Ако в "Театрално изкуство" Гео Милев се занимава преди всичко със същността, съдържанието и целите на модерното изкуство, то есето "Фрагментът" е посветено преди всичко на неговите формални характеристики. Тук той е доловил една от най-същностните черти на съвременното модерно изкуство - неговата фрагментарност. "Новото изкуство е фрагментарно - твърди Гео Милев. - Непълно или: недопълнено с обяснителните подробности на непосредната логика." Следователно фрагментът не е само една от многото форми, чрез които получават израз художествените инвенции. Фрагментът е структурен принцип, и то най-висшият структурен принцип на модерното изкуство. Фрагментът е крайният резултат от съзнателното усилие на стила да сгъсти и синтезира действителността, да изключи подробностите на материалното и да достигне до смисъла - иначе казано, - до идеята за нещата. Стилът довежда до фрагмент, защото е "синтез в мисълта и синтез в средствата". По такъв начин Гео Милев подобно на Чавдар Мутафов и Николай Райнов в други статии се застъпва за едно синтетично изкуство, което в противовес на изкуството на анализа отказва да се съобразява с логиката и процесуалността на реалния свят. То вече не се стреми да създава илюзия за правдоподобност, нито пък към завършеност и хармоничност, а тъкмо обратното - към разпокъсаност, към "граничещи с абстракцията" фрагментарни постройки, чийто смисъл може да бъде доловен само на асоциативно ниво. Изкуството престава да бъде епос - синоним на логиката, обективността и последователността, и се превръща в лирика, чиито закони са асоциацията, синтезът и субективността. Неговата цел е да сведе материалното към идеалното, частното към общото, да замени анализа със синтез, логиката с интуиция, целостта с фрагмент, конкретния факт със символ.
Естествено и тук се сблъскваме с радикални крайности, подклаждани от патоса на антиреализма. Синтезът на материалното, насочен от подробностите към съществения смисъл и от конкретността към идеята, е една от неотменимите функции на изкуството въобще, но интуицията не е единственият възможен и дори не е най-надеждният медиум за тази цел. Крайната разпокъсаност от логично гледище не е гаранция за сгъстеност на стила; фрагментарността, постигаща общност на базата на асоциациите, е оправдана само доколкото служи на художествената идея - т. е. доколкото е художествено средство, а не цел: тя е ефектен и възможен, но в никакъв случай задължителен похват. Но, от друга страна, не можем да не останем изненадани от точността, с която Гео Милев се домогва още тогава до най-същностните критерии, които характеризират изкуството на XX век. Термини като "полифоничност", "раздвижена структура", "поток на съзнанието", "свободна асоциативност" и др. са до голяма степен само синоними на конструктивния принцип фрагментарност. Едва ли днес някой ще се осмели да отрича, че съвременното изкуство се стреми да внуши една идея с възможния минимум от средства; че то игнорира всички случайни и ненужни подробности и че художественият образ има далеч по-същностна функция от своя прототип в непосредствената реалност; че художествената и понятийната логика не се покриват; че днес изкуството разчита много повече на асоциативните способности на своята публика, отколкото в миналото. Аргументирайки своите неточни и пристрастни разбирания за субективната същност на изкуството, Гео Милев достига до много съществени изводи относно структурата и строежа на модерното художествено произведение. За него, а следователно и за българската литература това е дълбоко изстрадан и преживян опит, вникване и усвояване на една дълбоко противоречива, неевклидова естетическа система, което не е нито напразно, нито остава без последствия.
© Едвин Сугарев, 2002
=============================
© Публикация в Литературен форум; брой 29, 01.10.2002
