За ученика /Теми литература 12 клас / Атанас Далчев
ПОЕТИЧНОТО БИТИЕ НА ЧОВЕШКАТА МИСЪЛ В СТИХОТВОРЕНИЕТО „ПРОЗОРЕЦ”
Стихотворението на Атанас Далчев „Прозорец”, писано през 1925 г., определя не само семантичната и философска насоченост на излязлата през 1926 г. стихосбирка с едноименно заглавие, но и открива за българската поезия екзистенциалните стойности на завърналия се обективен свят в творческите сетива на поета. След развитието на символизма през 10-те и на експресионизма през 20-те години на XX век, обектната реалност на действителността присъства Като опредметена художествена реалност в стиховете на Далчев.
Художественото пространство на „чистия разум” философски е обобщено и субективно стилизирано в метафоричния образ на зимата. От този природен сезон Далчев взема, като вътрешно усещане на сетивата си, идеята за „чистотата” на мисъл и съзнание. Този мисловен „детайл”, стилизирано отделен от общото „зимно настроение”, творецът опредметява в поетичния фрагмент „зимно стъкло”. Това е своеобразна, „вторично” създадена художествена реалност.
Преосмислен, отново „видян”, светът ще се завърне „субективиран” в поетическото съзнание, което има интелектуално, философско съдържание. Светът „живее”, има свой образ чрез мисълта, философският размисъл интелектуално преосмисля действителността. Мисълта на твореца е философската, но и поетична „плът” на реалния, действително съществуващ извън човешкия разум - обективен свят.
Невидимото, необозримо интелектуално пространство на мисъл и философски разум Далчев метафорично „очертава” стилизираната „рамка” на своя поетически образ за света на знанието - „прозореца”. Той „събира”и метафорично изразява творческата вселена на поета. Тя е „къс” от живота на мисълта, опредметявана в обектното и реалното. Предметната рамка на Далчевия „прозорец” овеществява условните граници на универсално човешко знание, а вътрешният обем на този образ - „зимното стъбло” - изразява художествената същност на мисловното битие. То вече има материален знак. „Вписва” се като конкретен образ в поетичната реалност. Това всъщност е опредметеният мисловен взор на твореца. Той „вижда” зад статиката на вещния свят многоликия, дълбоко противоречив живот на човешката мисъл. Тя е същност на реалността, духовен център на битието, но има и друг, скрит „метафизичен” живот в поезията на Далчев. Мисълта е и онази същностна преграда: „зимното стъкло”, условно отделяща творческата поетична реалност от физическия действителен обем на света: „Ето нашето зимно стъкло. То не е, то не е сякаш същото”. Чрез двукратното отрицателно повторение: „То не е, то не е...”, Далчев деликатно въвежда субективното присъствие на реалния свят, „видян” чрез мисълта. Реалният свят е субективиран. Той е двойно отразен. Има привиден материален обем, но сякаш не е същият. За това подтекстово внушение напомня поетът: „...не е сякаш същото...” Реалният свят, „видян” чрез мисълта, е въведен в особеното лирично пространство на мисловна самота. За разлика от символизма в последния етап от неговото развитие, Далчевата творческа самота не е изпълнена с отчуждение, не носи враждебност и отрицание към света. Нови са внушенията. В тихия размисъл на мисловното вглъбение има нескрито желание за споделяне на самотата. Тя е поетически назована: „нашето зимно стъкло”. Стихът изразява широко отворена към всички мисловна вселена. Тя е „готова” да сподели своите прозрения за философски преосмислените стойности на човешкия живот - „частица” от предметната реалност.
Образът на „зимното стъбло” е метафоричният знак на човешко мисловно пространство. В него се отразява времето като живян или предстоящ живот на човека, който за Далчев има стойност само като мисловно битие. Зад „нашето зимно стъкло” живее споменът за детството. То оживява. Времето сякаш се завръща и става реално, макар че отдавна се е превърнало в минало.
Споменът, като „къс” отминало време, метафорично е овеществен чрез вечното битие на приказното време. То винаги е свързано с детството: „бяла гора от сребро”. Времето присъства като отразена реалност. Предметната реалност на живота преминава през поетическите сетива и получила екзистенциални стойности, оживява като втора, т.е. отразена предметна реалност. В нея е изкристализирала поетически философската мисъл на поета - мисъл „от сребро”. Мисълта също е метафорично опредметена. Тя обгръща времето на приказното детство. „Рамкиран” от поетичната мисъл, споменът е условно опредметен. Става „зрим” и „веществен”.
Осъзнатата поетическа екзистенция на отминалия живот: „бялата гора”, вдъхва живот на споменните реалности: „сребърен път”, „сребърни клони”, „посребрени листа”. Те са елементи от реалната действителност: „път”, „клони”, „листа”. Но отразени в мисловния свят на спомена, се изпълват с условността на приказно-фантастичното. Стават носители на отминало време. Приказното детство се завръща. Затова помага мисълта, а тя е „бяла”и „сребърна”-мисъл „от сребро”. Изпълва със своята „предметност” споменните реалности и те стават „от сребро”: „сребърен път”, „сребърни клони”, „посребрени листа”. Оживяват чрез опредметеното битие на мисълта. Тя чертае пътя към спомена, водещ към „мойто братче и мойта сестра”. Тези опредметени поетически стойности на мисловния спомен заместват реалните физически обеми на „пътя” и „къщите” от действителността:
няма вече ни пътя,
ни къщите:
само бяла гора от сребро.
Те са двигатели на поетическото действие. Характерната пунктуация - Далчевото двоеточие („...не е сякаш същото: ...ни пътя, ни къщите:...”), определя мисловните степени за философско вглъбяване в опредметената художествена реалност на време и човешки живот.
Но пространствените обеми в субективния, вторично отразен предметен свят на философска мисъл и прозрение се запазват. Извиканите като спомен „братче и сестриче” носят духовните стойности на отминало време и преживян живот. Те „преминават” през материализираната споменна реалност: „вървя върху сребърен път”, „под мрежа от сребърни клони” и „посребрени листа се отронват”.
Пространствените предлози „през”, „върху”, „под” точно очертават субективния философски обем на Далчевата споменна реалност. Тя е художествена среда за изява на поетическото действие. Опредметени детайли на споменната реалност, изразена чрез образа на „бяла гора”, са „сребърния път”, „сребърните клони”, „посребрените листа”.
„Бялата гора”функционира като образ-символ на поетически извикания спомен. В тази нереално красива споменна „гора” реалният свят, макар и отразен, присъства с пространствената си дълбина: „През нея минават прегърнати/мойто братче и мойта сестра.” Действителността живее, по-скоро оживява чрез личностното присъствие на човека, с неговото мисловно дирене смисъла на битието чрез образа на „пътя”: „Те вървят върху сребърен път”. Но Далчев разкрива и философската субективна „плът” на пространството.
Показани са екзистенциалните ограничения в творческия живот на човешката мисъл: „Те вървят.../...под мрежа от сребърни клони”. Ограничено е пространството за творчески живот на мисълта. То е „уловено” в „мрежата” на битовите, екзистенциални зависимости. Макар и опоетизирано: „мрежа от сребърни клони”, ограничението е налице.
Творческата вселена на човешката мисъл, търсеща света и неговите стойности, е безкрайна. Но отброените в календара земни дни на тленния човешки живот не достигат, за да се докосне мисълта до всички тайни на битието. То е обвързало философски човека и света с трагичната участ на дирещата, винаги неудовлетворена мисъл. Една по една „умират” мечтите на човешкия дух за разгадаване тайната на битието. Като отронени „посребрени листа” В „пътя” на живота „падат” тъжните мисли, не получили отговор на зададените Въпроси. Те са опредметени. Тежат от мъдра печал. Блестят като „сребро” сред споменната реалност на поетичните видения. Носят красотата на отминалия живот.
Минават годините, капят „посребрени листа”, умират творчески светове и тайната на човешката екзистенция остава неразгадана. Носталгичен порив ражда „дъждове” от „интелектуална скръб” в нереално красивата споменна „гора” на Далчевия мисловен свят:
Посребрени листа се отронват,
дъждове от листа ги валят.
Всеки лист е страница от творческия живот на човешката мисъл. Безкраен е пороят на потеклата като дъжд диреща мисъл. За Далчев тя е интелектуално опредметената стихия на битието. Началото на това дирене започва в детството. Светът е необятен. Мисловната дързост и готовност за интелектуален полет - неудържими. Светът е субективно подвластен на мисълта:
Мойто братче и мойта сестра
преминават без страх под дърветата:
няма вълци, нито има ветър
в тази сребърна бяла гора.
Времето е преживяно. животът е изстрадан. Времето и животът присъстват като стилизиран „бял спомен”. Екзистенциалната житейска драма отсъства: „няма вълци, нито има ветър”. Стихиите на интелектуалните битки отстъпват място на философската поетична дълбина и в нейната особена „мисловна тишина” се ражда споменната мечта за „вълшебната птица”. Това е Далчевата образна представа за трагичната самота на човешка мисъл и знание. Изваян е образът на мисловното вълшебство, на мисловното чародейство. С „лъчезарните златни пера” на поетично приказното е озарен вътрешният мисловен свят на поета: Там е само вълшебната птица с лъчезарните златни пера:
мойто братче и мойта сестра
нея търсят от цяла седмица.
Екзистенциалните стойности в творческото битие на човешката мисъл са поетично обвързани с приказното, връщащо поета към непостигнатите мечти на детството:
Чак на седмия ден призори
ето тя затрептява, изгрява...
Знакът на приказното: „седмия ден”, носи и библейската обреченост за несбъдване, за непостигане интелектуалната мечта на човешката мисъл. Тайната на битието остава неразгадана, а мечтата - несбъдната:
и във миг се запалва гората
от горящите нейни пера.
Рушат се, „горят”опредметените споменни реалности на „бялата”, нереално красива „гора” на човешката мисъл и духовното прозрение:
Дървесата възпламват, искрят
и като капки сребърни се разтапят...
Прозрението идва с трагичните разрушителни стойности на космически необозримия безкрай на човешкото знание за света. Неговият образ е измамно, миражно „заключен” в красивия свят на детската приказка, когато мисълта за „пътя” и дългото „пътуване” към мечтаното знание са все още възможни.
„Изгаря” споменът за красивата поетична мечта. Преживеният отново живот „се завръща” в миналото. Приказката свършва. Стихът „натежава” от реалния материален обем на света:
И отново изнизват къщята
и изплува познатия път.
Приказката за поетичното битие на човешката мисъл свършва. Творческите сетива на българската поезия се изпълват с ново знание за света на вещите и предметите. Зад художествената рамка на Далчевия „Прозорец” се открива нов „път” към неизповедимите тайни на битието.
