За ученика /Теми литература 12 клас / Атанас Далчев
РОЛЯТА НА ЧУДЕСНОТО В СИСТЕМАТА НА ПОЕТИЧЕСКАТА ОБРАЗНОСТ - ХАРАКТЕРНА ОСОБЕНОСТ НА ДАЛЧЕВИТЕ СТИХОВЕ
Чудесното в поезията на Атанас Далчевия се появява тогава, когато поетът чрез спомена се пренася в детството или по-точно - при съчетаването на философското възприемане с чувството за приказност в света.
На Атанас Далчев е присъщ копнежът по естественото, първичното, по детската непосредственост, по свежестта на детския поглед. Между образа на „чудата” („Младост”), който чете на глас фирмите и гледа „как по трамвайните релси/ тече дъждовната вода”, и образа на детето има непосредствена връзка.
Детският поглед към света е отправната точка. Оттам тръгва поетът, за да открие чудесното. То става критерий за висока художествена мярка. Явява се като възможност за противопоставяне на тягостната мисъл за краткотрайността на човешкия живот, на чувството за отчуждение; открива път за сближаване с хората, с живия живот, то е копнеж за пълна реализация в живота. Детското начало в поезията на Атанас Далчев е причина за нейната многопластовост: „копнеж по разкриване на материалната свежест на живота в неговата мигновеност и скрита поезия и търсене б магията на жизнените борени големия философски смисъл на битието; едно превръщане на поезията на живота, на „чудесната” деформация на детския поглед във философски ъгъл на виждане; едно осмисляне на реалните припламвания на чудесното във философски просмукана естетическа позиция.
От качествено нова художествена позиция Атанас Далчев обръща поглед към света и търси хармонията между първичното и интелектуалното. Процесът на въвеждане на чудесното в поезията на Атанас Далчев е постъпателен. Той започва със задълбочено проникване в света на делничното, обикновеното.
Болката от липса на възможност за сливане с реалния свят, за контакт с другите в „Повест” прераства в „Любов”, в мечта за проста човешка обич, изразена чрез образа на бедния хамалин. Този образ е носител на идеалното начало, той е изцяло обективен, събрал в себе си всичко човешко. Преминаването от състояние на пълна отчужденост към състояние на радост от съприкосновение с обикновеното, обагря Далчевата поезия с една особена романтичност. Грубото, прозаичното има романтичен отблясък, емоционалността се избистря, от гвоздеите на хамалина изтича звездна светлина и придава на веществения свят една своеобразна красота.
И всеки гвоздей от обущата му
би грял в нощта като звезда,
богато долу през града
към къщи с нея ще се спуща.
Сънуваше ли? Сам в света,
хамалинът стоеше влюбен.
Търсенето на детското начало се превръща в цялостен копнеж по естественото, по простите човешки радости. Така преодоляването на самотата и отчуждението придобива реални очертания. Този цялостен копнеж Далчев изразява в стихотворението „Молитва”. Присъствието на чудесното тук придобива нови поетически измерения. В „Работник” чудесното извира от съвсем обикновени неща - сребърна е парата на супата, над главата на вечерящия лампата свети като нимба.
Чудесното стига своята пълна реализация в стихотворението „Огледало”. Това не е същото огледало от „Повест”, в което един отчужден, страдащ човек понякога се оглежда, за да не е чак толкова самотен или в „Стаята”, където то е „прозорец, /отворен в друг предишен свят”. Огледалото, което хамалинът е понесъл на гърба си, отразява чудесата на света. Художественият образ в това стихотворение е многопластов, той е доразвитие на образа на хамалина от „Любов” и работника от едноименното стихотворение. Копнежът по идеалното, по красивото в „Любов” и простото човешко щастие в „Работник” тук са изразени на една по-висока, усложнена художествена плоскост. Реалното и чудесното в тези стихове преливат в едно цяло. Далчев използва конкретната вещ, за да даде художествен израз на многоликите преображения на живота. Именно двупластовостта на художественото изображение води до това преливане на реалното, делничното с чудесното, на ежедневното с приказното. Когато до обикновените предмети се докосва чудесното, те оживяват, излъчват неочаквани асоциации. Чудото от стихотворението „Прозорец” се превръща в чудесно, което може да бъде открито на улицата, сред делничния пейзаж.
Ти го чакаш от години цели -
чудото дохожда всеки час.
Виж хамалина пред нас,
който носи огледало.
Той върви. И в огледалото израстват
улици, къщя, стобори,
а от дъното му светло идат хора
и като от клетка птици автомобили
изхвръкват бясно.
В миг разлюшкват се площади:
дървеса,стрехи и балкони падат.
Блясват сини небеса.
Ти не се учудвай, че хамалинът
е приведен и върви едва!
Носи той в ръцете си човешки
един нов и дивен свят.
Далчевото пътуване към многообразието на живота, към хората е един паралелен процес на пътуване в света на чудесното - ново измерение на предметността. Това откриваме най-вече в неговата „пейзажна” лирика. Чудесното в тези стихове дава възможност да се видят неподозирани страни на предметния свят.
Сред нивите, потънали в омара,
със утрото видях една жена.
Коя бе тя, тъп лека като пара,
излъхната от модрата земя?
И кимна ли ми?
Може би склони лик
за да отбегне в този миг крилат
една от тези паяжинни нишки,
които над полетата летят.
(„Равнина”)
Детето в „Синеокото момче”, което, застанало до свечерения прозорец слуша „как расте градинската трева” и като насън говори „с лястовиците, с вечерта”, е самият поет. Той се докосва до света с чистия и любопитен поглед на детето. Под този поглед всичко оживява.
Малкото момче във здрача
слуша как расте градинската трева
и растат на неговите устни някакви слова.
И само то почва да говори с лястовиците,
със вечерта, със помръдналите кръгозори,
с бога и света.
