Не всякога и не всичко от онова, което твори въображението ни, се явява като единна и завършена картина. Има миражни области, дето палмите са обезлистени, и пустини, дето керваните са без водачи... Тези моментни проблясъци на нашето въображение, откъслечни и бегли, добиват само в редки случаи пълнота и връзка, каквато имат те в действителността. Ето защо те ни се виждат винаги като отломки от някаква иреална картина, довъобразяването на която е било творчески гнет у не един модерен поет. Без връзка, без единство те люшкат душата от полюс на полюс и извикват чувства и настроения, в сложната мрежа на които поетът започва да се отнася към тях, както се отнася всеки от нас към виденията на една просъница. Образът, станал веднъж предмет на емоционално изживяване, почва да губи не само от своята призрачна мъглявост, но - до известна степен - и нещо от онази своя "валидност на фикция", която е имал за съзнанието като бездушна игра на въображението.
Това превръщане на иреалното в реално под огнения свод на чувствата и настроенията, това чародейство на душата образува един от най-съществените моменти в творчеството на поета и този момент не липсва даже и там, дето не всичко е завършено - не всичко довъобразено. В стиховете на един Стефан Георге отделните образи се явяват не всякога свързани с една цялостна картина, ала всички те са постигнати като реалност по пътя на едно комплицирано емоционално изживяване.
Не такава е поезията на Гео Милев. Както в стиховете на Георге, комуто Гео Милев подражава нерядко, тъй и в "Жестокият пръстен" образите са недотворени, недовъобразени, ала до тях душата на поета не успява да се приближи никъде. Ето защо те си остават и в най-добрия случай само бездушна игра на въображението, вследствие на което иреалното не добива за съзнанието никога онази валидност на реално, тъй характерна за отношението на твореца към неговите образи. От начало до край Гео Милев гледа на своите образи като на голи фикции. Нещо повече дори: в едно от своите стихотворения той ги разобличава сам като такива:
Нечакано смехът на Източния Океан
разбуди Небесната империя:
пред нас - сред хризантеми,
тържество и изумруди -
застана необхватното,
застана златното Сърце на Изтока:
- Невероятно! -
Гео Милев, който живее не само с тежненията на модернизма, но и с онези на някогашния немски романтизъм, си е мислил, разбира се, това нестеснено "Невероятно!" като "romantische Ironie und Willkur"; в същност обаче то е само едно наивно себеизлагане на поета, при което четецът си представлява неволно Гео Милев в кокетливата поза на Венера Калипигос - огледващ жалкото бездушие на своите образи...
А колко хладно, колко безчувствено се отнася поетът към образите на своето въображение - това изпъква добре в неговата "Балада" -
Мъртвешки-зелена, сломена лежи
луната над белия праг -
Тъй започва стихотворението и непосредствено след това безжизнено начало, констатиращо сякаш някакъв сух, безразличен факт, следва само едно разхвърлено описание, в което няма нито следа от душевен трепет. Такъв е случаят и в друго едно стихотворение, дето пак
Луната, старата змия, съблича
- дълбоко в черни лесове -
зелената си кожа.
Тук обаче анемични са не толкова следващите редове с описанието на нощта, колкото рефлексиите след тях.
Такъв е най-после и случаят в стихотворението с началния изтъркан апокалиптичен образ:
Земята разгневена се разтвори
и заговори с огнени езици -
дето описателният елемент отсъствува напълно, но вместо това пък бездушието обвива като ледена кора непосредствено следващите рефлексии.
С рефлексии са пропити въобще всички стихотворения в "Жестокият пръстен". Най-често Гео Милев изхожда в стихосъчинителството си от един образ - свой или чужд, - скоро след това обаче той се изгубва в най-безутешни рефлексии и образът остава неизживян. Две трети от всичко писано е затова само рефлексии - невзрачни, тежки, на места дори научно-философски. Такава е например рефлексията в стихотворението с мото от Саша Черный. Тук нещастието на поета, което някои наши литературни сквернословци използуваха за непристойна гавра, е огромната призма, през която действителността се разнизва на черни и кървави тонове. Колко книжно рефлектира обаче поетът и в тоя случай - това се вижда много добре от следните редове:
Аз умирам под кота 506
и възкръсвам в Берлин и Париж.
Няма век, няма час - има Днес!
Тук собствено не един би се почувствувал съблазнен да порови малко из своите философски знания. Пространството и времето - би казал мъдруващият критик, - извън които действителността е немислима за нас, изчезват в спектралното поле на тази призма и битието на поета е едно метафизично Всякъде и Никъде - едно непротежно Днес! Всеки четец обаче, имащ що-годе здрави разбирания, ще му отговори: изкуството, макар и да е неделимо от въпросите на философията, не може да има за изходна база книжната мъдрост на метафизиката...
А стиховете на Гео Милев имат наистина твърде много допирни точки с книжевните занимания на автора. Да започва с едно мото - това е нещо обикновено за Гео Милева; да пише при непосредственото използуване на чужди работи - също. Разгърнете "Жестокият пръстен", който съдържа всичко седемнадесет стихотворения, и четете: стихотворение с мото от Vеrhаеrеn, друго - с мото от Felix Dormann, трето - с мото от Саша Черный - "Парсифал", "Пътешествие в Китай", "Лоенгрин" - струва ви се вече, че виждате поета, ограден от книги...
В това близко съседство с книгите Гео Милев съчинителствува понякога и доста "свободно" - смятайки понятието "плагиат" за литературен предразсъдък. Така стихотворението му "О дъжд, о дъжд" дължи своя най-ценен образ на стихотворението "Stille Stadt" от Каrl Freiherr von Levetzow, но понеже един модернист не бива да страда от предразсъдъци, затова в началото му не виждаме никакво мото, от което да личи признанието, че стихотворението е писано на чужд мотив. Друго едно стихотворение - "В този час на вечерни измами" - дължи осем от своите най-хубави стиха на стихотворението "Was ich liebe" от Felix Dormann; и това стихотворение обаче беше печатано в първата му редакция без всякакво мото. Мотото кацна едва след като се изнесе, че е плагиат. Тогава Гео Милев му прикачи и няколко нови строфи, опитвайки се по такъв един наивен начин да представи случая като обикновено използуване на чужд мотив. Фактът си остава обаче факт: първите половини на четири от най-хубавите строфи в това стихотворение продължават да бъдат и сега буквален превод от Dormann.
Трето стихотворение, на което искам да се спра, е "Парсифал". Тук обаче използуването на чуждото не е плагиат и ако аз се спирам на него, то е само да посоча, че четецът на "Жестокият пръстен" трябва да бъде книжник като самия автор -да притежава дори една по-голяма историко-литературна начетеност. Така, за да му бъдат ясни що-годе фабулните предпоставки в това стихотворение (които са тъй забулени), той трябва да познава ако не средновековните поети Chrestien de Troyes и Wolfram von Eschenbach, то поне Рихард Вагнер.
© Константин Гълъбов, 2002
=============================
© Публикация в Литературен форум; брой 29, 01.10.2002
