Атанас Лазовски твърди, че „Той (Атанас Далчев) е дотолкова безразличен към особеното в себе си, дотолкова търси само обективната си същност, че не оставя в стиховете си нищо случайно и неразбираемо.” Наистина в лириката на този поет няма „нищо случайно”, но тя във всички случаи провокира тьрсаческия дух на възприемателя и го кара да се вглежда по-задълбочено в подтекста на ключовите понятия от неговия веществен свят. Мисленото му пътуване към света минава през саморазрушаващите се илюзии за установеност и сигурност. Още заглавията на отделните творби внушават на читателя чувство на застой, на недоверие в добрите намерения, на статичност и затвореност („Нейде в Русия”, „Ловният замък „Морицбург”, в циклите „Прозорец”, „Пръстен”, „Грешният квартал”, „Среща на гарата”). Съзерцателната природа на неговите чудаци предпоставя и посоката на тръгването му, която може да се вмести в едни достатъчно тесни темпорални рамки. Привидно познат, привидно делничен и прозаичен, този свят внушава усещането за безутешно, но не драматично или трагично прощаване с него („Повест”). Опозицията „сам” - „никой”, „самотен” - „някой”, „заминавал” - „връщал”, „изкачват” - „договарят”, „безследно” - „съществуване” разрушават мита за несъстоялия се по, чужда вина живот. Битието се вмества между „никой” („никъде”) и „случайно някой”; между „отдавна” и „понякога”. Лирическият говорител се себеизживява като „стопанинът на къщата”:
И аз съм сам стопанинът на къщата,
където не живее никой,
ала не съм аз заминавал никъде
и тук отникъде не съм се връщал.
Аз не излизам никога от къщи
и моите еднички гости са годините...
Застиналото, спряло време е видяно с неговите вещни атрибути:
А много пъти пожълтяваха градините
Отдавна всички книги са прочетени
и всички пътища на спомена са минати,
и ето сякаш сто години
как разговарям само със портретите.
И ден и нощ, и ден и нощ часовникът
люлее свойто слънце от метал.
Понякога аз се оглеждам в огледалото,
за да не бъда винаги самотен.
Между реално записаните думи-фикция „Стопанинът замина за Америка” и действително-необяснимото „сякаш” („случайно”) се разполага пространството на неизживяното битие - тлеене на примирения със загубите индивид:
и догоряват на потона дните ми:
без ни една любов, без ни едно събитие
животът ми безследно отминава.
И сякаш аз не съм живеел никога,
и зла измислица е мойто съществуване!
Натрупаните градирани отрицания с „без” говорят твърде много за вътрешната нагласа и на диаболиста, и на лирическия му говорител. Затова и връзката със света във всички случаи би могла да бъде само условна или фикционална до абсурдност:
Аз не излизам никога от къщи
Ако случайно някой влезе в къщата, там няма да намери никого; Населяването на стаите и къщите, на улиците и градовете, на дворовете и градините става чрез многократното съпреживяване на всяко късче от отминалия вече, без да е изживян истински, живот. В „Метафизически сонет”, например, душата се асоциира с „тело”, „тленното”, „нерадостната плът”, „тялото”. Тя е „бунтовница”, „монадо без прозорци” и „неблагодарница”. Лирическият герой знае защо иска да се противопостави на „жестоката съдба” и да утвърди „сетивата” като път към познанието (за света и за себе си). Ясно е, страданието и състраданието са двете страни на общуването с несъвършения свят, в който основният стремеж на индивида е да преодолее самотата. Истинска цена на чудаците придават чувствата, затворени обикновено в пространството на отиващото си време („Съдба”):
Къде отиде времето, когато
е крепнела невръстната душа,.
Годините растат и те затварят,
и те зазиждат в твойта самота,
врази ти стават старите другари
и опустява медлено света.
Дори в реалния свят диаболистът се чувства неуютно и дискомфортно. Затова под въздействие на сблъсъка му с действителността се раждат някои абсурдни на пръв поглед асоциации (особено в циклите „Париж” и „Ангелът на Шартьр”). Него го занимават изконните въпроси за смисъла на живота (и на смъртта), за реалния ужас от опошляването на човешките взаимоотношения, за обезценяването на духовните търсения, за безсмисленото и празно съществуване:
Мълчим и денонощно работим,
и чакаме по-светли дни,
а дните си вървят и ние,
кога ще заживеем ний?
Събуденият порив за живот е сериозна заявка за излизане от летаргията на безцелното и бездейното преминаване на дните, сезоните, годините, живота изобщо... Атрибутите на този живот са пресемантизирани под въздействие на острия сблъсък с алиенацията, отнемаща на човека правото му да покаже чувствата си и да предаде на другите изстраданите си послания („двор”, „ни едно дърво”, „като угаснало огнище”, „прозорци”, „до покривите”, „плочите на двора”). Мнимото пътуване към света става посредством „гарата”, „влакове”, „релсите”. Релацията между субективното и обективното начало се осъществява чрез сливането на местоименните форми „аз” („ме”, „ми”), „ти” („не ще съгледаш”), „той” („някой”), „ние” („ни”, „ний”) и „те” („всичките”, „плачещи жени”). Така съпричастието към чуждата болка става мост към по-дълбокото осъзнаване на собственото си монотонно и безрадостно съществуване. В отправеното към ответника („някой”, „бездомник или юноша ослепял”) предизвикателство чрез „думи и пари” се размива границата между материалното и духовното битие на обезличения и роботизиран човек, лишен от празници.
Диаболистичният тип художествено изображение насочва поета към големите въпроси за мястото на човека в живота и в света. Него го занимават проблемите за бедността и самотата (не само у нас, но и в целия свят). Потискат го и го провокират затворените пространства на духа. Затова лайтмотивно звучи и елегичната тоналност на онези творби, в които на преден план излиза мисълта за липсата на по-големи и значими цели и идеали в човешкото битие. Алиенацията, като логично следствие от урбанизацията, го кара да напише в поантата на „Сняг”:
Бял сняг ще има само във градините,
където са играели деца.
Тук дори не става дума толкова за субективното усещане за чистота (нравствена или физическа), колкото за необходимостта човек да се дистанцира от всички „странни стрехи от желязо”, „булеварди от асфалт”, „черен като въглен град”, „гарите”, „комините” и „обувките” на „стражарите и проститутките”. Опозицията „бял” „снегът” („като бял и лъчезарен ангел”, „бял сняг”, „деца”) и „черен” („черен като въглен град”, „зимата...наверно черна”, „ще му почерни белите пера”, „димът”) още повече засилва неизречения копнеж на лирическия говорител по истинската красота в живота. Трезвият реализъм го кара да зададе риторичния въпрос:
поне един път няма ли да слезе
снегът от небесата като бял
и лъчезарен ангел ? Аз не вярвам.
И ако слезе някога, без жал
жестоки ще го стъпкат със обувките си...
Ужасът от самотата е отразен и в „Есен на Ке Волтер” посредством синонимите на чувството за бездомност („изстива”, „изгубва”, „скитам аз весел”, „скръбна есен”, „картината е все една”, „трепери голото дърво”, „празно”, „напуснато гнездо”, „вехне всичко”). Опитът за диалог размива границите между миналото и бъдещето и лирическият герой остава насаме със себе си - уязвим и беззащитен:
Отново скитам аз невесел.
Какво ще кажеш ти, сърце?
и моето сърце е празно
като напуснато гнездо.
Какво да искам? Вехне всичко:
Шуми стъмената река
и като Времето тече;
Участта на „малкия човек” в големия град разтърсва с несправедливостта си и обикновено обективният и социално неангажиран поет изразява гневния си протест срещу безчовечността и равнодушието на обществото („Носачи на реклама”):
Човечество, спри да въздишаш,
скрий лицемерните сълзи!
Човек не ни е брат, а зид,
на който се лепят афиши.
Лирическият говорител отправя погледа си към вътрешния смисъл на фактите и него го интересуват много повече неизказаните чувства. Потискащата сила на вещите, които погубват човешкото лице на индивида във враждебната действителност, поражда и гневния му тон срещу „този град прокажен”:
Те бродят в този град прокажен
без цел, превърнати на вещ,
и вече своя вик зловещ
самички не съзнават даже.
Със поглед тъп и образ впаднал
прекосват този свят засмян
и носят на гърба си - гладни -
меню на някой ресторан.
Констатацията „реклама да чете реклама” носи упрек срещу психическата и моралната неустойчивост на личността в този равнодушен свят. Затова и в лирическата миниатюра „На заминаване” отчуждението на лирическия герой от града е пълно:
Зарад какво да жаля? Нямах
любовница, нито познат;
вървях и свалях шапка само
на ветровете в този град.
Но не по-светли са изживяванията и в „Завръщане”. И тук амплитудите на субективните темпорални и пространствени граници са широки. От „дни” до „цялата година” се простира усещането за въртенето в омагьосания кръг на безперспективното съществуване между „плътта ми” и „покрива”; между „ръка”, „ушите ми”, „очите ми” и „дима” и „саждите”„, „влаковете”, „град”, „дървеса”; между „синята далечност”, „облаците”, „небето” и „земята”, „клоните”. Наивното осъзнаване на истината за безрадостното съществуване е изразено, както обикновено, чрез условни възприятия:
... Наистина не бях ли
аз болен цялата година? Тези дни
не преминаваха ли през плътта ми
подобно тръпките от треска ?
Не бяха ли видения нелепи
и застояли мисли туй, което
очите ми съзираха навън?
Аз съм бил болен сигурно, когато...
О, как съм уморен! О, как жадувам...
Много човешки е подходено към делничното битие на лирическия говорител, който се изживява като „пътник” в едноименната творба. Във вертикалното пространство, в което „Небето и земята се проникват”, се разполага усещането за псевдоживота („че ти се иска сякаш да извикаш” - „Но не извикваш”). В хоризонтала пътят назад е по-дълъг („Зад теб остава минатият лес” - „и ти напразно дириш кръгозор”). Устремен към „къщицата си - червена, невям заруменяла от студа”, лирическият герой улавя мига на сърдечната радост като докосване до поредния прозаичен епизод в живота си. Затова за него не е от съществено значение дали е у дома или в чужбина; дали очаква или вече се прощава с отминалото време; дали е искал нещо - след като то не се е състояло („Генуа”):
От хълмовете иде хладен дъх на гибел
и вече в сините води на небосклона
дърветата потапят мрежа черни клони,
де сетните листа се бият като риби.
Зад твоите смехове, о, Генуа, аз чувам
мълчанието на гробовете в Сталиено!
Естетизацията на грозното, ужасното, страшното, делничното издава родствената връзка на Атанас Далчев с диаболизма - въпреки очевидното тежнение към екзистенциалните проблеми на битието. В неговия поетичен свят вещите отнемат пространството на човека (вчера и утре, някога и винаги) и се изпълват със свой живот („Къщата”, „Повест”, „Убийство”):
Сам дяволът я сякаш дал под наем,
но неизвестно кой е наемателят.
Затворена е всякога вратата,
а мракът спи и през деня във стаите.
(„Къщата”)
Пълната липса на човешко съпричастие се усеща и в „Убийство”:
Дали сън беше то или истина?
Под прозорците в мрака се мерна
и изчезна по стълбите черни.
Нейде порта отворена писна.
И напусто капчуците викаха и тръбяха тревога тръбите. Чули някой вестта за убийството? На площада нямаше никой. Екзистенциалният проблем за спрялото или бавно изтичащото в кръг време е водещ в повечето диаболистични творби на Атанас Далчев. Хуманизмът го кара да посочи координатите на белязания човек, който се опитва да се вмести в ритъма на течащия живот („Вечер”):
Аз бродя сам из улицата. Бавно зад покривите като тях червена догаря нейде вечерта на запад. И вперил поглед В нея, аз си спомням. Ситуиран в ничието пространство на спомена, лишен от възможността да придвижи напред времето, този герой живее истински „вечер”, за да разбере съвсем осезателно, че „мене там сега ме няма вече” („но мен сред тях сега ме няма вече”). Той търси своето пространство и своето време - с предварителната убеденост, че ще се окаже невъзможно докосването му до тях. Затова „аз” преминава в „ние”, без да се наруши композиционната и смисловата цялост на внушението. Към себе си и към света е отправен носталгично-елегичният философски въпрос:
Защо не можем наведнъж да бъдем и тук, и там - навсякъде, където могъщо и безкрайно бий животът? Ний непрестанно мрем и бавно чезнем веднъж от туй место, подир от друго, докле изчезнем най-подир съвсем. Темпоралните граници на Далчевата поезия са разположени между „никога”, „винаги” и „някога”; между „понякога”, „често”, „веднъж” и „сега”. Големите амплитуди създават усещането за протяжност и продължителност (и на човешкия живот, и на вещите, които надживяват индивида). В „Ангелът на Шартър”, например (творбата, дала наименованието на целия цикъл), субективното и обективното начало се докосват чрез осъзнаване скритата красота на делничното:
но знам, че ти в нощта откри ми
отново пътя към света.
И днес, спасен, смирен те славя...
Чрез общуването с природата по-цялостно се прониква и в човешката душевност, способна да открие и оцени красотата на света:
И ето грее слънце: ден е.
Синее стихналата вие.
Светът блести, цъфти пред мене
като старинна стъклопис.
Чуждите държави, градове и посоки обикновено стават повод за философски размисли и обобщения (Париж; Карлови Вари, Морицбург). Чрез тях се осъществява сблъсъкът с делника и се осмислят социалните и екологическите проблеми. Чрез конфликта „свое” - „чуждо” („родина” - „чужбина”) се подава ръка на тези стойности, които могат да се осъзнаят като непреходни в контекста на историческата памет. Така релацията между „мен”/”съм”, „те” („теб”, „си”, „твойта”, „твоите”, „с теб”) съвсем естествено отвежда до „нашата” в „Към родината”:
Не съм те никога избирал на земята.
Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.
Аз те обичам не защото си богата,
а само за това, че си родина моя.
страданието мен по-силно с теб ме свързва
и нашата любов в една съдба превръща.
Героите на Атанас Далчев са чудаци, действащи в привична, делнична обстановка. Между тях са пътникът, хамалинът, интелигентът, букинистьт, старите моми. Изявяват се в пространството на къщата, прозореца, балкона, празната стая, часовника (обикновено със спрели стрелки). Зазиданите врати или задните дворове ограничават възможностите за изявата му и така амплитудите на субективните му темпорални и пространствени граници се стесняват (до сърцето, до неизживените страсти). Този свят е предимно сетивен („Вечер”, „Метафизичен сонет”, „Нейде в Русия”) и по-малко - интуитивен („Сняг”, „Синеокото момче”, „Среща”, „Камък”). Ефектът за забавеност провокира у възприемателя създаването на впечатление за движение и отворено пространство. Съзерцанието, а не изживяването на живота води към горчивото познание на лирическия говорител. Сливането на слуховите и зрителните картини като че ли се осъществява чрез неизказания на глас стремеж към общуване („Нейде в Русия”):
Пред мен, на надлеза огромен,
прегръщат се мома и момък.
Високо горе на небето
аз виждам двата силуета.
Ний няма да се видим вече.
Разминали сме се навеки.
Не като чужденец ли вечен
минава през света човекът?
Проблемът за чуждостта се асоциира с видимия, но непознаваем свят на доброто, който съществува повече фикционално, отколкото реално. Затова не посрещането, а сбогуването е естественото състояние на лирическия герой в диаболистичната поезия на Атанас Далчев. Чрез композиционната рамка на „Сбогуване с Карлови Вари” се влиза в кръга на непознаваемото, но привличащо битие на чуждото:
Прощавай, странен град! Напущам те
със жал,
без и до днес, уви, да съм те опознал.
И те напущам днес, прекрасен
свиден град,
все тъй загадъчен, познат и непознат.
За този герой „Сънят е портата едничка, през която умрелите пред живите дохождат”, ”Гостенка”). Сигурно заради това в неговия свят промените не носят успокоение („Ловният замък „Морицбург”):
Тоз ден във този кралски замък на Саксония
си бяха дали среща всичките сезони.
И Времето ежеминутно се менеше:
Излязохме. Видяхме слънцето да свети.
Трудно е за възприемателя да си представи възможността някой някога и някъде да осъществи мисленото пътуване на лирическия герой към света. И все пак трябва да се посочи, че вещественият свят на този поет дава храна на въображението дори и тогава, когато се докосват абсурдността и делничността на ситуациите. Повторителността и вариативността на тематиката във всички случаи са подчинени на диаболичния поглед към света и придават екзистенциално звучене на драматичните конфликти. Затова амплитудата на субективните темпорални и пространствени граници в лириката на Атанас Далчев долавят живия трепет на човешкото сърце и го показват в”делничната му уязвимост. В този смисъл мислещият възприемател има основание да твърди, че Далчевият веществен свят е реален, а проблемите му - актуални и непреходни.
