За ученика /Теми литература 12 клас / Гео Милев

 

АНТИТРАДИЦИОНАЛИЗМЪТ В ПОЕМАТА „СЕПТЕМВРИ” НА ГЕО МИЛЕВ

Творчеството на Гео Милев е реализация на идейно-естетическите принципи на авангардизма като трети етап в развитието на българския модернизъм след индивидуализма и символизма. Новото изкуство се възприема като опозиция както на реалистичния художествен метод в света, така и на символистичната поетика. В своята статия „Небето”, публикувана в сп. „Везни” през 1920 г., Гео Милев заявява:
Антиреално изкуство.
Божествено изкуство.
Космическо изкуство.
Вечно изкуство.
Възгледите на твореца като идеолог на трансформацията в културния живот на България през 20-те години на XX век са намерили най-ярка теоретична обосновка в статиите „Фрагментът”, „Небето”, „Поезията на младите”, „Артюр Рембо” и др. Те са свидетелство за контакта на Гео-Милевата естетика с модернистичните течения в западноевропейската поезия и особено с немския експресионизъм (Йоханес Бехер, ЕрнстТолер, ГеоргХапм). Подобно на Херман Бар, разкрил същността на новия тип творчество: „И изкуството крещи за помощ, то крещи за духа: това е експресионизмът”, Гео Милев представя авангардната концепция за експресията като субективен израз на индивидуалната творческа природа: „Всяко изкуство е експресионизъм; творчески израз, израз на Бог Аз.” („Небето”). Експресионистичният бунт е насочен срещу старото изкуство, общество, морал, срещу филистерските псевдоценности и бездуховността на градската техническа цивилизация („Бюргер, това е невзрачен човек с мухлясал кръгозор, крайно ограничен мърморко... А човекът е необуздан и хаотичен, дявол и бог, метежник срещу небето.” - Теодор Хаубах).
Разбиранията на Гео Милев за спецификата на изкуството и мисията на твореца претърпяват еволюция - от идеята за пълна дистанцираност на поета от конкретноисторическото и акцент върху вечните проблеми на човешкия дух („...не отразявай дивота на своята съвременност...” - „Модерната поезия”) до тезата за поезията, свързана с народната съдба („Поетът добива своето истинско призвание: да бъде преди всичко, и само - Човек. Човек посред народа...” - „И сос твое име светится”). Гео-Милевите произведения от периода на списание „Пламък” синтезират модерните възгледи за поетиката на новото изкуство с Вазовата нравствено-хуманистична ангажираност с драмата на нацията.
Израз на тази обществена и естетическа позиция са статиите „Полицейска критика” и „Отворено писмо до Борис Вазов”, както и поемата „Септември”, публикувана в 7-8 книжка на „Пламък” от 1924 г. В тази творба са свързани традиционните за българската литература проблеми за робството, бунта и свободата и експресионистичната трактовка на понятията „народ”, „Родина”, „бог”, „вяра”. Изграждайки мост между миналото, настоящето и бъдещето, националното и универсалното, идеологическото и културно-историческото, Гео Милев представя в полемична, авангардна форма схващането си за философията на историята, за мястото на човека в един променящ се свят, характеризиращ се с полифонизъм на гледните точки. Антитрадиционализмът на поета е изграден на всички нива на художествения текст - идейно-емоционално, образно-психологическо, композиционно, езиково-стилистично, графично.
Поемата „Септември” поражда множество интерпретации както на синхронно, така и на диахронно равнище. Чрез средствата на междутекстовия анализ се открояват връзките на произведението с модернистичните тенденции в европейската литература от първите десетилетия на XX век и с националната поетическа традиция - поезията на Хр. Ботев и Ив. Вазов. Текстът може да бъде осмислен и като синтез на идеи от сферата на философията, религията, публицистиката. Централният образ в творбата - народът - обединява в семантиката си разнородни истини. Този образ може да бъде разтълкуван чрез съотнасянето му с идеологическото противоборство на оценките в пресата от 20-те години. Гео-Милевият антитрадиционализъм при представянето на народа се ражда именно в полемиката с политизираните до крайност публицистични трактовки на септемврийските събития. Поетът съчетава злободневния документален план с мащабното нравствено-философско обобщение.
На нивото на повествованието за трагичния катаклизъм в живота на народа поемата обхваща противоположни в ценностно отношение възприятия - от суровата присъда и заклеймяването до възхвалата. В буржоазната преса от октомври 1923 г. въстаниците са характеризирани като „разбойници”, „тълпи”, „разрушителни елементи”, а в комунистическия печат акцентът е поставен върху понятието „народ”: „Народът... масово се вдига да защити своите организации, своите права и живот.” Представяйки тази опозиция, Гео Милев разкрива, от една страна, първичната, груба, неодухотворена човешка природа, властта на примитивното и асоциалното, на инстинкта за разрушение, хаотичното, стихийното движение, неосмислено от висши цели. Гротесковият тип изображение на народа включва използването на дисфемизми - експресивна, непоетична лексика: „...уродливи /сакати/ космати/...прости/ диви/...”, „...като отприщено стадо/ от слепи животни...”
От друга страна, експресионистичната поетика на превращенията и контрапунктите, водещи до грандиозни обрати, откроява прехода от хаос към духовна интеграция, идейно извисяване, мащабно историческо прозрение: „... профани/ хулигани/ глигани/ скот като скот:/ хиляди/ маса/ народ”. Нетрадиционният художествен образ на народа се раздвоява между дегероизацията, отнемаща възвишения поетически ореол, и одичното възвеличаване, разгрома и победния устрем, инстинкта за самосъхранение и величието на саможертвения порив, отчаянието и вярата: „Ужас без слава/замръзна на всяко лице -/ очи без страдание. /”, „всеки/ да си спасява/ живота!” - „...хиляди вери/ -вяра в народний възход...”, „...неудържими/ страхотни/ велики: НАРОД!”
Авангардното в подхода на Гео Милев се изразява и в преднамереното отдалечаване от историческата истина, от конкретните идейни измерения на бунта и възвеждането на образа на народа към общ модел на поведение, към тип мироглед, валиден за всички епохи. Така изпъква характерната за експресионизма универсализация и глобализация на проблематиката, неограничена от време, обществено устройство, идеологическа и религиозна система: „ще възкресим ний човека/ свободен в света.”
Модерният художествен свят на поемата „Септември” представлява съвкупност от асоциативно свързани фрагменти. Фрагментарната конструкция на текста изгражда единството на над националното митологизирано пространство и родното. Творбата полемизира с възрожденската представа за Родината и създава един нов, ценностно раздвоен образ на Отечеството. Фалшивият лик на националното, „идеологизираният двойник” (Ал. Кьосев), е моделиран от властта като идеологема, която оправдава всяко насилие. Понятието „Отечество”, изпълнено със сакрален смисъл през Възраждането („Отечество мило любя, неговият завет пазя...” - „Към брата си”, Хр. Ботев), в новата епоха се превръща в зловещ знак, сигнал за самоунищожението на нацията: „Отечеството/ е в опасност!”/ Прекрасно: / но - що е отечество? - / И яростно лаят/ картечници...” Наред с този негативен, политизиран лик на родното, вплетен в актуалната за 20-те години обществена конюнктура, в поемата присъства и друг образ на Родината, неназован с обобщаващо име. Природните детайли внушават идеята за мощта и енергията на пра-началата, на стихиите. Присъщата на експресионистичното изкуство динамизираност на битието представя движението като висш закон на мирозданието. Динамиката като идейно-психологически, сюжетно-композиционен и ритмически принцип се ражда от наслоителната неопределеност на формите за множествено число на понятията („... из всички балкани/ из дебри пустинни/ из гладни поля...”), пронизва конкретната факологичност и локализираност на действието, бунтовната символна емблематика („Мъглив беше пръв...”), за да достигне до максималната всеобхватност на изображението, заличило пространствените и темпоралните граници („...ще снемем блажения рай/ долу/ върху печалния/ в кърви обляния/ земен шар.”).
Антитрадиционният хронотоп в поемата е моделиран от заредената с полемичен патос представа за бога, вярата и религията. В последната си статия - „Отворено писмо до Борис Вазов” - Гео Милев пледира за „ отхвърляне на всичко, което тежи върху човека като кървава случайност (съдба), на някакви неизвестни тъмни стихии, събрани в една сляпа фикция, наречена бог.” Художествено-публицистична илюстрация на изказаната теза е драматичният разрив с вярата на предците, с митологизирания и идеализиран лик на божествата. Темата за бунта придобива нови измерения - съпротива срещу всичко, което за поета символизира деперсонализацията на човека, властта на догматичното, жертвоприношението на личността в името на робското подчинение: „ Вседержителю Зевс/ Юпитере/... Йехова/ Саваот: / - отговаряй!.../ - Кой/ излъга нашата вяра?..., ...с един скок/ ний скачаме право в небето:/ ДОЛУ БОГ!” Преосмисляйки понятието „вяра”, Гео Милев представя осветеното от традицията страхопочитание пред божественото като абсурд, който противоречи на хуманистичните принципи. Художественият образ на поп Андрей е въплъщение на идеята за духовната свобода на човека и стихийния протест срещу диктата на каноните - религиозни и обществено-политически. Антитрадиционализмът на поета се проявява в синтеза на обективното изображение, наситено с духа на документалното, и субективната позиция на твореца, изказана предизвикателно, дръзко. Образно-метафоричният план, символно многозначителното слово се преплитат с директната публицистичност и идеологическите клишета. Това стилово многогласие съчетава елементите на ораторския стил с тенденцията към „оварваряване” на стиха, изразена с особена сила в статията „Поезията на младите”: „Българската поезия има нужда от оварваряване. От сурови сокове, в които има първобитен живот...”
Чрез отрицанието на анахроничните псевдоценности Гео Милев утвърждава нови етични начала, нов, оптимистичен възглед за хода на световната история като реализация на бляна за свобода и пророческите откровения на „философи и поети”: „Всичко писано от философи, поети -/ ще се сбъдне!/ - Без бог! без господар!/ ...Земята ще бъде рай -/ ще бъде!”
Драматичното търсене на ценностни опори преминава през „взривяването” на установените значения на понятията „народ”, „Родина”, „вяра”, „бог” и прогласява неопровержимата истина за правото на човека да подлага на критическа преоценка всичко фетишизирано. С тези свои особености поемата „Септември” се явява представителна творба за „поетиката на търсещия израз и смисъл” (Н. Георгиев), обединила разнородни художествени явления - поезията на Христо Ботев, Пейо Яворов, Никола Вапцаров.