За ученика /Теми литература 12 клас / Атанас Далчев
ПОЕЗИЯТА НА АТАНАС ДАЛЧЕВ - СЪЗЕРЦАНИЕ НА ЖИВОТА „ИЗМИСЛИЦА”
„На Атанас Далчев” - така Александър Геров озаглавява стихотворението си, посветено на големия поет. Ще си позволя да цитирам няколко стиха. Те са проникновен портрет на писателя и човека Далчев, лаконична характеристика на една вглъбена, благородна и хуманна душа, чиито лирически прозрения оставят не само трайна следа в българската литература, но налагат свои традиции, имат редица следовници:
Блазе ти, с никое събитие
не си се омърсил!
Човешката душа разпната
бе твоят идеал.
Ти й отдаде красотата,
с която си живял.
Изтласкан на заден план от политическо литературната атмосфера на времето, Далчев влиза в университетската програма някъде през 60-те години, за училищната - изобщо не става и въпрос. След близо двайсет години затишие около името му, през 1965 г. издателство „Български писател” събра в малък антологичен сборник стихове от неговите четири Книги: „Прозорец” (1926), „Стихотворения” (1928), „Пари” (1930), „Ангелът на Шартър” (1943). За мнозина този сборник бе откритие не само на един творец, а на един поетически стил, на особена визия към света. Група млади тогава поети веднага го приеха за свой учител, а Хердеровата награда за литература бе истинска оценка и признание.
Поезията на Далчев е малко хладна, прикрито разсъдъчна и открито съзерцателна; субективна и като акт на сътворяване, и като акт на възприемане. Сякаш Далчев не е участник в живота, а страничен наблюдател, който претворява света край себе си подборно детайлно, сетивно, зримо, с изтънчен художествен поглед за предметното обкръжение. Но това е външното лице на стиховете му, една лесно видима картина. Не може обаче да останем единствено в нея, колкото и прецизно да е изваяна, осеяна с истински метафорични находки. Тя е предверието на Далчевия естетически мир, в който като ехо долавяме много гласове, но още не разбираме какво точно ни казват. Трябва да се взрем внимателно в предметните образи, да навлезем във вътрешното им художествено пространство, в деликатността, с Която поетът се докосва до тях. Чак тогава ще чуем ясно поетическите им послания. Предметното обкръжение е картинна обвивка на скрития размисъл, определил и минорната емоционална тоналност, обвивка, която като позната и същевременно изненадваща дреха, скрива уж познатия, но неразгадаемо тайнствен живот. Бих определила стиховете на Далчев, най-вече по-ранните, така: поетическа философия за живота и смъртта, загърната в наметало от метафори. Пластични, ярко зрими, учудващи като образност, те блуждаят в съзнанието ни, дори когато не можем дословно да ги повторим, следват ни наред с прозореца и часовника, тези своеобразни „герои” на Далчевата поезия.
Зад видимата картина се крие сложното взаимоотношение човек - веществен мир. В изолацията на безвремието това са двете страни на екзистенцията. Тя буди безброй въпроси и предлага безброй отговори. Тук предметната среда сякаш е ситуирана извън времето, само в пространството. Но и самото пространство се възприема съществуващо само за себе си, недокоснато от епохалните трусове, а единствено от индивидуалното човешко време, изпълнено със спомени. Далчев търси дълбинното, първоизвора в универсалните секрети на човешкия земен път. Всичко друго за него е вторично и мястото му не е в изкуството.
Взаимоотношението личност - предметно пространство крие дълбоко духовна атмосфера. Отвсякъде, от „тази бяла варосана зала на градската болница” („Болница”), от „портрети на жени”, които са си отишли от света („Стаята”), от коварното и празно огледало („Повест”), от пълната изолация на лирическия субект вее самота, абсолютна, ненарушавана от нищо и никого, вее скептицизъм, дори мистика. Успява ли личността, ще успее ли някога да проникне зад видимата фасада на действителността, да разгадае вътрешния й живот. Ако го има. И ако го няма. Но Далчев е убеден, че го има и той опитва да го назове дори с метафорите си: „Часовникът е кече млъкнал, / и в неговия чер ковчег/лежат умрели часовете/ и неподвижно спи махалото.” В тези ранни стихове („Стаята”, „Къщата”, „Повест”, „Болница”...) действителността е метафизична тайна, която подсилва природно заложеното у лирическия субект съзерцателно усамотение. Героят е напълно сам. Тук-там случайни обръщения към друго лице издават плах опит за контакт („Къщата”, „Стаята”).
Настроението на лирическия субект е открито унило. Но той не го възприема с болка, не го превръща в драма. Свикнал е с тъгата. За него тя е естествено състояние на духа.
В поетическото кредо на Далчев като в естетически кръстопът се засичат сложните художествени тенденции на българската поезия, взаимно се зачеркват или видоизменят, оформят специфичната авторска визия към света и човека. Войните сриват призрачния”замък от слонова кост” на символистите. Дъхът на земята и на човешкото страдание измества крайния индивидуализъм, абстрактната красота на едва доловимите душевни движения, безплътността на сомнамбулните видения. Смирненски, възприемайки виртуозната звукова оркестрация на символистическия стих, в „Децата на града” и в „Зимни вечери” насища със социален протест болката, разочарованието, полъха на смъртта. Гео Милев издига лозунга за оварваряВа-не на поезията. Багряна поема пътеката на фолклорна сетивност и първична жизненост.
При Далчев всички (тук само маркирани) сложни естетически тенденции имат своеобразна изява. Индивидуално различно, творчеството му отхвърля редица постулати, същевременно съхранява редица допирни точки с предшествениците си. Поезията му, по своему изящна, е твърде разказна. Няма и следа от стиховата хармония на символистите. Безтегловната стилизация е изместена решително и категорично от пластично предметна сетивност. Но в нея витае специфичната за символистите атмосфера - самота, тъга, смърт. Това е самотата на напълно изолирания човек пред лицето на безвременния предметен свят. Действителността е напълно лишена от исторически измерения, но не и от социални. Едно от ранните му стихотворения е озаглавено „Хижи”. Да си припомним: „Вървя край смълчаните хижи” на Смирненски. Близостта е очевидна, но очевидно е и различието в авторския поетически стил и визия към човешкото съществуване. За Далчев то е „зла измислица”.
Поетът създава своя насока в лириката ни със съзерцателния поглед към тайнствените пътища на душата, където витае сянката на смъртта. Тъжна е Далчевата философия в стихотворения като „Болница”, „Стаята”, „Повест”, „Къщата”, тъжна и предметно формулирана: „тук бавно времето превръща/ във прах безжизнен сякаш всичко”. В следващите години тя не се променя по същество, но просветва, разведрява се, разширява се затвореният кръг, к който звънът на часовника отмерва единствено пътеката на човека към залеза. Любопитството към света надделява над мисълта за смъртта живото човешко присъствие по-често изпълва творбите му. Свикнали сме да приравняваме автор и лирически субект и като битие, и като философия, да търсим в поезията пълна авторска изповед. По навик заобикаляме факта, че изкуството е своеобразна автономна сфера със свои закони. Затова не би трябвало в стиховете на Далчев да търсим неговото лично битие. Те са размисълът на писателя за живота и душата, не животът му.
Напълно естествено между тези две територии има много допирни точки, но също така естествено е да има и съществени различия. Дори и в една поетическа автохарактеристика като стихотворението „Книгите”:
До мене ти не стигна никога,
о зов на любовта,
и аз изгубих зарад книгите
живота и света.
Наистина Далчев е от малкото поети, които не са написали нито едно любовно стихотворение. Но тук, в скобка, извън общия контекст, нека споменем - Далчев имаше великолепно семейство с три деца, които днес участват в нашия културен живот. Още повече тази творба е писана в по-млада възраст. Тя е повече автохарактеристика на лирическия субект и само отчасти - на автора.
