света и човека около себе си, а изразява самото време. Става същност, конфликтно ядро, пулс на бунтовното, противоречиво септемврийско „днес” на 1923 година.
Поемата „Септември” на Гео Милев е именно този сгъстен експресивен израз на новия същностен пулс на времето от 20-те години на следвоенна България. Задъханият поетичен ритъм сякаш не догонва, а изпреварва събитията. Макар и писана след Септемврийския бунт, поетичната визия за апокалиптично разрушения и „взривен” свят създава усещане за настояще, което предстои да се изживее, а не само почувства. Внушенията са сетивно зрими, а изживяванията - параноични и твърде често на границата между разум и емоция. За миг сякаш възприятието проектира образ отвъд предела на експресивно сгъстената емоция, която предизвестява пулсиращия ритъм на предстоящ „взрив”. Неговия „тътен” усеща душата на поета.
Поемата „Септември” се състои от дванадесет композиционни части. Следвайки логиката на новото експресионистично изкуство, Гео Милев вгражда в общата поетична структура своето „сегашно”, винаги ставащо „днес”, изживяване на бунта, на неговата драма и трагичен погром. Появява се особената геомилевска инсценировка на масов бунтовен акт, който се разиграва пред всеки, чието съзнание е провокирано от образните поетични послания на художествения текст. Но за да изрази и изиграе своята поетична трагедия за българския бунт, Гео Милев още в първата композиционна част изгражда символните образи на нощта и народа. Те имат нова експресионистична същност. В тях пулсира вътрешно ядро, събрало контрастния, противоречив лик на света. Кулминационният миг наближава. Гео Милев психологически мотивира необходимостта от бунт и съпротивление.
Образът на нощта изразява сгъстената социална експресия на света и на обективната историческа действителност в страната през 1923 година, а експресивната синтетична обобщеност на категорията народ въплъщава художествено субективния носител на бунта, протеста и недоволството. И двата символни образа са изградени чрез мащабен синтез на фрагментарни структури, които релефно очертават историческото еволюционно развитие на епоха и човешко съзнание.
Обект на бунта е българската социална и обществена действителност от 20-те години на XX век. Тя е художествено обобщена чрез експресивния символ на нощта. От друга страна е очертан субективният носител на реално историческо и поетично действие - народът. Образите на нощта и респективно на народа са изразители на типичните художествени категории обект и субект на поетичното действие, което има експресивна същност в поемата на Гео Милев.
Народът трябва да „разкъса” мрака на потискащата социална „нощ”, да разруши старата „вкаменена” рамка на общество и време. Лавата на бунта, на стихийния протест се заражда дълбоко в потиснатите примитивни инстинкти на човека. В обременената му от болка и „тъмнина” душа е психоизворът, макар и неосъзнат, на „вековната злоба”, която има и исторически корени. Недоволството избликва импулсивно, но екстремална е силата на вътрешния гневен „порой”. Той руши, събаря прегради: „...напред/без ред”. Хората са понесени от историческата вълна на протеста и недоволството, водени от слепия инстинкт на вътрешно разразилата се „буря”. Хаотична е картината на отприщения гняв, който изравнява индивидуалностите. Превръща всички в неподвластни на разума участници в бунта, водени от инстинкта си за разрушение и разплата:
Полетяха напред
без ред
като отприщено стадо
от слепи животни
безброй яростни бикове.
„Вековната злоба на роба” във вътрешния, синтетично обобщен смисъл на символния образ на нощта е първоизбухването на протеста. Той е неовладян и примитивен. Изразява ниската естетическа степен в художествената структура на символния образ. Идеята за бунт има вътрешно развитие. Експресивната динамика на бързо променящото се съзнание формира нова, социално мотивирана изява на бунта, на пурпурния „гняв величав”.
Образът на нощта е художествен синтез на социалния гняв и на примитивна, инстинктивно избухнала и водена от интуицията, човешка вековна злоба. Фрагментите, които Гео Милев символно маркира, за да съгради новия художествен смисъл на експресивния образ на нощта, са гневът и злобата. Това са не само експресионистични фрагменти, но и художествени степени на възвишено и низко, които първи създават условия в рамките на отделния образ да се извърши вътрешно движение. Именно то определя етапите за развитие на поетичната идея. Двете естетически степени на възвишено и низко внушават усещането за затвореност, ограниченост и рамкираност на художественото пространство. Това е старата условна „рамка” на света, който трябва да си отиде, но и призрачното пространство на изкуство, което ражда образите на социално самотната и обществено изолирана човешка душа. Тя трябва да бъде вътрешно разтърсена от експресивния ритъм на настоящия ден, на истинското бунтовно „днес” и „сега”. Активният акт на рушене и съграждане, на гневен протест и социален бунт принадлежи на народа.
Вторият по значение основен експресивен символ в поемата е обобщената категория народ. Тя е художествен синтез от различни поетични елементи. Разновидности от ритмично организирани фрагментарни напластявания ясно очертават посоката на условен художествен бунт отдолу - нагоре:
Из тъмни долини из всички балкани
из дебри пустинни из гладни поля
из Кални паланки
по пътища и по завои по сипеи, урви, чукари, бърда
през слог,
през есенни жълти гори
през Камънаци
юзини, трънаци, заводи, блата.
Гневният „вик” на гнева се изтръгва „из” дебрите на душата, „из”мрака на преизподнята, на земните недра, на мъката и робството, за да се устреми към пространствената шир на родната земя, „по пътища и по завои”. Чрез умелото използване на предлозите „из”, „по” и „през”, Гео Милев не само показва условния художествен вертикал на поетично действие и творческа експресия, но и доказва неразчлененото единство на инстинктивно, примитивно съзнание и тъмна, дълбока земна гръд. Духовно и земно са вътрешният художествен ситез на поетичния импулс, който сгъстява ритъма си, но все още е пулсиращо „гневно” ядро на обща, неидентифицирана индивидуално, човешка маса. Гео Милев не говори за тълпа, а за съвкупност от хора, които са хаотично „организирани” от общия си порив към свобода. За тях тя е пространство, издигнато високо над социалната реалност, но и част от битовите обстоятелства на живота им. Затова има вертикална и хоризонтална проекция на поетична и художествена изява. Експресивният акт на бунтовното действие извисява стремително човешките души нагоре към необятните висини на жадуваното „утре”, на мечтаната свобода. Сякаш душата се стреми да изпревари хода на времето и веднъж озовала се в бъдещето, да го превърне в човешко щастливо настояще. Това е вътрешната поетична същност на отприщения гняв на хиляди души, водени от примитивната енергия на инстинкта. Неговата сила е разрушителна и природно неудържима. Гняв и буря се сливат. Природната стихийност на гнева избухва като нечакана буря в душата, търпението се изчерпва и „вековната злоба на роба” се излива навън в примитивно стихийни разрушителни форми. Затова и хората са уподобени на „отприщено стадо от слепи животни”. Освободен е „слепият” инстинкт на протеста. Той „отприщва” и силите на възмездие.
Носител на бунта е разбуненото множество - народът, но и отделният човек, който Гео Милев ще отдели и индивидуализира от общата човешка маса. Поетически ще извае нов художествен образ на човека - носител и изразител на бунта, на социалния „пурпурен гняв - величав”. Гео-Милевият лирически герой е художествена субстанция на множеството. Той е представител на масата и изразява същността на колективната категория народ. Въплъщава динамиката в историческото развитие на човешката духовна история. Тя е синтез от различни художествени фрагменти, които Гео Милев почти „кинематографично” монтира, за да разкрие експресивния ритъм на бързо променящите се цивилизационни периоди от човешката културна история. Всяко време и епоха имат своя исторически кулминационен миг на бунт и човешки протест. Изброявайки средствата за битка на всяко човешко общество: тояги, сопи, пръти, копрали, търнокопи, вили, брадви, топори, коси, поетът създава картината на вечния нестихващ бунт. Главен участник в бунта срещу грозните реалности на времето е човекът. Той е носител и на яростния вик на дивака, и на величавия социален гняв на Гео-Милевия съвременник. Бунтът като огнено слънце е носен в душата. Неговото външно символно изражение е в художествения образ на слънчогледа. Човекът гледа огненото кълбо на слънцето и сякаш наблюдава бунтовния гняв на душата си. Субект и обект са взаимно отразени в експресивно изразената лава на бунта; създават художествен синтез от реално и условно, от зримо и подсъзнателно почувствано. И всичко е пронизано от задъхания ритъм на експресията и на нейното художествено внушение.
Задъханият ритъм на протеста, изразен като колективен импулс на човешкия гняв, определя динамиката в експресивното изброяване на външни описателни детайли, характеризиращи общия събирателен образ на народа: „изпокъсани, кални, гладни - диви, гневни, бесни”. Външната характеристика: „изпокъсани, кални, гладни”, води до определяне на вътрешния психоритъм в човешките изживявания: „диви, гневни, бесни”. Гневът със своята реална мотивация, било то социална, екзистенциална или естетическа, е все още вътрешно ядро на примитивни, неконтролируеми емоционални страсти, определени като „диви”, ..бесни”. Възходяща е скалата на емоционалния „взрив”, който води винаги нагоре към по-висока и по-екстремална степен на изява. „Пороят” на бунта се излива „отвътре” - „навън”, но и според естетиката на експресионизма - от „ниско” към по-„високо”. Наблюдава се вътрешна еволюция, облагородяване на примитивната разрушителна сила на „дивата” страст за разрушение и промяна. Светът е „оварварен”, „варварски” са и средствата за произнасяне на „гневна” присъда над неговата несправедливост. Но в поемата „Септември” на Гео Милев се забелязва естетически преход от „ниската” степен на примитивна човешка злоба към осъзнатия, социално мотивиран „пурпурен - гняв величав”, изразил „високата” степен на човешка осъзнатост.
Така изграден, образът на народа получава нов вътрешен смисъл, изразен чрез градираните определителни степени:
неудържими
страхотни
велики:
НАРОД!
Именно този нов величав народ, с грубите черни ръце ще се опита да разруши на „нощта вкаменения свод” - онази забрана на старото общество, което поставя граници в духовното и социално развитие на човека. И той, подчинил се, остава завинаги на колене под каменния „похлупак” на нощта. Но лавата на бунта е отприщена. От „ниско” към „високо” - от злоба към социален гняв е посоката на експресивното поетично действие. Силата на разрушителната геомилевска експресия е центробежна. Сякаш от епицентъра на потиснатата човешка душевност се понася „взрив”, който с все по-приближаващ се бесен ритъм и тътен руши и събаря „с викове/ с вой” символно рамкираните граници на стария свят, метафорично изразен чрез образа на нощта. И тъмната нощ на робството и страха „отстъпва”:
Нощта се разсипва във блясъци
по върховете.
Появяват се първите пробойни във вкаменялото тъмно „око” на нощта и блясъци светлина - нова и чиста - нахлува в душата на полетелия „напред”, горд в своя „пурпурен гняв величав”, народ. Ражда се надеждата. И в гърдите на всеки запламтява красивият символ на всевиждащото, като възмездие и наказание, „око” на слънчогледа:
Слънчогледите
погледнаха слънцето!
Всеки поглежда истината за своя живот - открито и дръзко. Застава пред истинския лик на своето тревожно, изпълнено с подем и погром, бунтовно човешко днес и написва „със своите кърви”:
СВОБОДЕН!
Човекът поема голямата отговорност за своята и за всенародната съдба чрез бунтовния порив на протеста. Става израз на нова човешка и социална справедливост. Гласът народен, а не гласът божи, изразява динамиката на времето. Гео Милев е реабилитирал, възкресил човека. И отново, като в „апокалиптичен” образ на странен ренесанс, човекът застава в центъра на представата за света. Заменя бога, движи историята и променя настоящия миг на живота. Извисява своя ръст:
над цялата в трепет и смут
разлюляна страна
на бурята яростен плод:
Хиляди - маса - народ.
И в ослепителната светлина на „червения кръг” на свободата, изписан с кръвта на убитите и с писъка на съсечените с кървави саби, народът ще очертае дръзко и смело порива на „хиляди черни ръце”. Контрастът между подем и погром, между символиката на червено и черно ще противопостави народ и държава. И Гео Милев основателно ще зададе най-страшния въпрос В българската литература, трагично разтърсващ националното съзнание със своята истинност: „Но - що е отечество?” И сам ще търси отговор на своята поетична риторика. Отечество - земя на дедите няма.
Разместени са националните стойности: „Първите паднаха в кърви”, „...далечни и близки хълми/ потъмняха, обнизани с хора/ - плъпнаха черни редици...” Доминира черният символен цвят. Потъмняват българските полета, потъмняват надеждите, потъмняват майчините сърца. И скръбните ликове на страдащите български мадони контрастно се открояват в тъмната рамка на траурните черни чембери. Няма ред, няма приемственост. Няма „горе”, няма „долу”. Земята на отците не принадлежи на децата и внуците им. Внукът убива въстаналия баща, дядо и брат. Няма отечество. Един безкраен хаос - „Смърт, убийство и кръв”. Кръвта потъмнява с траурния апокалиптичен блясък на погрома, на кървавото похищение на земята ни от тъмното и страшно като прокоба братоубийство. И не остава педя българска земя, необругана от апокалипсиса и от кървавата вражда между Каин и Авел:
Мъртви тела
- окървавени трупове -
ЗАСТЛАХА
слонове
валози
пътища...
Ужасът, погромът и разрушението „застилат” с безкрайна апокалиптична самота земята на дедите. Българската земя е обезлюдена. Остават само мъртвите и вакханалният кървав танц на смъртта:
- Кървава вещица сгушена
във всичките ъгли на мрака -
Не остават наследници. Няма кой да наследи обруганата, кървава земя на дедите. Единствен свидетел на тъмната, погромна нощ е смъртта. Тя е и единствена наследница на земята ни. Самотно и безсмислено звучи националният химн над обезлюдените, застлани с трупове, български полета: „Шуми Марица... окървавена.” Няма народ, няма отечество, няма химн. Има страшно кърваво откровение за един народ и неговата трагична съдба.
Гео Милев потъва в тъмната апокалиптична нощ на българския бунт. Остава при народа, сред народа. Броди сред мъртвите, разорани от ужас и скръб, български поля, сред кървавите угари на братоубийството и погрома. Мъртви и живи лягат в земята. Поетът е с тях. Ляга „между бодил и високи треви”, където „се валят червени глави”. След миг се извисява „над тъмни балкани”... „и вечното слънце”. Обгръща трагичното пространство на родната земя и разпнатата между живота и смъртта българска душа:
Мегдани... с кармин окървавени.
Смъртни писъци...
На вериги зловещия звук.
Бесилки...
(привидения в мъртва мъгла)
... Горящи села ...
Кървави вади.
Пламнали клади...
„Замириса на живо месо” - ужасът и братоубийството са с космически, апокалиптични размери. Те са отвъд всичко земно и дори мистично, отвъд рая и ада: „кървав на боговете курбан.”
Поетическото действие напуска границите на българската национална духовност. Гео Милев се отдалечава от тъмната нощ на българското братоубийство и търси отговор на въпроса, трагично раздвоил душата му: „но що е отечество?”, в света на други цивилизации и култури, също познали необратимото в бунтовния акт на протеста:
Смърт, убийство и кръв!
Докога, докога?
Гео Милев застава сам - „горд и величав” като въстаналия народ, „непостижим” като „епически смелия” поп Андрей - срещу насилието в света и човешката цивилизация. Сам е и срещу насилника-бог, заменил човека и свободата на духа му с мрак, насилие и вековечен разцвет на братоубийството. Дързостно, в упор към времена и епохи поетът задава богоборческия въпрос: „Кой излъга нашата вяра?” Разговаря с мъртви и живи. Търси отговор за апокалиптичния танц на смъртта през Септември'23 година по изпотъпканите български угари и в болката на човешките души. И открива страшното трагично знание за бунта и българската свобода. Дори и в инобитийното пространство на смъртта загиналите не престават да се бунтуват. Те са негов израз, въплъщение и трагичен устрем към свободна висина:
Отговаряй!
Ти мълчиш?
Не знаеш? - НИЙ ЗНАЕМ!
Богоборческият геомилевски гняв ражда неговия трагичен оптимизъм. Богът - насилник и тиранин, е запратен в дълбините на ада, в преизподнята на нощта, от чиято „мъртва утроба” изригва лавата на бунта. А Гео-Милевият оптимизъм трагично щурмува небето. Духът му полита към „вечното слънце” на свободата с гордото самочувствие на разбунтувалото се съзнание:
Долу Бог!
Родното небе остава чисто, свободно. То е единственото неосквернено място за свободата на българския дух, почувствана от обреклия се на смърт народ. От условните художествени фрагменти на окървавена земя и свободно чисто небе Гео Милев извайва новия експресивен образ на неистово пожеланата свобода. И духът полита „нагоре”. Категорична и силна е вярата на поета в мечтата за човешко щастие:
Нагоре! Нагоре!
Земята ще бъде рай...
Ще бъде!
