За ученика /Теми литература 12 клас / Атанас Далчев

 

АТАНАС ДАЛЧЕВ - „СТАЯТА”, „КЪЩАТА”
ПРЕДМЕТНИЯТ СВЯТ - ПОЕТИЧНА ФОРМУЛА НА ПРЕХОДНОТО В ЖИВОТА

В средата на 30-те години на XX век в българската поезия се появява творец, взрян в особения живот на предметния свят. Вещите „говорят” много повече за човека, отколкото самият той би могъл да каже за себе си. Отвъд преживяното остава винаги нещо премълчано. То е скритият живот на изпълнените със самота „интериорни” пространства в поезията на Атанас Далчев. Те са винаги строго „рамкирани”, затворени в своята психологична вглъбеност, с което внушават усещане за скрита тайна. Поезията на Далчев вълнува с приглушената светлина на свят, населен само с предмети, отразили последния отблясък на отминал живот. Човекът отсъства. Той е заминал на далечно „пътуване”. Просто някога е живял. Но вещите „помнят” дъха на неговия живот и очакват завръщането му. За тези „трепети” на изпълнените със самота „интериорни” пространства в Далчевата поезия говорят и лаконичните заглавия на стихотворенията „Стаята” и „Къщата”. В тях времето е спряло. Сякаш се страхува да продължи своя ход, за да не наруши покоя, скрил следите на някога преживяно. Но предметните детайли в художествения „интериор” на стихотворението „Стаята” красноречиво напомнят за тях:

Би казал, че във тази стая,
не е живял отдавна никой,
че е заключена стояла
с години нейната врата.

Действително покоят властва. „Заключена” е вратата към променящия се свят, което е равносилно на отказ от живот. За философски устроените сетива на Далчев това е „пожелана” вечност. Тя има свой „интериор”. По следите на отминал живот времето различава вечното си битие:

Тук има миризма на вехто
и прах по всичките неща,
тук бавно времето превръща
във прах безжизнен сякаш всичко.

Покоят е измамен. Зад „прашното лице” на отминалото време прозира друг, непознат живот. Той е скрит в ъглите на стаята и наднича от всеки кът на интериорния бит:

В ъглите расне неусетно
вечерната дрезгавина
и вехне есенното слънце
върху килимите на пода.

В малкия отблясък светлина, тайнствено потаен във „вечерната дрезгавина”, Далчев съзира искрица живот. Тя скоро ще угасне, но все пак напомня за присъствието си. Това е скритият, премълчан спомен за човека, който отсъства. Миналото пристъпва „неусетно” като „раснеща” „вечерна дрезгавина”. В рамкираното от „ъглите” на „стаята” пространство на спомена се настанява „оживялата” памет на времето. Тя е проблеснала светлина сред вечерния сумрак. Миналото се „взира” в настоящето, което също напомня за себе си с носталгията на вече преживяното. Животът си е отишъл като догаряща светлина на „есенно слънце”, което „вехне” „върху килимите на пода”. За Далчев времето „изтича” от настоящето към миналото. То е вечно и споменът е негова същност. Есенната приглушена светлина и нейният жълт, меланхолен проблясък са символните знаци на неумолимо догарящите дни на живота, стремящ се към вечното битие на спомена. Тогава във „вечерната дрезгавина” се завръща и незримото човешко присъствие. Напомня за себе си чрез „спомена” на предметите, останали в „стаята”, обитавана от човека. Те са „свидетели”на неговия живот. „Стаята” е пространство на спомена, „съзерцавай” от вещите, притежавани някога от човека. Той е там, но със своето отсъствие. За това знаят само предметите в „стаята”. Те са реалният спомен за него. Преживеният живот сякаш никога не е живян. За това фило-софско смирение пред тленната мимолетност на човешките земни дни отново напомня жълтият символен знак на вечността, отразен във „вечерната дрезгавина” от „жълти зимни дюли”:

а светят жълти зимни дюли,
наредени върху комода
като голяма броеница
от кехлибарени зърна.

Животът - „голяма броеница/ от кехлибарени зърна” - напомня, че е вече спомен за нещо отдавна преживяно. И той принадлежи на жълтите „зимни дюли”. В тях е скрита паметта на времето. Съхранили са „живота” на спомена. Той е част от светлината, която излъчват „наредени върху комода”. Всичко в „Стаята” на Далчев говори, че човекът, макар и някога живял, е все още сред предметния свят. Той е „отразен” навсякъде. Оставил е следи, които най-ревниво пази огледалото:

Какви лица ли отразило
ревниво пази огледалото?
То сякаш е един прозорец,
отворен в друг предишен свят.

Отново някакъв друг, предишен живот напомня за себе си. И той сякаш „наблюдава” предметите в „стаята”. Чрез тях се „взира” в настоящето, макар че идва от минал „предишен свят”. В поезията на Далчев „огледалото”е художест-вен образ с особена” философска функция. В него се отразява реално видимото, но прозират следи и от предишно, незримо битие на света. Именно тази невидима страна в духовните измерения на човешкото присъствие вълнува поета. Той се стреми да открие Вечното в екзистенциалната субстанция на живота. Затова и „огледалото” е филисофски „атрибут” в образната система на Далчевия поетичен свят. То е „врата” не към отвъдното, а към миналото и същевременно „прозорец” към настоящето, т. е. към смисъла на човешкия живот. Натоварен с екзистенциални значения, образът на „огледалото” отразява едновременно две художествени реалности - видима и невидима. Условната пресечна точка между тях е усещането за вечност, която носи в душата си всеки човек в търсене смисъла на своя живот. Тези незрими следи на мисловното вглъбение „ревниво пази огледалото”. То е образ на вечността - духовно пространство, в което „живее” времето на изтекъл „предишен” живот. В тази духовна вселена настоящето е излишно. Неговото реално протичащо време е ненужно. Затова и „часовникът” - друг поетичен образ в Далчевата философска лирика - обикновено „мълчи”. Той не отмерва времето, а само напомня за него. То е преживяно, дните в човешкия живот са приключили своя „бяг”, стрелките на часовника са спрели. Часовете „умират”, човекът се превръща в спомен, животът му остава в непознат „предишен свят”. Отново екзистенциалният му смисъл се изплъзва. Процесът на философско тър-сене е прекъснат. Далчев се изправя пред вечната загадка на битието:

Часовникът е вече млъкнал
и в неговия, чер ковчег
лежат умрели часовете
и неподвижно спи махалото.

Пространственият интериор на „стаята” придобива дълбок философски смисъл. Изразява човешката мисловна глъбина - винаги необозрима и непозната. Човекът се вглежда в своя живот през странния „прозорец” на времето. Търси неговия смисъл, затворен в спомена от преживяното. То е в него като заключена „стая”, в която никой не влиза. Човекът е затворил завинаги вратата след себе си и е прекрачил в непознат „предишен свят”. И той, и неговият живот са „отпътували” към миналото. Останала е „стаята” като единствен спомен за тях:

Заспала тежко върху пода,
сънува в здрача тишината
и цялата печална стая
залязва бавно с вечерта.

Пространственият интериор на човешкия размисъл за смисъла на живота се изпълва с тишина. Отново усещане за Вечните стойности на човека, времето и живота внушава Далчев с философските стойности на нов символен образ: „сънува в здрача тишината”.
Тя обгръща в тежък, непробуден „сън” художественото пространство. Нейното присътвие е неизменно като вечния покой след отминалия живот. Тишината е постоянна „гостенка”и в „Стаята”, и в „Къщата” на Атанас Далчев - едни от най-известните творби на поета. Тя обитава едниствена поетичния „интериор” на двете стихотворения. Стопанинът винаги отсъства. Той е неизвестен „наемател”, живял някога, но заминал неизвестно къде. В стихотворението „Къщата” асоциациите между предметно и инобитийно са близки по значение до метафизичния смисъл на философската теза за смъртта като живот в друг, непознат и неизвестен свят:

Сам дяволът я сякаш дал под наем,
но неизвестно кой е наемателят.
Затворена е всякога вратата,
а мразът спи и през деня във стаите.

В символния образ на „Къщата” се срещат едновременно представите за земно и отвъдно. За човека, обитавал земния свят, връщане назад към живота няма. За него „затворена е всякога вратата”. Отпътувал е към друг свят, може би е „наемател”на друга „къща”. Тягостно е усещането за неизвестност сред мрака, който „спи и през деня във стаите”. На границата между реално и метафизично се движи философският поетичен размисъл. Той е в синхрон с минорната гама на настроението, внушаващо мисловно уединение и самота:

Дъждът гризе мазилката и бяга
през счупените водостоци от олово
и като пот по челото на болен
по сивите стени избива влага.

Агонията на преходното е драмата на търсещия смисъла на живота поет. Всичко свършва. Вечният бяг на дните в потока на времето остава, но човекът прекрачва в друг свят - на тишина, покой и тъга. Затваря и последната „врата” след себе си. Реалният свят се руши от мъка по заминалия: „Дъждът гризе мазилката..., по сивите стени избива влага.” Преходно е присъствието на човека в реално предметното. Неизменен, но винаги неизвестен е часът на раздяла с живота. Той се изнизва и човекът се среща с вечността. Остава тишината, очакваща звука на познати стъпки. Предметите ги „улавят” в неочаквания „писък”на вятъра. Той нарушава дълбокия покой на стаената самота, пронизана от тъжен спомен за заминалия - неизвестно къде - наемател:

И снощи (ти видя ли от прозореца?),
когато писна ненадеен вятър,
разтвори се, затвори се вратата,
завиха нощни кучета на двора...

Самият поет присъства ненатрапчиво в този тъжен размисъл за преходното в живота. Влиза в дискретен диалог с всеки читател, взрян в метафизичните знаци на природата. Импулсивното, непринудено вписано в стиха обръщение („ти видя ли от прозореца?)”, неслучайно поставено в скоби, разкрива поетичната съпричастност на Далчев към тревожния размисъл на човека за екзистенциалния смисъл на инобитието. В контекста на цялостната поезия на Далчев той винаги е свързан със символния образ на „прозореца” - „ключ” към философските прозрения на поета, който вижда отвъд предметните граници на реалността:

и черна сянка като копие
разчупи се на каменните стълби
и аз видях, и аз познах там мъртвия,
когото преди девет дни заровиха.

Атанас Далчев намира в реалността на предметите поетичната формула на философски осъзнатата преходност в живота. В сравнение с човека, предметите са вечни, защото остават и след него. Съпътствали преживените му дни, говорят за тях, изпълват със спомени поетичния „интериор” на стихотворенията „Стаята” и „Къщата”.