...Далчев разколебава не съществуването на предметността, а външното познание за нея. Той воюва срещу известното, тривиалното и формално виждане на предметите и търси техните скрити същности и значения, създава напрежение между различните пластове на нещата - между външния и скрития, вътрешен, същностен пласт. По този начин границата между обект и субект се стопява, предметът започва да изразява погледа, виждането на самия автор. Не на едно място Далчев защищава материята, човешкото тяло и сетивата на човека, но същевременно, от позициите на едно модерно съзнание, търси противоречията между мъртвата и живата природа, между човека и камъка, между това, което е видял и оспорването на визията, релативизирането на действителността и превръщането й във видение.
Струва ми се, че в тая връзка на отношението субект - обект трябва по-внимателно да се определя субектно-обективния момент в поезията на Далчев. В цялата първа стихосбирка "Прозорец" герои, носители на субектното, са предметите, човека го няма. Това е така, но формулировката за липса на авторско присъствие е в известен смисъл неточна.
Изчезването на разказвача в белетристиката, деперсонализацията в поезията, започната още от Рембо, от неговите превъплъщения на лирическия "аз" и формулата: "Не аз мисля, някой друг ме мисли", както и неговите изреждания на многобройни трансформации на "аза" - това е белег на стила, начин на художествено изразяване, на структуриране на модерната поезия. Поезията на 20-те години се движи от пределно изявения и интензивно-емоционален "аз изказ" на Фурнаджиев и А. Разцветников до напълно обективизирания, скрит израз на Далчев. Но същевременно полемиката около изчезването на автора, смъртта на творческата личност в англоезичната литература и изобщо в проблематиката за разказвача показва, че има разлика между скритите форми на присъствие на автора и лирическия субект и неговото отсъствие.
Наистина в Далчевия "Прозорец" човека го няма, но той присъства зад вещите, присъства в гледната точка на автора, в неговата екзистенциална скръб. Човешкото присъствие, без да е явно, плътно се усеща и в "Болница", и в "Хижите'', и в "Старите моми", и в празното, затворено пространство на "Стаята''. Излишно е да се подчертава, че "деперсонализация" и изчезване, липса на човешко присъствие са различни неща, че самата деперсонализация е многофункционална, израз на различни аспекти на човешкото - от съзнанието за липса на пълноценен човешки живот, от чувството за приятното, за "нищото", за разлагане на света и привидност на човешкото битие до разбиване на конкретните граници на личността и сливане с цялото пространство и време, до изчезване в хармонията.
Назоваването на предмети, а не на "аза" или на трето лице - в това се изразява и антисимволистичният бунт на поета, и играта като неизбежен момент в модерната поезия, и отблъскване на откритата емоционалност с нейния пряк "аз изказ'', и тенденцията към една модерна, съвременна обективизация на чувството чрез елементи от света и природата.
В света на затвореното пространство значенията се сгъстяват. В пределно тесните пространствени граници вещите са назовани и същевременно увлечени в ритъма на безкрайността - на смъртта и страданието. Точните, назованите белези, контрастните цветове (черно-бяло и тъмножълто) и повтарящите се ритмично местоимения ("тази", "тези") са увлечени в ритъма, в мелодията, наситена с тление, умиране, приближаваща смърт. Липсва традиционната пластика - на мястото на пластичното извайване е дошло прякото показване, назоваването и присъствието на невидимия свят и смъртта. Неутралните предмети (часовникът, картините, огледалото) напомнят спряло време, а очите, вгледани вече в другия свят, говорят за неведомите сили на отвъдното, за експресионистичния ужас от съдбата, тайнственото, смъртта, за човешката обреченост. Пределно точното излъчва неточност, неопределеност, ситуирането в "тук и сега" внушава разрушаване на живота и времето, създава напрежение между различните пластове на образа.
Поетът е навлязъл в един нов художествен терен, където грозното, отблъскващото, страданието е превърнато в източник на поезия. Традициите на Бодлер и на съвременния експресионизъм, насочени към ужаса и абсурдността на живота, естетическата тенденция на десетилетието, отричаща традиционната романтика, въвеждат художествените полета на прозаичното, всекидневното и грозното, разширяват представите за естетичното. Една подчертана депоетизация взима за обект оголения вид на страданието, болката, умиращото, въвежда в сферите на поетичното прозорците с петна от мухи и с бразди от праха и дъжда.
Пътуване от конкретното към една безнадеждна безкрайност особено силно се усеща в "Коли'' и "Път". Чудовищна мрежа от изпредените нишки на водата, дълъг, потъмнял и разкалян път, покорни биволи, почернели като нощ, които денонощно вървят - светът е конкретен, натежал от умора, кал и безвъзвратност. Пътуване без цел, безспирно въртене на колелета, повторение. Всичко тук е реално съществуващо във времето и извеждащо към една мъртва безпределност, към ритъма на неопределено, безкрайно продължаващо извънвремие, към една условна реалност, съчетание от всекидневност и небитие.
Подобно е внушението и в "Път", където човекът е сянка без име, една безименна самотност, въплътена в образа на черна кола с мъртвец. Човекът е сам сред бездънните простори, сам пред неизвестното и неумолимото време, което го поглъща, сам пред лицето на смъртта, пред безмилостната природа, която е чужда, която е дълъг и мрачен път, безкрайна спирала, тъжна безначалност. Вечността и човешкият живот, човекът и материалното битие имат само една допирна точка - смъртта. Невидимото, непознатото е сляпа, заплашваща сила, нейното име е разложение, разрушаване на живота, смърт. Кафкианска безутешност, екзистенциална скръб - такава е изходната точка на поета, натоварена с трагичната среща на човека с битието и небитието.
Стихотворенията от "Прозорец" говорят за една философска нагласа на съзнанието. Поетът търси връзките между човека и вселената, човека и вечността, между съзнанието и предметния свят и опира до мъртвите небеса на абсолюта, стига до затвореното безутешно пространство. В "Стаята" времето е спряло - символ на смъртта, на унищожението, враг на смъртния човек и на тленните вещи. Стаята - това е един заключен свят, стая без стопанин, в която не е живял отдавна никой. Материалните реквизити на този пределно стеснен свят - часовникът, картините, огледалото - се превръщат в условна действителност, отворена към друг, предишен свят. Предметният свят като че ли се дематериализира, превръща се в свят отразен, пречупен през огледало. Спрял часовник, спряло време, чувство за извънвременност, за нереалност и илюзорност на действителността, и заедно с това - предметност, точност, ясни контури на образа, яснота на езика, точност и определеност на думата, свързани с поетиката на назоваването. В това е първият белег на една вътрешна интензивност, на скрито движение и напрежение между различни стилистични пластове, характерни за цялата поетика на Далчев. Светът в тази поезия е едновременно отразен и съществуващ. Точността на език и образи, яснотата на поетичната фраза и на композицията, контролът на чувствата и играта между точност и неточност, предметност и разтвореност към други светове - говорят за една нова, модерна поетика. В противоречието между крайно предметното и абстрактното, между деперсонализация и скрито авторско присъствие, се съдържа решителната крачка към скрити естетико-философски контрасти, към усложнена, двупластова стилистика, към модернистична художествена условност, към едно модерно художествено виждане.
На съвременното модернистично съзнание е чужд застоят и неподвижността. През Далчевия "Прозорец'' се разкриват и други художествени пространства - на фолклорното и детско виждане. В своята вътрешна алиенация поетът се дистанцира и от собствената си скръб. Между нея и себе си той поставя предмета и условността на одухотворяването, метафизично-приказния аромат на образа, както е в "Зимният студ". Строгата предметност съжителства още тук с фолклорност. Чувството се е скрило зад художествената условност на образа, чрез която поетът води борба със свръхемоционалното изобилие и словесно разточителство на дотогавашни поетични образци.
Наред с атмосферата на отчуждение, в тези стихове е заложено нещо ново - негласно поставеният проблем за човешката реализация, за отсъствието на човека от света и живота. Болката от зазиданата самотност е лицето на нейното преодоляване, другата страна на отчуждението - копнежът по човешко присъствие и осъществяване. Не случайно Далчев е чувствителен към мотива на непълноценния живот ("Болница", "Хижи", "Старите моми''), към тъгата по отминалия живот ("Есенно завръщане", "Стаята''). На фона на тая скрита болка си пробива път копнежът по чудесното, навлизат приказни елементи като друга линия в неговия предметен свят.
В тази поезия прозорецът е символ не само на разруха и запустялост, но и път към чудесното, към приказното претворяване на света, към трансформация-та, когато светът в миг престава да е същият. Чудесното претворяване - това е внезапната смяна на гледната точка, другото лице на света, това е естетическата магия на модернистичното преобразяване, която може да се осъществи само при едно съвременно, подвижно съзнание:
Ето нашето зимно стъкло.
То не е, то не е сякаш същото:
няма вече ни пътя, ни къщите:
само бяла гора от сребро.
("Прозорец")
Нов скок, ново движение на погледа, отново внезапна промяна и светът се връща към своите нормални измерения.
© Розалия Ликова 2002
=============================
© Литературен форум, брой 31, 15.10.2002
