„Хубав език имат само второстепенните писатели, които, лишени от своя смисъл и свое виждане, могат безкрайно да оглаждат и полират изреченията. Големият писател има по-важна работа - да извади от дълбочината на душата си един свят и да му даде форма.” (Ат. Далчев - „Миниатюри”)
Поетиката на символизма е арена, на която се разгръща формирането на Далчев като поет. Осмислените правила за построение на символистическите текстове помагат на поета да изясни собствените си художествени принципи. Затова постановката на въпроса за полемика и приемственост не е случайна.
Съпоставката на поезията на Атанас Далчев с поезията на символистите свидетелства за родствения характер на независими паралелни търсения в руслото на единния европейски процес. Напрегнато-чувствителната и отзивчива духовна ситуация на „философията на живота”, пренесена у нас през първите десетилетия на века с твърде остри форми, е дълбоко, многовариантно културно-историческо явление на това време и феноменът Далчев в българската култура разкрива един от най-самобитните и значителни инварианти. Далчев несъмнено вдъхва от атмосферата на съвременната европейска поезия. Обща черта за европейските поети през този период се явява символизмът. Той се смята за една от възможностите на литературния свят тогава. Имам предвид школата на символизма, от която излизат достойни и най-различни поетични таланти. Тази просторна, гъвкава формула е приложима не само към Далчев, но и в голяма степен към много символисти. В рамките на сегашната тема обаче ще се докосна не до тези общи техни черти, които органично се вписват в поетиката на символизма, а до някои диференциални особености. В този пределен момент, когато пред европейската поезия се поставя въпроса за революция или еволюция, Далчев избира пътя, макар и на мирните, но и твърде смели опити за еволюция. Доста дълго се съхранява „родовата” връзка със символизма, която, както вече се каза, се осъществява по принципа на полемиката и приемствеността, по-точно на полемическата приемственост и мирогледът на Далчев се изгражда не чрез скъсване с традицията, а с „близостта на традиция и новаторство”, т. е. като се опира на традицията с особен способ на организация на текста. Родството добре се осъзнава и с вътрешно творческия конфликт. Истинският подвиг на Далчевия живот е съпротивлението на символистическите принципи. Идеалът на символистите си остава крайният индивидуализъм. Поетът не се примирява с тяхната програма, даже когато стои в редовете им. Той упорито критикува символистическата поезия като цяло, както и творчеството на отделни поети-символисти: Лилиев, Дебелянов, Т. Траянов. За него се оказва неприемлива многозначността на поетическия образ, както е при символистите. За Далчев действителността е ценна от само себе си и не се нуждае от метафизически оправдания: простият, веществен, предметен свят трябва да бъде реабилитиран: „Обичам изкуството, което завоюва действителността, а не бяга от нея” („Фрагменти”). „Поезия и действителност” е озаглавена и статията на Далчев, която изяснява новите естетически търсения на поета за промени на съдържанието и формата. От символистите Далчев се отличава и по признаване самоценността на словото. Той високо цени точно намерената композиция и живописта на детайла: „Частта е по-малка от цялото, но може да бъде по-хубава от него” („Фрагменти”).
В текста на Далчев се явява реален, но не натурален или чисто битиен слой. Най-главната характеристика на реалния поетически текст е ползване на предметната конкретност като средство за изразяване, но в перспектива - и на психологическа конкретност: „ Трябва да се придържаме о конкретните неща. Те ни предпазват от общите фрази и големите, но и празни думи” („Миниатюри”). Ето някои аспекти на специфично моделирания поетически свят у Далчев. Понятието „хронотоп”, въведено в литературната терминология от Бахтин, е съществено при разбора на стиховете му, където времето и пространството се намират в сложни взаимоотношения. В лириката на Далчев неизбежно се поставя въпросът за отношенията на субекта-обекта (външния свят), за взаимното проникване на тези две сфери. В рамките на тази статия искам да покажа вплитанията на пространствените категории на външния свят в субективното съзнание:
Небето и земята се проникват
и ти напразно дириш кръгозор,
така дълбок е този стар простор,
че ти се иска сякаш да извикаш.
(„Пътник”)
Този обширен проблем насочва към потенциална пространствена личност и нейните функции като универсални данни за първично моделиране: болното, старото, запустялото, обезлюденото, смъртната обреченост са превърнати в източник на поезия („Болница”, „Старите моми”, „Хижи”, „Къщата” и др.). С други думи, субектът и неговите проявления могат да бъдат значими със своите пространствени качества. Това на свой ред образува основа за литературно моделиране. Критическите статии за Далчев, посветени на тематичната доминанта в неговото творчество, трактуват повече предметните мотиви. От тях е очевидно, и то съвсем не противоречи и на читателската интуиция, че доминират мотиви от областта на обективното, неабстрактни мотиви, а от конкретно-пространствен порядък. Информацията за пространствено-предметната структура на света съдържа в не по-малко значима степен скрити мотиви - чувства, мисли, желания, мечти:
Може би защото е на скрито,
тук животът пълно се разкрива.
(„Задните дворове”)
Нещо повече - съдържат се и ключови мотиви: сърце („в леден камък превърна сърцето ми”, „сърца-саксии”), душа („душа, ти свойта мощ и своето богатство на него, тленното, уви, дължиш все пак”), спомен („всички пътища на спомена са минати”) и т.н. Поетическото значение и продуктивност на Далчевото творчество включва сливането ил отъждествяването на двете сфери: сферата на субективното „аз” и външния свят:
Аз и стаята сме в сянка двамата.
(„Пладня”)
От това може да се оповести общата семантическа характеристика на Далчевата поезия:
1. Далчевото поетическо възприемане на света и човека като пространствени явления, възприемането на субекта като „себе си в света” и обратната връзка - „света в себе си”:
Аз гледам, отразен в прозореца,
и виждам през себе си нощта.
(„Нощ”)
2. В поетиката на Далчев важно звено между света на субекта и възприемането на света-все-лена се явява комплекс пространствени представяния, в центъра на които се намира първообразът- закрито, обективно значимо пространство, което няма да бъде по-малко важно, ако се преведе под общия знаменател „дом”:
Разлюля моя дом като кораб
и разтърси могъщо вратите.
(„Вятър”)
Не е задължително „домът” да има моделираща сила във всеки литературен текст и у всеки автор. Това означава, че само пространството на мотива за дома може да има функция на прост атрибут. Специфичната поетика, която аз назовах „дом-построение на първообраза”, в неговите варианти означава, че трябва да се вземе под внимание по-широк речник на „жилища”, „обитатели” или въобще „вместилища” - „един от тия човешки кошери”: хижи, къща, болница, стая, балкон и др. От дълбочината на предметния свят най-високи места заемат: „прозорец”, като излаз към външния свят („Прозорец” - се нарича първата стихосбирка на поета) и „врати”, които се отварят за очаквано авторско изразяване на вътрешния човешки мир.
3. Връзка на тази тематика с динамиката или с пълната неподвижност на субекта: движение, очакване, пориви или тяхното отсъствие. Оттук произлиза синтеза на дома като образ с импулса на странничеството, свързан с бездомността на Далчевия субект, което може да се интерпретира и като трагически порив на субекта към освобождение: „Повест”, „Есенно завръщане”, „Завръщане”, „Пътник”. В крайна сметка бездомността на Далчевите субекти и целият комплекс от мотиви, които той поражда, представляват от само себе си инвариант в неговото творчество. Съотношението на времето и пространството се определя според това как възникват в душата на поета конфликтни предчувствия и спомени:
Като някакъв спомен далечен,
като спомен от минали дни.
(„Есенно завръщане)
Движението напред се асоциира по-скоро с понятието обратна времева последователност, т.е. с времева регресивност (напред в пространството и назад във времето):
Стопанинът замина за Америка,
Ала не съм аз заминавал никъде
и тук отникъде не съм се Връщал.
(„Повест”)
В резултат хронотопът на първите Далчеви стихосбирки се строи на парадокси: минало и бъдеще са останали назад, а това, което става на жизнения път е неразчленимо. В стихотворението „Път”, чрез образа на пътя, се подчертава не движение напред, а хипнотизиращото въздействие на лютата зима предизвиква картини от миналото. Всички проявления на времето и пространството, взети като цяло, се превръщат в знаци на безизходна затвореност на лирическия субект. В образното му въображение парадоксалното съотношение на време - движение (за хората) и време - мисли (за вещите) съществува именно като Време - вещ в поезията на Далчев през 20-те години: „Колите”, „Стаята”. Центърът, точката, радиусът, от които се ражда любовта към света, от които се разпространява светлината на човешкото присъствие, все още се тушират от звука, богатството на пречупените във вещите образи.
Персонализмът като тема у Далчев е много повече от модно явление. Струва ми се, че точно в тази тема може да се намери един от ключовете за своеобразието на Далчевото творчество като цяло. Терминът „персона” е особено приложим към поезията на сложния автор. От богатството на този литературен термин може да се построи такъв етимологичен ред на български думи: фигура - лик - лице - маска - личност. В тесен случай става дума на фигура - сянка, за лице - маска, явно отличаващи се от жизнената фигура на автора. Бегъл рисунък, не се улавят чертите на хората! Ликът е още без склонност да се проявява в човешкото общество - „лица побледнели”, „лица меланхолии” са на болните от „Болница”, а в „Хижи”:
Там не живеят нито хора
и нито божии чеда,
но вятърът развява сенки,
които сведени се движат,
и съсухрени лица се мяркат,
дьлбани от неспирна грижа,
и сякаш не лица, а маски
със вечнип образ на глада.
(„Хижи”)
Сякаш причудливите фигури и другите изображения се проецират на екран с оптическо устройство. Тези проецирани картини се увеличават и намаляват по размер, постъпват, отстъпват и изчезват, на читателите правят впечатление на нещо небивало и нереално. Субектите-фигури се намират в състояние на пълна неподвижност, която съответства на общата прикованост на предметния свят. Приковаността на място не освобождава веднага за движение към други времеви пластове:
А ликът ми падна омагьосан
в ручея въз бързата Вода
и вълните мигом го понесоха
надолу - кой знай къде ли.
(„Ручей”)
В по-широк смисъл „персона” е определен човешки образ на субекта, който възниква от лирическия корпус на поета като цяло, но вече с разни възможности, сходства и несходства.
Принципът на Далчевия персонализъм се усеща в стихосбирките му от 30-те и 40-те години не като дотогавашното разчленяване и фрагментиране на образа, а като приближаване до света на хората, до намиране на самия себе си. Нали преживяванията, неограничени от съзнанието на отделното „аз” сред обкръжаващия свят, са типични за времето на детското развитие, когато човекът е още свободен от личностни претенции. Светът на детството се представя от поета за щастлив („Кон”), но уви, превърнал се в недостъпна алтернатива към земния свят, където:
Човек загубва рано или късно
с годините и своите илюзии.
(„Кон”)
Идеализацията на детството у Далчев е проява на старинното съзнание за висша чистота на детския душевен свят: „Сняг”, „Грешният квартал”. Известното стихотворение на поета „Ангелът на Шартьр” от едноименната стихосбирка проследява превръщането на душата, загубила своето богатство в рамките на земния живот, в определено, томително желание. За етиката на Далчев границите между доброто и злото са изчистени, образът на ангела се чувства като носител на душевно изцеление:
И дето спра, все тъй те виждам
Върху църковната стреха
от синкавата вие да слизаш
със благославяща ръка.
(„Ангелът на Шартьр”)
Душата, нейният безплътен ангелски лик, а също и лицето на човека, са нещо, дадено по рождение. Персонализмът включва и личността, която се изработва в течение на съзнателния живот и принадлежи на социалния човек, на човека в средата на неговите подобни. Личността може да се определи като постоянна, последователна система от поведение, жестове, възгледи - физически и интелектуални. В центъра на стихосбирките: „Париж”, „Ангелът на Шартьр”, „Съдба” и др. стои човекът със своите опити да достигне равновесие с обкръжението на света:
Денят бе дълъг и светът - огромен
и аз минах край хиляди неща.
(„Равнина”)
Изображението на човешкия инстинкт за оцеляване и самосъхранение постоянно присъства в посочените стихосбирки. В стихотворенията: „Носачи на реклама”, „Хамалинът”, „Огледало” са уловени стихиите на низкото и вулгарното в урбанистичния пейзаж за противостоене и преодоляване. Тук трагизмът е неделим от низката действителност с нейната сива, монотонна обиденост. Така Далчев разширява новаторските си търсения в социална насока, но социалното чувство той не декларира открито, а го разтваря в съществуващата проблематика на поезията си.
Според гледната точка на автора, за да се приспособи към изменящата се обстановка, човекът напълно трябва да се прероди, да се избави от егоизма, да изпита искрен интерес към хората. Необходимо е да се постигне развитие, органично присъщо на променения в хуманна насока човек. Човекът достига света със собственото си откритие, със своето семейство и обкръжение („Работник”). В поведението на работника лежи увереност, че той е стопанин на своята съдба, на живота и смъртта и че сам трябва да преодолява всяка беда:
Със гръб голям като калкан на къща
и с нехаен, разлюлян вървеж
на силен мъж...
(„Работник”)
Човекът-личност организира със собствените си ръце своето физическо и душевно здраве: .
Носи той в ръцете си човешки
един цял
нов и дивен свят.
(„Огледало”)
Такова духовно възраждане е недостъпно за субекта от ранната лирика на Далчев, обаче и той е изобразен с такова уважение, както и по-късните му персонажи. В ранните му стихове фокусът е отношението на човека към обществото (предвид колектива), по-късно - отношението на човека към самия себе си. Човекът на Далчев е красив и свободен в избора на своето вътрешно „аз”, на своя път и на своята страна. Не е важно в коя страна живее, той живее със своя избор на света („Есен на Ке Волтер”).
Пейзажът е пробният камък в изображението на действителността. Създаден от Далчев и разположен около него, той е съчетание между модер-нистични настроения и примитивен привкус:
Над старото тържище ален
бе залезът като-домат
(„Любов”)
Методологията на цвета също интересува модерниста. За Далчев цветът е чувствен и символизира съотношението между света като цяло и раздробеността на вещите, на това видоизменение, което се пренася в „праха на земята”. От цялата гама цветове лирикът предпочита контрастните: чернобял, жълто-сив, като „говорители” на чувствата и идеите му. Той определя сивия и черния цвят за подходящи при рисуване на „тъма на пустотата”, „сиво небе”, „черен като Въглен град”, „черни ръце”, а белият и жълтият цвят са уравновесяващи светлото и тъмното: „светят жълти зимни дюли”, „слънцето като жълт и голям слънчоглед”, „Където бялата пътека поиска да ме изведе” („Пян”).
Присъща за творческата натура на Далчев е склонността към смислова определеност, яснота и точност на изразяването, към здрава фактура на стиха, несъмнено възпламенена от системата на символистичните канони. Поетът-новатор изобразява „земния”, широк предметен свят, декларира „силно и жизнено изкуство”, реформа на стиха. Реално в началните му стихове социалният пълнеж малко интересува поета, но по-късно стремежът му към пълнота и конкретност на изображението се проявява като социална конкретност. Не зная в какво има повече мъжество за един поет - в това да се вглежда в бездната на живота или „да увиснеш за миг над пропастта”, или когато в „един самобитен ум, мислите и образите са винаги прости”.
