Същностен израз на всяко модернистично течение е неговата реакция срещу традицията. Модернистичната естетика се изгражда въз основа на отрицанието като антитеза на предходния културен модел.
Както символистите, така и експресионистите отричат реалистичната традиция. За тях тя е безнадеждно остаряла в културно-исторически план и непродуктивна като изкуство в естетически аспект. И двете модернистични течения търсят промяна в мярата и средствата за интерпретиране на художествената условност. Внасят субективния елемент, целенасочено деформиращ художествения образ, и търсят стилизация на духовните ценности в творческия изказ. Но докато символизмът се стреми да намери в материалното съответствия на духовното и оттам - на непреходното и абсолютното, всички деформации в експресионистичното изкуство са израз на отношението на художника към реалността.
При символизма материалното и духовното, творческото АЗ и светът са две максимално обобщени цялости. Това течение се стреми да изгради пространство на художествен филтър между човешкото съзнание и реалните измерения на света. По този начин вътрешният АЗ е отделен и дистанциран от всичко случайно и хаотично в действителността, оказало се несъществено за формирания символен образ. Именно той изразява невидимата психосъщност на вътрешния човешки АЗ. Връзката с обективно реалното е само асоциативна. Символният образ надмогва непосредственото битие на реално отразеното в човешкото съзнание.
Експресията разрушава условното пространство за художествен филтър между психологичен АЗ и реалност, като сгъстените духовни енергии на мисловните прозрения динамично атакуват реалиите на действителността. Посоката на въздействие е отвътре - навън. Единствената цел на експресията - като психоатака на вътрешния АЗ - е категорична и безусловна промяна на света. Обективната действителност е предизвикана от човешкото съзнание. Социумът е грозен и трябва де се промени. Промяната е във вътрешния взрив, в Апокалипсиса, след Който идва откровението за света. След разрушението и взрива той е още по-грозен и страшен. Превърнат е в руини, в отломъци, от които трябва да се изгради нов свят. Пространствената среда на обективната реалност е фрагментаризирана. Състои се от отделни елементи. Именно от тях, от грозните „съсипни”, останали след разрушението на света, творецът експресионист трябва да изгради новия художествен образ на заобикалящото го обективно реално. Тоест, от грозното, чрез динамично преструктуриране на художествени фрагменти, се ражда образът на новия свят в изкуството на експресионистите. Това е една особена естетика на грозното, която сред неуюта на настоящето проектира духовните мостове към човешкия интелектуален Рай. Мотивът за взрив и разрушение на досега съществуващото е вътрешната естетическа потребност на човешкото съзнание от красота и извисена духовност. Но красота, изпълнена с Живот, с реалния пулс на земната страст, търсят творците на експресионизма. Отричат безплътието на идеала за красота, превърнат във фикционално метасъстояние на душата. Експресионизмът има ново отношение към света. Търси оварваряване на поезията, на художествения образ, изпълването им с живите реални сокове на живота. Желанието за промяна нахлува като варварин в душата на човека. Това е силният импулсивен изблик на натрупаната духовна енергия, която търси път навън, „готовата лава си да разлей”, както пише Христо Смирненски в своята поезия.
Действително нов динамичен ритъм изпълва съзнанието на българските творци през 20-те години на XX век.
В сп. „Везни” Гео Милев пише: „Днес, в първата четвърт на 20 век, когато цялото човечество се е възправило в титаническо напрежение, за да разгроми всички досегашни прегради и ограничения, - догми и норми на естетиката, в които е било затворено, заточено художественото творчество на човешкия дух, и прогласява неограничена свобода на този дух, неограничена свобода на творческата фантазия (това е смисълът и историческото значение на експресионистичната революция в изкуството!)...”
Гео Милев е творецът, пръв осъзнал и теоретически мотивирал новата естетика на експресионизма. Динамичната промяна е същностен белег на изкуството. Бъдещето на българската литература е във „варварското” предизвикателство на модерното изкуство към естетиката на предишните епохи. Гео Милев открива позитивни стойности в смисловото значение на определението „варварско”. За него то е антитеза на изхабената „банално сладка и шаблонно гладка лирика”. формира се нов естетически вкус: „Българската поезия има нужда от оварваряване. От нови сокове, в които има първобитен живот, за да й дадат живот.”
Оварваряването се приема като „ново разбиране за света, враждебно на всички сантиментални фикции и поетически само-заслепения”. Тази „варварска” Концепция предполага детрониране на фриволната красота, на артистичната извисеност и на формалното съвършенство. Проявява предпочитание към първичните и груби художествени средства. Заменя хармонията с накъсания ритъм на дисонансите, а статичния и съзерцаващ поглед - с активна и страстна динамика. Тази нова естетика е чужда на всяка изтънченост и абстрактност, открито отхвърля изкуствената благопристойност и принуждава поезията да заговори с езика на улицата. Предпочита стихията на устрема пред еквилибристиките на интелекта и винаги съдържа в себе си дръзката подигравка и дори провокация спрямо установените вкусове. Тази тенденция е присъща, застъпена в различна степен, и на експресионизма, и на футуризма, и на дадаизма. Провокативните изразни средства, пародията и гротеската са най-характерните й черти, но същевременно с не по-малка страст тя търси и изконно първичното. Новата естетика на експресионизма черпи жива сила за образните си послания от праекзистенциалните корени в историята на човешката духовност, в които е истината за смисъла на творческия живот.
Чрез новия художествен език на експресията, Гео Милев излиза от саморефлексията и мисловната вглъбеност на АЗ-а, за да открие новите „екстериорни” пространства на времето, понесло тревожния разбунен дух на епохата. Поетът извършва синтез между модернистичното светоусещане и реалния пулс на социума:
„Нашият дух и нашите борби, нашите чувства и нашите стремежи, животът ни и цялото ни битие са частица, откъртена от битието на народа; отделният - с всички свои съвършенства - излиза от тъмната утроба на майката-народ. Това съзнание (една отдавна известна истина) е единственото, което трябва да определя отношението на отделния спрямо социалната трагедия на днешния живот. Именно това колективистично познание, което слага тежък камък над патологично-егоистичното „аз” и - в името на човечеството - заявява своето смирено, но дълбоко „ние”: ние - народ.”
