За ученика /Теми литература 12 клас / Атанас Далчев
ЗА САМОПОЗНАВАЩИЯ СЕ АЗ И НЯКОИ ОБРАЗИ В „ПРЕДМЕТНАТА” ЛИРИКА НА АТАНАС ДАЛЧЕВ
АЗ-ът - не като субект, а като цел и обект на познаване, не като „другия” бряг и не стоящ вън от своя хаос или космос, а като познавателна цел - в себе си, е поставен във фокуса на българската поезия най-напред от Пейо Яворов в първата му книга „Стихотворения” (1901). Нравствената свобода на волята, задаваща патоса и поетическите интенции в лириката на Пенчо Славейков, именно при Яворов „е показала, че духовната енергия е насочена към светлината, тишината, съвършенството и любовта вътре в душата. Към това, което той (човекът) е по замисъл” (Сава Сивриев). Оттук тръгва дългият път на самопознаващия се АЗ в българската поезия, прокарал своята линия и до края на XX век - път, преминаващ през естетики, поетически езици и поколения творци; път със светли излази и тъмни и злачни места; път, менящ символите и топиката в поезията ни цяло столетие.
Перспективното четене на модерната българска поезия в този аспект обаче започва след Първата световна война, от 20-те години на XX век. Не идеалите и смисълът на живота, търсени вън от човека, а изворът, дълбоко вложеният в самата човешка същност извор на личността, става център на модерните поетически дирения. И това се случва във време, в което „вечността е чужда на днешния човек... Вечността умира днес заглушена от шум, прегазена в бързината и разпиляна от вятъра” (Спиридон Казанджиев), в набралия вече скорост през 20-те и 30-те години динамичен XX век. В бързопреходното изтичане на времето, в хаоса от динамично сменящи се събития, митопораждащата жажда за цел, подредба и център извиква в поезията ни търсенето на бряг в себе си, самопознаването и постигането на АЗ-а, водещо до самооткровението на метафизичното, което е в душата на човека, до утвърждаването на своя истина и своя нравственост. Този акт се постига в безвремието и всевремието на душата, което е едно и също, и допуска откриването на така липсващата в емпиричната действителност „частица вечност” (Атанас Илиев). В парадигмата на поетически изразеното самопознаване на АЗ-а, чието начало поставя Яворов след символистическото „аз съм заключеник в мрачен затвор”, Атанас Далчев се вписва с ключовата дума „зазидан” в различните й варианти и значения. Тази „зазиданост” стои твърде близо до „заключеника” на предходното поколение. Това е проблем на трансформиране и смяна на културния език (за който ще стане реч по-нататък). Какъв е нейният смисъл в лириката на Далчев? Тя осигурява на лирическия АЗ плътно затвореното пространство на уединението - пространство на субективното преживяване и условие за дълбоко самопознание. В него протича постигането и разбирането на цялостната личност на АЗ-а, и тя - по Лайбниц през Юнг - е „монадата, която съм аз и която е моят свят”. „Моят свят” (душата, АЗ-ът) живее в самодостатъчност и автономност спрямо емпиричната реалност, отсам своята затвореност, отсам зида, отсам заключените Врати, В застиналата и вечна статичност на дома. „Моят свят” тук е непозволен за познаване отвън, недокосваем, застрахован от уязвимостта на бързопреходното. Той може да се съпостави с кулата на Юнг в Болинген, с нейната кръгла и сакрална затвореност (концептите на кръга, колелото, пръстена). Такъв дом е изградил и обитава самопознаващият се субект в тази поезия - дом, в който субстанциалният свят не може да влезе и стените гарантират пълна дистанция към него; той може единствено да „прожектира” отражения чрез елементите си, при това отражения нетрайни, способни да се деформират, чупят, бързо преминаващи.
Гледането през сенките, отраженията, отблясъците, портретите, отзвуците - те са много повече принадлежащи на съзнанието, отколкото притежаващи свой собствен реален източник. За Далчевия самопознаващ се субект в лириката му от 20-те години реалният свят е не безспорен, а само възможен и то като проекция на нещо, породено от самото съзнание. Получава се образ, проектиран в две посоки: първата - от субекта навън; и обратно - сътворените от съзнанието псевдовеществени образи се връщат към него като сенки, отражения; едно двойно представяне, двойно гледане е засвидетелствано тук. И не са едно и две стихотворенията, в които разгърнатите картини, привидни пейзажи, въпреки „материалността” на детайлите, са всъщност знаци на психопознавателни „операции”, насочени навътре към своечовешката природа и смисъл („Болница”, „Вятър”, „Коли”, „Вратите”, „Път”, „Повест”, „Къщата” и др.). Чак през 30-те години отраженията в огледалото, което хамалинът носи в стихотворението „Огледало”, идват като че ли от една същинска реалност, макар отново разколебана в своята субстанциалност и представена като възможна поради самото отразяване: „цял един нов и дивен свят”. Не е категорично субстанциален и светът в „Ангелът на Шартр”, макар да „блести, цъфти пред мене”, защото блясъкът и цъфтежът му са атрибути много повече на неговото отражение - „старинна стъклопис”. В този смисъл лирическият субект при Далчев, макар да не пребивава в символно-митологичния свят, познат от поезията на символистите, в известен смисъл стои близо до него. И то е поради личностния мит за творящия в познанието и самопознанието АЗ, който Далчев гради и който може да се гледа като обърнат спрямо символистичния мит за скиталчеството и невъзможното завръщане и приютяване. И двата мита са обърнати към метафизичното самопознание, и двата са центрирани към дълбините на АЗ-а, макар при единия АЗ-ът да твори и преброжда светове, ала в стремежа си към проектиране в универсалното да е обречен на невъзможно себепостигане (символистите); а в другия (Далчевия) - да е метафизична даденост, отсъстваща от света, сакрално недостъпна в „архитектурно” съградения си дом и самодостатъчна в добре охраняваните от затворени врати и прозорци негови стаи. Реалността и в двата случая не принадлежи на обективния свят - при символистите откровено имагинерен, при Далчев - съмнително субстанциален, представен напълно в духа на Лайбниц в една сътворена монада, „живо огледало на света” (Лайбниц, „Монадология”).
Тези едновременни близост и разноречие между двете философско-поетически нагласи могат да послужат и като отправна точка за разбиране на новия поетически език, на който заговаря чрез Далчев българската поезия през 20-те години на XX век и който задава опорите на културния диалог в модерната епоха и до днес. И тук на пръв поглед възниква противоречие: Далчев преоткрива конкретността на поетическия език, позната от Вазов и Кирил Христов, след като абстрактната и универсална образност на символизма е изчерпала възможностите си, износила се е като език на културното речево общуване, особено в променената духовна ситуация след Първата световна война. Същевременно обаче, насочвайки поезията към един нов културен език и нова топика, опиращи се на знаци от вещната реалност, той продължава и проблематизирането на емпиричен свят. За него той е не обект, а само източник на тези знаци, които по нов начин обозначават живота на душата и процеса на себепознаването. При това Далчевата поезия не е революционен или драстичен опит за налагане на нов културен език. Тя си служи отначало, през 20-те години, с автоматизираната вече културна лексика на символизма, разчитайки обаче в нея други значения, близки до конкретните, до тези от естествената реч (разбира се, поради самата природа на изкуството това приближаване е само имитативно). И от гледна точка на разглеждания аспект самопознаването на АЗ-а - най-близък до символизма и „организиращ” новата по-етическа система в Далчевата лирика е топосът дом (сграда, елементите на сградата). Той е центърът на личностния мит тук, космос на АЗ-а, време-място на себепознаването, следствие на една цялостна опитност, неразчленена на отделни актове, както е при поети от по-късни поколения (напр. Александър Вутимски, мнозина от съвременните поети).
Сградата (домът) и нейната вътрешност не служат за всекидневно обитаване, не съществуват в субстанциалния свят, поради което дори не е сграда в собствения смисъл. Топосът е зададен повече чрез имената си (болница, къща, хижа) и чрез елементите си: покрив, под, стени, портрети (образи на отразителната способност на съзнанието), балкон, стая (умален модел на вътрешността на сградата), лампа (белег на будуващия човек), врати, прозорци. Тези елементи маркират аксиологично обозначеното пространство на АЗ-а и стремежа му да достигне до частицата вечност. Образът на бащината къща в „Есенно завръщане” не е символистичният блян по дома, в който завръщането е невъзможно (както е например у Д. Дебелянов). Той има собствен и ценностен смисъл като извикано от паметта притежание, Като спомен не за място, а за време - време, предхождащо „моите стъпки пустинни” (наченатото от Яворов самотно преминаване през пустинята) време на пълна и изначална идентичност, съотносимо само с началото на битието (вж. още и стих. „Прозорец”). Само така за родния дом може да се мисли и като за място, и то от гледна точка на интегриращата му функция - като душа и тяло едновременно.
Къщата в нейната цялост е вечно съществуващото лоно на душата, тя не може да бъде нито напусната, нито може да посрещне обитателя си, както е в „Повест”, т. е. тя е. И тя е, защото напомня непрекъснатостта на битието, отпечатано върху стените й, в портретите, огледалата, звучащо в механизмите на часовника или в неговото мълчание. В него се осъществява пътуването към дълбинните извори на АЗ-а, към предпаметта, преливането на времената - детство, младост, спираловидното протичане на сезоните, смъртта („Есенно завръщане”, „Болница”, „Повест”, „Къщата”, „Съдба”); възможното докосване до частицата вечност.
Най-съществените елементи, очертаващи границите на дома като жилище и като убежище на душата в поезията на Далчев, са вратите като средство за активно съобщаване със света, прозорците - като пасивно. Какво съдържание влага обаче Далчев в тези знаци? По своята природа прозорецът предполага възможност за усвояване на света, за превръщането му в притежание. Ала в лириката на Далчев от 20-те години прозорецът е оценностен единствено в своята обърнатост навътре - както и стените. Той служи на перспективата към дълбините на АЗ-а. Затова прозорците тук са „затворени и черни” („Повест”, „Дяволско”) или плътно заскрежени („Прозорец”), или пък „със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът” („Болница”). Накърнена или напълно невъзможна е тяхната непроницаемост, поради което от средство за общение със субстанциалния свят те са превърнати в охранителна преграда към него. Едновременно с това, прозорецът (лишен от проницаемост) удвоява качеството си да отразява вътрешността, да прожектира образите на съзнанието, самотническите блянове на будуващия субект по цялостност, хармония и смисъл („Прозорец”). И може да бъде отворен само като вход към един „друг предишен свят” - предпаметен и извечен, безвременен и всевременен, т. е. като вход към вечността. И още по-далеч отива лирическият субект в стремежа си да проникне в тайните на душата, вселената и битието - до пълното отстраняване на възможността за това познаване посредством общуването със света („Метафизически сонет”). Противоречиво звучи, ала все пак прозорецът в лириката на Далчев е средство за активно отношение към действителността - активно в желанието на съзнанието да не я признае и превърне в свое притежание, в част от своя космос, да я отхвърли като нетрайност, хаос и суета: „И аз ще се изплезя на света, /обесен върху черния прозорец.” („Дяволско”)
Друго съдържание имат вратите в Далчевата лирика. По своята природа те могат да са много повече преграда към света и в повечето стихотворения от 20-те години са най-често именно това - затворени врати. Отварянето им, без да накърнява автономното пространство на АЗ-а, принадлежи повече на миналото (отново блянът по хармонията В спомена за детството във „Вратите”). До днешността могат да достигат само отзвуците на това минало. Ала точно в обозначаването чрез знака врата на едно философско разбиране за пространствата на АЗ-а Далчевата поезия се колебае в избора между затвореността и отвореността. В ред стихотворения отварянето е брутално нахлуване в подредбата на личния космос, посегателство върху неговата автономна неприкосновеност. Ала то е непредотвратимо и осмислянето на тази непредотвратимост разколебава разбирането за самодостатъчността и недосегаемостта на АЗ-а, приютил се в самотата. Така в условния свят на Далчевата лирика вятърът-смърт нахлува в къщата, разтваряйки с удар вратите, за извечните неща като смъртта ключалки няма и ключове не са необходими („Вятър”, „Вратите”, „Зимният студ”). И идва горчивата равносметка за илюзорността на зазиждането и приютяването в себе си: „Вратите, вашите врати/ напразно вие ги заключвате... не могат те да ви запазят/от Нея - вечната разбойница.” Тя обаче отключва широкия възглед за смисъла и измеренията на вечността и преходността (цикълът „Ангелът на Шартр”, вече от 30-те години), за божествената и човешка същност на душата, побрала в себе си света и същевременно разпръсната в творението („Метафизически сонет”, „Камък”, „Ангелът на Шартър”), за простата потребност на привидно непотребното („Балкон”, „Молитва” и др.).
Анализът на себепознаващия се АЗ в лириката на Далчев може и трябва да включва още анализ на философско-по-етическите функции на другите елементи на дома, които най-често са знаци на отразителната способност на съзнанието. За изчерпването му е нужно да се съпоставят и логическите, и граматическите позиции на речевия субект (първолична и второлична, обусловени от наличието или отсъствието на раздвояване и дистанция в процеса на себепознаване). Предложените тук размисли за аспектите на самопознаващия се АЗ и „предметността” на Далчевата лирика имат за цел само да зададат една посока на четене на модерната ни поезия. Чрез поезията на Атанас Далчев в културно-речевото общуване през 20-те години се заговаря за нов културен език, чиято топика през следващите десетилетия ще разширява обема си, ще бъде преозначавана, но и до днес остава активна от гледна точка на литературната комуникация.
