За ученика /Теми литература 12 клас / Атанас Далчев

 

ПРОЗРЕНИЯТА НА АТАНАС ДАЛЧЕВ ЗА БИТИЕТО И ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ

В статията си „Размишления върху българската лирика след войната” Атанас Дапчев посочва като насъщна необходимост на българската поезия надмогването на изчерпалата вече своите възможности символистична поетика и връщането „отново към живота и действителността, откъдето да почерпи нови живителни сокове”. Тази своя естетическа позиция той отстоява и в собственото си поетично творчество, избирайки предметно-аналитичното изображение като най-адекватен израз на отношението си към битието и неговата роля в човешкия живот. Стиховете му са твърде далеч от каноните на символизма, който в стремежа си към абсолютната красота елиминира човешкото като нещо несъвършено и преходно. В противовес на това Далчев търси мястото на човека в обикновения земен и несъвършен във всяко едно отношение свят, без нито за миг да пренебрегва своеобразието на индивидуалното преживяване и глобалните мащаби на типичната в своята повторяемост човешка участ.
Съвсем съзнателно, но не натрапващо се на всяка цена, той следва максимата на Монтен, че „най-върховното нещо на този свят е да познаеш сам себе си” и се опитва именно в самопознанието да открие отговора на вечните човешки проблеми за взаимодействието между материалното и духовното, между битието и съзнанието.
В поезията на Далчев човекът изявява себе си чрез заобикалящия го предметен свят, в Който намира опора за своите преживявания и психологически състояния. Предметите, възприемани през погледа на лирическия АЗ в поезията на Далчев, не са подчинени на алегорията, нито пък могат да бъдат сведени до някакви символи и емблеми. Те са неделими от човека, част от самия него, плод на труда му и свидетели на всичките му мисли, мечти и терзания. Тяхната роля е да будят асоциации и да подтикват към размисъл за смисъла на човешкия живот, за превратностите в него и особено за най-съдбоносната сред тях - смъртта, която прекъсва, но и осмисля земното битие. Човекът във времето и в пространството, измъчващото го чувство за самота при разминаването му с невинаги разбиращия го свят, границата между принудителното отчуждение и доброволната самоизолация, съжителството на страшното и грозното и не на последно място -отчаяният бунт на духа да се откъсне от „вещния плен” на битието - са различните и взаимно допълващи се подтеми за ролята на битието в човешкия живот. Тя е доминираща и би могло да се каже дори емблематична за поезията на Далчев не само защото философията е негова основна специалност, но и поради възможността, която му дава да изрази своето хуманистично светоусещане.
Ако си припомним, че битието като философско понятие означава съществуващия независимо от съзнанието обективен свят - т. е. материята - и че времето и пространството са нейни основни форми на съществуване, то отношението на лирическия АЗ към тях засяга в най-голяма степен връзката битие - човешки живот. Конкретното пространство на сетивния опит, което той определено предпочита на пръв поглед, почти винаги се изчерпва със стаята или пък се вмества в къщата, балкона, задните дворове. То е изпълнено докрай със „значещи вещи” - часовника, портретите, огледалото, прозореца, вратите, балконския парапет - всяка една от които събужда спомени, мисли и асоциации. Неусетно конкретното пространство на обитаваните или необитавани стая, къща, балкон, заедно с всички свързани с тях предмети, се възприема вече от АЗ-а като абстрактно духовно пространство на човека. В стихотворението „Стаята” той се чувства сякаш зазидан зад „заключената с години нейна врата”, но всеки предмет или детайл: килимите на пода, върху който „вехне есенното слънце”, „жълтите зимни дюли, наредени върху камода” или потъналото в прах огледало, го пренасят в един друг свят.
Това е светът на миналото, едновременно въображаем и реален, в който духът броди - предизвикан от знаците на едно отминало битие, и търси отговор на измъчващия открай време хората въпрос:

Какви лица ли отразило
ревниво пази огледалото?
То сякаш е един прозорец,
отворен в друг предишен свят.
(„Стаята”)

Лирическият АЗ до такава степен се чувства обвързан със затвореното пространство на стаята, например в стихотворението „Пладня”, че стига до деперсонализация. Независимо дали стаята е празна, или населена, дали е бременно, или постоянно обитавана, тя става двойник на неговата душа. Той я възприема дори като свой съучастник, с когото споделя и чрез когото прикрива преживяванията си, породени от изкусителните послания на външния свят.
Животът - пълнокръвен, весел и примамлив - неочаквано нахлува при него с образа на красивата непозната жена, която с песен мие своя прозорец. Той е „бял” на отсрещната „бяла” стена, за да контрастира и подчертае сякаш „сянката” в душата-стая или стаята-душа.
Лирическият АЗ предпочита да не отговори директно на изкушението и да го отблъсне, оставяйки стаята да бъде пронизвана от „мълниите” на слънчевите отблясъци от отсрещния прозорец, тъй като душата му е смутена от неволната прелъстителка:

Аз и стаята сме в сянка двама,
но на двора грее ярко лято.
Пее младата жена:
разклатен от ръката й, прозорецът
немирно свети срещу слънцето
и пълни сянката на стаята ми с мълнии.
(„Пладня”)

Представата за пространството включва и пътя, но макар АЗ-ът често да го споменава и да разсъждава за него, в крайна сметка той боди доникъде или до незнайно къде. Всяко загатнато или бленувано само пътуване навява в повечето случаи тъга или дори предчувствие, че пътят за никъде е може би последният път за душата. Зимната картина, внушаваща зловещо настроение с множеството демонични елементи в нея - като „черна кола”, „черен венец”, „черни врани „и т. н. - потвърждава тази мисъл:

В тази зима с люти виелици
кой е минал? Защо? Накъде?
Кой е сложил зловещи следи
въз снега на полетата бели?
(„Път”)

Годишните сезони може да се сменят, настроението на лирическия АЗ може да ги следва и да се влияе от тях, но за него и през зимата, и през есента или пролетта пътят винаги отключва представата за неизвестността. В стихотворението „Коли” есенният път така е „разсякъл света”, че сякаш разделя видимото от невидимото, земното от отвъдното. Докато в стихотворението „Пан” - вече в сезона на „цъфналите гранки” - пътят става „бяла пътека”, която лирическият АЗ с радост следва, осланяйки се изцяло на нея, макар пак да не знае къде ще го изведе. Първата асоциация, която тази пътека предизвиква, е мисълта за предначертаното от съдбата, за неотменимото за всеки човек предопределение, в което АЗ-ът вярва и което приема. Представите за пътя - в стихотворенията „Път”, „Коли” и „Пан” - издават способността му с лекота да преминава от конкретното в абсолютното пространство, от отделната случка или впечатление към едно по-обобщено схващане за съдбата на човека въобще:

Дълъг път, потъмнял и развалян,
който води незнайно къде,
който прав в есента кървоалена
като меч е разсякъл света.
(„Коли”)

Потръпват дървесата леко.
Аз тръгвам радостен. Къде?
Където бялата пътека
поиска да ме изведе.
(„Пан”)

В света на лирическия АЗ от поезията на Далчев времето, както и пространството, е опредметено, усвоено, но въпреки това остава винаги неподвластно за желанията на човека. Всеки един от неговите три модуса - минало, настояще и бъдеще - присъства и определя етапите в човешкия живот и оставя своите „знаци” върху всичко.
Предметите, с които лирическият АЗ се сблъсква и с които си служи в настоящето, са заредени със спомени от миналото и с предупреждения за бъдещето. При това споменът не е елементарно връщане назад във времето, а по-скоро повторно раждане и изживяване на миналото - ако си припомним, например, стихотворенията: „Стаята” или „Есенно завръщане”, „Младост”, „Прозорецът” и др. Повече или по-малко, открито или иносказателно - посредством пробудените от вещите асоциации, душата страда при мисълта за изтеклото безвъзвратно бреме, което никога вече няма да бъде изживяно отново:

Къде отиде времето, когато
е крепнела невръстната душа,
играла е с палавия вятър
и е била сестра на вси неща?
(„Съдба”)

Може би във връзката личност - време се чувства най-осезаемо философският песимизъм, изтъкван като емблематична черта на Далчевата поезия. Битието властно слага своя отпечатък върху чо-вешкия живот, а неуловимият бяг на годините потиска АЗ-а и предизвиква у него неудовлетвореност от изминатия вече път. Те му напомнят, че отреденият му от съдбата земен срок е твърде кратък за сбъдването на повечето му мечти и въжделения и че никога не се знае кога и се прекъсне нишката на неговия живот. Времето последователно отнема на човека радостите на детството и младостта, оптимизма и способността да се радва безрезервно на света около себе си - поне що се отнася до лирическия АЗ. Времето обаче му дава и мъдростта да приеме неизбежните с годините опустошения върху себе си и върху всичко наоколо - хората, приятелите, пътищата, вещите... Дори винаги съпъстващата го самота е друга в старостта - сковаваща и „зазиждаща” духа:

Годините растат и те затварят,
и те зазиждат в твойта самота,
врази ти стават старите другари
и опустява, медленно света.
(„Съдба”)

Годините „растат”, „затварят” примката си около човека или „бързеят им всичко отнася” („И сърцето най-сетне умира”), или пък са „едничките гости” на неизлизащия от къщи самотник („Повест”), и неизменно събуждат асоциации за това, което са отнели и отнемат на човека. Той се смирява, сърцето му бавно умира, а духът му се извисява и постепенно надмогва всичко земно - радости и тревоги, вражди и любови. Ако в стихотворението „Съдба” с течение на времето дори старите ти другари стават „врази”, то в „И сърцето най-сетне умира” лирическият АЗ с безразличие отминава враговете си. Все повече го завладява усещането, че нищо не е вечно на този свят и че човекът е най-уязвим в това отношение, колкото и да е болезнена тази мисъл. Ударите на времето са съкрушителни за него и преди да отмерят края на земното му съществуване, променят неузнаваемо прежната любима, спомена за любовта и дори собственото му обличане:

Срещнеш ли тази, която си любил,
не намираш какво да й кажеш.
Отдръпва смутена ръката си груба
пред взора ти просека даже.
(„И сърцето най-сетне умира”)

В много от творбите на Далчев лирическият АЗ мъчително изживява самотата си в един свят, който сам си е изградил в замяна на реалния. Принудителни или доброволно избрани са изолацията и отчуждението, които така често го карат да общува и да спира погледа си на вещите, а не на хората? Изборът му е доброволен, може би предопределен от взаимното неразбиране между него и света, но в никакъв случай не му носи удовлетворение. Най-често книгите са единствената му връзка с „големия чужд свят”, но с течение на времето дори те се превръщат в проклятие, защото му напомнят неизживените наяве, а само прочетени някъде житейски приключения, радости и скърби. Подмяната на действителния автентичен живот и на многоликото човешко битие с въображаемия свят на книгите в крайна сметка си отмъщава на този, Който го превръща к своя съдба. Познанието отдалечава и отчуждава АЗ-а от естествената му среда и така се стига до типичната за екзистенциализма метафора за Книгата на чуждия живот, чието писане или четене замества собствения:

Години да четеш
за чуждия живот на някой чужд,
а твоят, никому ненужен,
да мине глух и пуст.
(„Книгите”)

Самотата на лирическия АЗ е трудно преодолимо състояние на духа, което поражда страдание, болка и дори се възприема като обреченост. Подобна интерпретация на чувството за самота ни е позната още от поезията на Яворов и Дебелянов, но при Далчев вече не символите, а реалните неща - предметите и околният свят - провокират и отразяват нейните болезнени прояви. Неодушевеното „нещо” обаче - предметите - може да го подтиква към размисъл и дори към прозрения, но не може да му донесе утеха. Самотата на АЗ-а в поезията на Далчев го кара дори в някои случаи да се самоидентифицира чрез вещите и духът му да се съизмерва с тях. Битието му, белязано от статичността, занемареността и тленността, навява същите мисли за живота, който неусетно отминава. Съзнанието за това го довежда до бездната на отчаянието и до едно от най-горчивите признания, изричани от български поет:

Без ни една любов, без ни едно събитие
животът ми безследно отминава.
И сякаш аз не съм живеел никога и
 зла измислица е мойто съществуване.
(„Повест”)

Без да се афишира като екзистенциалист, в поезията си Далчев много често засяга и интерпретира по свой начин основните въпроси на битието в класическия им екзистенциален вариант. Основен момент в тях е срещата със смъртта и най-вече мисълта за нея като повод за прозрение за смисъла на живота и за отговорността на човека как ще го изживее. Лирическият АЗ стига до истината за своята обреченост на този свят и зад неговата постоянно натрапваща се предметност непрекъснато му се привижда призракът на Смъртта. Светът на предметите започва да предизвиква у него потрес и погнуса от нещата, които цял живот е презирал, а в смъртния си час вижда, че точно те го надживяват. Плътта умира, а духът продължава яростно да се съпротивлява на неизбежния край, мъчейки се „да заглуши в себе си скръбта.” („Дяволско”). Премного „весел” и незабелязващ го е светът край него, затова толкова е горчива мисълта, че той ще остане да шуми и да тече и след неговата смърт. Лирическият АЗ в това стихотворение изрича почти същата мисъл, както героят от Вапцаровото стихотворение „Предсмъртно”: „Борбата е безмилостно жестока”, като заключава: „този весел свят с мене и с мойта смърт не свършва.” За разлика от него обаче, той няма утехата, че не умира напразно и че саможертвата в името на определен идеал ще го отведе в безсмъртието. На помощ на лирическия АЗ от стихотворението „Дяволско” идват единствено гордостта и прозрението, че е изпреварил „веселия свят”поне в едно - в откритието, че само смъртта си остава едничкото неотменно притежание на човека:

Не искам състрадание от хората!
Аз имам всичко: моя е смъртта.
И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец.

Финалът на тази творба кореспондира с още една основна тема в поезията на Далчев, която е свързана с взаимоотношенията на човека и обкръжаващия го съзнателно опредметен свят. Това е темата за грозното, страшното и демоничното, контрастираща открито на изтънчените и красиво шлифовани видения на символистите. Дяволското присъствие и дихание, диаболистичните и понякога отблъскващо натуралистични елементи и преднамерената естетизация на зловещото не са случайни предпочитания. Те не само са в съзвучие с модното тогава литературно течение на диаболизма, но и са средство да се надникне в тайните на човешката душа, изтерзана понякога до смърт от заобикалящата я духовна пустота, пошлост и от чувството на самота и обреченост при мисълта за смъртта. „Демоничните предмети” - огледалото, избелелият портрет, спрелият часовник, плетящият своята зловеща мрежа паяк, „черната сянка”на мъртвеца, заровен преди девет дни, и пр., са всъщност съзнателно превърнати в нещо страшно и загадъчно от витаещото във въздуха дяволско присъствие заедно със следите на току-що отминалата или предстояща смърт:

Сам дяволът я е сякаш дал под наем,
но неизвестно кой е наемателят.
Затворена е всякога вратата,
а мразът спи и през деня в стаите.
(„Дяволско”)

Аналитично-философската и дори абстрактна на пръв поглед поезия на Далчев обаче не се изчерпва само с темите за самотата, отчуждението и смъртта, нито пък с различните модификации на грозното, демоничното и отблъскващото. Взаимодействието „битие - човешки живот” предполага максимално всеобхватен и обективен поглед към човека въобще и към всички негови проблеми, Който да му помогне да схване колко безсмислен би бил животът, ако се свие единствено в черупката на бита и остане затворен в омагьосания кръг на вещите. Затова и в най-песимистичните стихотворения на Далчев посланията на лирическия АЗ са насочени към потребността от духовно извисяване, от самопознание и осмисляне на битието. А в някои творби съвсем определено на преден план излизат обикновените човешки радости, любовта, състраданието и непринудеността във взаимоотношенията между хората. Те обогатяват представата ни за човека, неизневерил на своята природа и на максимата: „Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо.” Привлекателността на простите неща и преживявания възстановява душевното му равновесие и го спасява както от убийствената монотонност на делничното, така и от сложните въпроси за смисъла на битието:

Изведи ме вън от всяка сложност,
научи ме пак на простота:
да отдавам сетния петак
от сърце на срещнатия просей.
(„Молитва”)

Лирическият АЗ мъчително изстрадва връщането си към обикновеното в живота, отскубването си от натоварения с толкова подтекст предметен свят и приобщаването си към несъвършеното човешко общество, което още дълго няма да реши социалните си и психологически проблеми. През 1943 г. Далчев написва стихотворението „Човек бе сътворен от кал”, след което цели 13 години замлъква като поет и се изявява само като преводач. Това кратко, но многозначително стихотворение се счита от литературната критика като своеобразен вододел в творческия му път, като изповед и пренастройване на нова вълна. Това е обет на АЗ-а да потърси и да заеме своето място в един коренно променен свят - „свят от желязо”. Определението е от традиционната за него сфера на предметността, но емоционалната тоналност е вече изцяло подменена. На мястото на страховете, песимизма и съмненията, провокирани от философския размисъл за граничната зона между живота и смъртта, сега идва гневът от бруталното втурване на насилието и отчаяната клетва да „научи на зло беззлобното сърце”. Недоволството от огрубелия жесток свят и от невъзможността да се живее в него с „доброта” не накърняват любовта му към човека, но го принуждават да се самообрече на мълчание:

Сега, уста безмълвни сключил,
свил гневно на юмрук ръце,
живея и усърдно уча
на зло беззлобното сърце.
(„Човек бе сътворен от кал”)

Поезията на Атанас Далчев носи отпечатъка на една удивителна творческа самовзискателност и философска дълбочина на обобщенията! В това се крие тайната на впечатляващата мъдрост, която лъха от нея, на хуманизма и универсалността на посланията й, издържали изпита да останат непреходни дори в условията на прекалено бурно променящия се през XX век свят. Зад пестеливо поднасяните от него през годините поетични творби стоят мъчителните търсения на една стремяща се към съвършенство творческа личност, която не се страхува да засяга както животрептящите, така и вечните проблеми, тревожещи човешкия дух. Затова и литературната критика, и читателите от няколко вече поколения го отнасят без колебание към големите имена в българската литература, с които тя излиза пред света.