За ученика /Теми литература 12 клас / Никола Фурнаджиев
НИКОЛА ФУРНАДЖИЕВ - „ПРОЛЕТЕН ВЯТЪР”
МАЩАБНОСТ НА ПОЕТИЧЕСКОТО ВИЖДАНЕ И ИЗОБРАЖЕНИЕ
Още заглавието на първата стихосбирка на Никола Фурнаджиев - „Пролетен вятър” - поражда асоциации, свързани с мисълта за радостта и щастието, за промяната и посоките напред и нагоре - към високите пространства на духа, желаещ да се освободи от гнетящите спомени за миналото. Символното значение на пролетта отвежда към светлината и нейната соларна същност. Но в действителност много по-важен е синонимният ред, очертан от символиката на вятъра, изразяваш сблъсъка между доброто и злото, между пустотата на поразените ниви и помръкналата надежда в сърцата на оцелелите след погрома. Носещ в себе си готовността за продължаване на движението, за волността и стремежа към красота, лирическият говорител непрестанно се връща към преживения ужас не за да остане при него, а за да го преодолее чрез отправяне на погледа към необозримите простори и към пътищата, водещи вън от калта и черните сенки на миналото. Може би точно заради това и творбата, приемаща се като емблема на книгата и дала нейното наименование, насочва възприемателя към несломимата сила на народа и отвежда подтекстово към вярата, присъща на всеки млад човек - независимо от историческото време и от последиците след сблъсъка с реалността.
Трудно е да се определи еднозначно дали реалното или фикционалното е по-силно в книгата на младия поет. Но съвсем определено може да се твърди, че номинацията на виденията се усеща и в отделните творби, и в цялата стихосбирка. Подтекстовите послания издават едно свръхнапрегнато въображение и са опит за излизане от ужаса и трагизма на настоящето посредством вътрешно присъщите й контрастност и асоциативност, експресивност и символика.
Още първата творба - „Конници” - е двузначна относно истинската същност на героите. Неслучайно все още в литературната критика не е решен въпросът дали те са палачите или жертвите. От една страна, червената цветова гама отвежда към убийците, а от друга - към жертвите. В опозиция са „кървави конници” и „братя над бездни надвесени”, „пламнало родно поле” и „земята бунтовница”, „пустите ниви” и „земята родилката”, „плаче” и „пее”, „и страшно е, майко, и весело”... В контекста на едно сравнително кратко стихотворение сблъсъкът между отделните компоненти на живота и смъртта издава вътрешното раздвоение на лирическия герой, носещ в съзнанието си готовността за упрек и съчувствие едновременно. Застанал в междинното пространство между високото „пламнало родно небе” и „бездни надвесени”, той дезориентира погледа на възприемателя, за да следи движението нагоре и надолу.
Трудно е подобен текст да се впише в рамките само на една епоха, да се свърже само и единствено с конкретно събитие. И все пак всяка творба визира и времето, в което става преоценката на ценностите вследствие на променения поглед към света. Неслучайно в „Гибел” се задават риторичните въпроси в първо лице, множествено число:
Страшна смърт ли беше то за Всички ни?
Кой в мъглите мечът им пречупи?
И съвсем естествено е творбата да завърши с възклицанието:
О, каква беда бе то за всички ни!
В контекста на едно привидно спряло, но в действителност, ретроспективно непрекъснато оценявано време се визират измеренията на отминалата есен. Неслучайно с опора във фолклорните представи се показва размерът на бедствието:
сякаш вчера с жълт калпак е минала
над земята пуста черна чума.
В граничното пространство между вече билото и онова, което все още се очаква (без никакви гаранции, че промяната ще бъде с позитивен знак), се осъществява връзката между реалното и фикционалното битие на лирическия изповедник. Така е и във „В нивята”:
а идат дни и ние трябва
да ровим черните нивя.
Но страх ме е - мъртвей изрових:
то беше с ужас пълни ден.
Сега звезди зелени капят.
Марица свети като смърт.
Вървим и някъде в нивята
потъва ранния ни път.
Още по-осезателно се усеща разминаването между вчерашния и утрешния ден, осъществявано посредством вглеждането в днешния, във „В кръчмата”:
той спомня туй, което вчера имах.
и туй, което днес е кървав спомен.
Гори, гори, гори ей тук куршума
и вятърът развява моите снопи.
Чрез сполучливо намерения символен образ на снопите, символизиращи сплитането на индивидуалните съдби под въздействието на външните събития. Никола Фурнаджиев не просто показва социалното битие на героите, но и подтиква възприемателя към преосмисляне на пътя, по който се стига до големите граждански проблеми.
Загърбили мрака на миналото, хората без дом никога повече няма да намерят спокойствие и сигурност:
а вятърът лети и бие още
и урвите, и сламените къщи.
….
Жени вървят и плачат с черни кърпи
и слънцето през облак черен грее.
Като вопъл и протест звучи поантата, напомняща за трагично безизходния финал на Вазовия „Кочо”:
О, господи, пази ни здрави още
и дай ни хляб, и дай ни родна къща!
Като емблематичен образ на времето след погрома може да се приеме ужасът от едноименното стихотворение, внушаващо определено негативни усещания у възприемателя. В тясното пространство на стаята, непредпазваща от кошмарните видения и необещаваща уют и сигурност, са ситуирани човекът и светът, докосващи се посредством чувствата. Силната виталност тук е туширана, кърваво-зелената цветова гама позволява влизането в преддверието на ада. Неслучайно са натрупани символните образи на предмети и представи, отвеждащи в хтоничното пространство на отвъдното с неговите неразгадани тайни („черна кръв”, „иконата”, „кървави кости”, „побеснелия вятър”, „зеления мухъл”, „стената”, „небесата”, „бяла и огнена брадва”, „черна кобила”, „сватба”, „очи зачервени”, „брадвата огнена”, „кандило”, „кръв”, „божие масло”, „голямата страшна кобила”, „ брадвата”). Срещата между реалността и фикцията е всъщност разминаване със сигурността м надеждата за позитивна промяна, защото винаги ще се помни отминалото време („както нявга те тук умряха”). И всеки нов сезон се превръща в повод за поредната равносметка („Жътва”):
Огънят трепери кървав във сърцата
и гори отдолу светнала пръстта.
И горят житата черни и червени,
и гориме всички в огъня червен.
Огнени потоци в знойните пустини
идат и потъват нивите във дим.
Веселата жътва в нивите препуска...
Моя родна майко, кървава земя,
във пръстта корава впивам жадни устни,
през полята в твоя жътвен ден вървя.
Като символен образ на смъртта, жътвата се отъждествява с времето в неговото движение и в повторителността му, водеща до края. Но житото е не само един от основните погребални символи, а и основа на новото раждане, напомнящо за тялото на Христос, за праведността на вярващите. Заедно с огъня и вятъра като стихии, със земята и слънцето, със сърцата и устните се очертава кръгът на търсенето и намирането ни вярна посока. Неслучайно твърде често се експлоатира понятието „пустиня” (и в „Любов”), за да се насочи мисълта към наказанието на родените в робство, осъдени да умрат, невлезли в мечтаната Обетована земя.
И пролетта в творбата, дала наименованието на цялата стихосбирка - „Пролетен вятър” - на преден план извежда витализма и сензитивността на поетическото виждане.
Неслучайно са номинирани глаголите за движение и отглаголните съществителни, създаващи усещането за промяна. Всички те са подчинени на вятъра и светлината, на земята и нейните кръговрати, на преодоления стрес и на надеждата за истинско щастие през новия сезон на младостта:
полудяла и огнена пролет,
и лудуваш над влажните клони!
Аз съм луд и аз яздя през нивите,
аз по сивите улици тичам.
А танцуват запалени къщите
от безспирния бяг на земята:
ний със всяко дръвче се прегръщаме
и лудуваме с лудия вятър.
Падат, стават и хора, и улици,
и дървета, и гробища черни
Дървото, като олицетворение на живота и кръговратите в него, изпълнява определена символна функция. Чрез него се визира битието, което само привидно се повтаря, а в действителност често напомня за променения поглед на човека, преминал през изпитанията на времето. Затова екпресивността на стила се обединява с импресивността на визиите, за да се тръгне към едно имажинистично по внушенията си понятийно пространство. В тази дръзка поезия се срещат „биволи”, „безутешна сива птица”. ..кървави кобили”, „кобилата с най-тежката кола”. ..кучета сиви”, „тъмни и скъпи овце”, „свиня”, „черна кобила”, „голямата страшна кобила”, „крави”, „червени и бесни петли”. Но лирическият изповедник познава и фолклорния тип мислене, което го кара да използва и познатите от народното творчество образи на „земята родилката” („Конници”), представата за смъртта като сватба („Ужас” и „Сватба”) или като „жътва” в едноименната творба, „Огромен змей” в „Любов”. Дори сватбата-смърт в поемата „Сватба” е показана посредством детайлното вглеждане в ритуално-обредната система на народа, обединяваща чрез белия цвят представата за вечния кръговрат в природата и в човешкия живот.
Извеждането на преден план на фолклорно-селската психика на лирическия говорител се постига чрез използването на сравнения, взети от познатия веществен свят на обикновения човек. Но по-важно в случая е пресемантизирането на ключовите тотемни понятия в духа на имажинизма (огън. вода, земя и небе) и свързването им с кръвта и ужаса върху основата на внушеното табу към страшното и ужасното в живота.
Лиричното и епичното начало в първата стихосбирка на Никола Фурнаджиев „Пролетен вятър” кореспондират помежду си чрез поемата като предпочетен жанр. Много силно е въздействието на тази поезия върху сетивата. Представите са пределно определени в рамките на хронотопа време-пространство, а пролетното опиянение номинира сензитивността и витализма при изграждането на динамичния свят след преживения ужас („Сватба”, IV):
Ще свирнат кавали, ще гръмнат
широките тъпани.
дълбока ще стене земята във страшния ден
и рано в полята ще съмне, и рано упътени,
ще дойдат сватбари - акрани и старци - при мен.
Позицията на лиричния АЗ спрямо времето и пространството е на неприсъстващ. С отсъствието си изразява отношение на ужас и безсилие, на мъка и отчаяние. Той като че ли се намира в състояние на безтегловност и безграничност (между небето и земята, до гробищата и кладенците, до бесилките и труповете на мъртвите). Безкраен се оказва пътят от дома до нивите, от кръчмата до друмищата, от вчера към утре. Цялостното му поведение е динамично, отричащо застоя и примирението („В нивята”):
Вървим ч някъде в нивята
потъва ранния ни път.
И във „Вълци” пътят продължава напред - към неизвестното бъдеще, оставящо след себе си спомена за „грозните гнезда на гибелта”:
а ние със железните обуща
от ранина вървиме пак на път.
И никак не е чудно, че в „Сватба” се налага мажорното звучене - въпреки очевидното свързване с миналото и бъдещето едновременно в контекста на едно осъзнавано непрекъснато кръвно родство с мъртвите:
Аз тръгнах по пътя да ходя, да каня за сватбата
и Вас, мои родни, умрели, далечни бащи!
Къде сте, не зная, но вижте земята зарадвана
след черните нощи как в златни одежди цъфти!
Исторически неориентирана и митотворяща в хаоса, поезията на Никола Фурнаджиев стои между ада и космичното пространство. В граничните зони на битие ш тя открива онези провокации, които могат да накарат възприемателите да осъзнаят ролята си на посредници между миналото и бъдещето, за да не се повтарят повече ужасите,, преживявани като че ли перманентно от народа.
Без излишни нравоучения и патос, поетът отразява съдбата на народа посредством чувствата, движещи се от мъката и скръбта, преминаващи през оплакването и достигащи до протеста и негодуванието („В кръчмата”). Усеща се дълбоката и трайна връзка със земята, затова дори вярата е внушена посредством опиянението в природата и в бита („Пролетен вятър”):
Падат, стават и хора, и улици,
и дървета, и гробища черни
от безкрайните смели приумици
на Вечерния вятър неверен.
Моя майко и моя кръщелница,
полудяла и огнена пролет,
дето весело биеш в кепенците
и лудуват над влажните клони!
В цялата книга на младия поет се усеща опитът му да създаде от хаоса на битието свят хармоничен и цялостен. Той тръгва от фрагментарността на енигматичните представи, за да достигне до космичната цялостност.
Чрез наслагването на деструктивни елементи, чрез ритъма и движението той преодолява формалното звучене и постига определено идейно внушение („Жътва”):
Белите ни кърпи греят сред житата.
Ех, голямо златно слънце над света!
Огънят трепери кървав във сърцата
и гори отдолу светнала пръстта.
Интуитивният подход към трагичното в живота на народа се подхранва от обемните персонификации и натрупаните натуралистични елементи и така се показва бруталността на палачите - без да са назовани пряко („Ужас”): Нивга никога няма да бъде да ми дойде пак някой на гости. Черна кръв пълни всички съсъди, пред иконата - кървави кости.
С нокти къртя зеления мухъл,
облепил като ужас стената.
Небесата ме гледат без милост
и със бяла и огнена брадва нощем
някой на черна кобила ме спохожда
и кани на сватба.
Боже господи, В мойто кандило
свети кръв, вместо божие масло
и голямата страшна кобила,
и човека със брадвата раснат.
Митотворящото съзнание на поета и на неговия лирически говорител одухотворява света по законите на витализма и сензитивността, за да внуши на възприемателя представата за възможността да се преодолее хаосът на всички нива („Любов”):
Огромен змей е лятото в пустините,
гори задъхан въздуха до смърт
и слънцето гори върху къпините,
къпините и нивите кипят.
Чрез използването на системата от пространствени опозиции поетът се опитва да създаде усещането за ред - дори тогава, когато е ясно, че посоката на поетическите му търсения отвежда все по-надолу („широко”, „дълбоко”, „високо”, „небе” - „бесилки”, - „земя” - „кладенци” - „преизподня”).
Опозицията любов - смърт в „Пролетен вятър” е застъпена чрез пресемантизация на фолклорно-битовите понятия, за които вече нееднократно стана дума. Личи стремежът на твореца да открои екзистенциалния смисъл на посланията посредством по-казването на сватбата и смъртта като две стихии в човешкото битие. Одухотворената земя (пръстта, нивите, полята, равнините, пътя, друмите, дъбравите) води до успоредяването, противопоставянето и уеднаквяването на човека и природата („Сватба”):
И дълбоко кънтят равнините, и пеят клисурите -
буйна сватба гърми като буря над нашта земя.
Аз съм тъмен жених, моя майко!
Зад мен са лазурите,
пред мен е пожара, пред мене е мойта съдба.
Само привидно лирическият говорител в поезията на Никола Фурнаджиев приема ужасното в променения бит, срещу който човекът застава със своите чувства и преживявания. Неслучайно поетът включва почти половината от творбите си и във втората си книга - „Дъга”, заради тяхната актуалност. Не е трудно да се открие и тяхната надисторичност, като се проследи процесът в неговата относителна завършеност. Затова и финалното стихотворение от „Пролетен вятър” - „Сватба” - е първо в следващата му книга. Така много по-цялостно може да се усети и осмисли единството на художествения му свят, продължаващ да търси импресивно-експресивни изразни средства за внушаване на чувствата и преживяванията в едно променящо се време. Усетът за композиция го кара да лансира идеята за трайността на чувствата, провокирали неговата поетична изява -без да се превръщат в омагьосан кръг. Съчетаването на симетричната с цикличната композиция показва по-цялостно връзката между човека и природата, между бита и пейзажа в едно надисторическо пространство. И ако в „Пролетен вятър” авторът, чрез лирическия си субект, проследява пътя от виталността и от резигнацията, сега много по-отчетливо се налага сравнителната степен („по”), издаваща неговото умъдряване под въздействие на събитията и времето. Отразил вече катастрофичните изживявания на народа, поетът се насочва към по-плътното отразяване на непримиримостта, типична за творческата личност, срещу бездействието и пасивността тогава, когато всичко уж е забравено („Поет” и „Черни дни”).
Силата на непосредственото и стихийно изживяване отличава особено Никола Фурнаджиев от останалите септемврийски поети. Той умее да долови борческия устрем на народа посредством витализма и движението. Неговата поезия представлява дълбоко вживяване в трагизма на погрома - въпреки мажорните интонации на част от творбите, криещи и определени елегични послания. Неговият опредметен, веществен свят кара героите му да се изживяват като част от природата с нейния живот. Затова и сега тази поезия предизвиква силно емоционално съпреживяване от страна и на младата читателска аудитория.
